Запознаха се случайно, някъде във виртуалното пространство.

                        Тя беше сама - за пореден път. Не й се спеше. Пусна си музика и реши да си побъбри с някой - из нета. Влезе в един от чатовете.

                        Зарови се в списъка с никове. Леле, каква шарения! Ако започнеш от първия и ги сглобиш, би се получил интересен разказ с още по-интересно съдържание... Не беше решила с кого да пише. А и как можеше!? В общия разговор се сипеха всякакви щуротии. Не й се пишеше там. Просто зачака търпеливо.

            Не беше минало много време, когато някой и беше писал. Мони.

              -  Ха! - дали да му отговори, или не?  - Дали не беше поредния секс-маратонец, или... поредната самотна душа, в абсурдната бездумна суета, наречена виртуален свят?!

                  Престраши се и отговори.

                  Разговорът им започна с традиционните въпроси за едно ново запознанство. Започнаха да пишат за различни теми от живота.

                  Дали ми говори истината за себе си? - Кой е, какъв? В главата й се въртяха безброй въпроси. И тя, подтикната от чисто женското си любопитство, ги задаваше.

                  Не усети кога мина полунощ. Беше уморена. Очите й почти се затваряха.

                  Реши, че трябва да стане от компютъра.

                  Вече знаеше доста неща за „него" - новия? познат.

Той предложи да си пишат и на следващия ден. А тя - не беше сигурна за себе си, дали ще успее да намери време, дали той наистина ще и пише... Пожела му лека вечер. И стана.

                  Замисли се върху новото запознанство - дали наистина беше искрен, дали наистина беше...

                  Защото вече имаше едно неприятно изживяване - беше попаднала на... някакъв лумпен, който успя да се държи с нея като с последната гадост, която съществуваше на този свят... А тя и за миг не бе предполагала как и по какъв начин трябва да се държи - беше непринудено открита в разговора си с него... Но. Явно това не трябваше да е така. Убеди се сама. Затова взе единственото решение за себе си - да бъде предпазлива, а това налагаше поне в началото да крие своето Аз.

                  Сънят сякаш избяга далече.

                  Легна в леглото и дълго премисля случилото се тази нощ. Съпоставяйки го с неприятностите в реалността, които я разсипваха напоследък. Тя беше сама.

И търсеше някой, с който да си побъбрят... Всъщност реши, че така е по-лесно да се отърси от сивото си ежедневие. Може би така щеше да намери някой, с когото да споделя тревогите, или дребните неща от живота, които изпълваха съзнателното й съществуване. Може би така щеше да намери приятел, в пълния смисъл на думата.

Имаше нужда от подкрепа, която й липсваше в монотонното ежедневие. Имаше нужда просто да говори с някой, за да не преживява отново ада на  деня, на скучния живот, който й забиваше шамар след шамар. А тя - в безсилието и самотата си, често плачеше. И не можеше да се справи със ситуацията.

                  Каквото, такова...

                  Утрото настъпва. Почти съмна.

                  Тя се надигна от леглото и влезе да вземе хладен душ. Спа с отворени очи. Не успя дори да сънува. Само мисли изпълваха сетивата й. За вчера, за днес, за утре. След душа - кафе! Невероятен аромат се разнесе из кухнята - на пълното с бодрост сутрешно кафе. Отпиваше на бавни глътки, докато премисляше задачите за деня. А той предвещаваше работа... Като всички останали дни, пълни с бързане, неприятности. Защото като че на този ред хубавите нещица, които радваха живота й, просто я заобикаляха.

                  Тръгна за работа с неохота. Кога ще свърши работния ден?! Искаше й се по-скоро да мръкне... Защото имаше толкова въпроси още  към него.

                  Денят - нищо особено. Но тя сякаш не беше на себе си. Потайна и замислена за предстоящата среща, в Интернет. Тръгна си от работа. На път за вкъщи трябваше да напазари. Прибра се и се зае с рутинните си домакински задължения - пране, готвене. Към 22 часа вече беше приключила с втора смяна от работния ден.

И пак обичайното - да си послуша музика. Прехвърли телевизионните канали - нищо, което можеше да привлече вниманието й.  Кръв, насилие, екшън - все неща, които предизвикваха погнуса и изостряха до крайност и без това опънатите й нерви.

                  Седна отново и си пусна музика. Зачака...

Дали ще се появи Мони - не можеше да знае.

                  Писа вяло с един-два непознати ника. Нищо интересно. Единият искал да я обладае - виртуално!!! Смешка! Как ли се прави това? Ама, че мераклии... Толкова ли е извратен света?! И каква е тази нова мода? Къде изчезнаха  писаните и неписани морални норми? Накъде отива света? Някои му викат глобализация! Колко гръмко звучи тази дума! Или... Може би тя не е в час. Чувала е какви ли не истории, но никога не е предполагала, че сама  ще попадне в подобна ситуация. И знаеше, че болшинството от хората в чата всъщност са... деца?! Които искаха да пораснат...

                  Боже, опази ги!

                  Най-после. Появи се. Разговорът тръгна от само себе си... Споделиха как е минал денят им. Той писа, че с нетърпение очаквал срещата. Тя просто изчакваше. Говориха си повече от 3 часа - виртуално. За още много неща. Няколко ника опитаха да привлекат вниманието й, но тя не изпитваше необходимост да се запознава с други. Поне за сега. Защото разговорът й с Мони вървеше непринудено, леко. Той с охота сподели, че отскоро влиза в този канал и би се радвал да се запознае с някой, който да умее да го изслушва... Странно, имаха сходни мисли. Допълваха се взаимно в разсъжденията си за живота, за това, което ги притеснява, това, което им тежи... Самотата. И онова, мъничко нещо, което понякога ги радва...

                  Така се изнизаха доста дни в разговори.

                  Една вечер той й загатна, че ще се радва да се запознаят на живо. Защото на всичко отгоре и разстоянията ги деляха. Тя отвърна, че ще се радва, ако се случи - на по кафе. Но кога и как - никой не знаеше.

                  Вече месец измина от запознанството им. Чуха се няколко пъти и по телефона. Убедиха се взаимно, че и двамата съществуват.

                  Една вечер, както си пишеха, той реши, че трябва да си поговорят сериозно. Но не... за виртуален секс. Този въпрос бе за нея табу. За него - той не пишеше нищо, с което може да засегне женското й самолюбие... А тя недоумяваше как той, като мъж, досега не беше решил да й отправи подобно предложение...

                  Между тях, във времето се появиха някакви отношения...

                  Допадаха си, говореха си дълго... Някакво непреодолимо желание ги привличаше. Нещо, което не бе й се случвало никога досега.

                  Изненадващо, едната вечер, докато си пишеха, Мони сподели, че иска да са заедно, с цената на клетвено обещание. Каза й, че... се е влюбил в нея.

                  Тя не беше на себе си. Не знаеше какво да мисли, как да подходи към това предизвикателство. Не знаеше как да отвърне на думите му... Може би... сънуваше.

                  И двамата бяха семейни. Но и на двамата им липсваше онова парченце нежност, другата половинка... с която спокойно да споделят притесненията си. Но... не намираха общ език и смелостта да говорят, защото въпросните  не ги разбираха.