Пътувах, вече от доста време, за там – не по работа, нито принуда, а заради това, че монотонната обстановка на моя град беше почнала да ми идва в повече и аз реших да направя дълго безцелно пътешествие до място, където не съм ходил като се надявах, тайно, това пътуване, без да знам как въобще би могло, да промени целия ми живот като отвори пред мен нови възможности и цели, които разбрах, отдавна, че няма да се появят от нищото, но и не знаех как да им съдействам, за да съкратя чакането и да мога отново да започна да движа живота си напред, вместо да буксувам напразно, не в кал или върху лед,  а върху здрав и сух асфалт.

                Денят беше съвсем горещ, а във влака нямаше много хора – предположих, че по–доверчиви на предсказанията от мен хора бяха взели предвид неприятността на прекомерната топлина и бяха решили да отложат екскурзиите си за по–късен момент от живота си – решение, което и на мен ми се искаше да бях взел преди да се кача във влака. Той беше стар, много стар, инструкциите за безопасност бяха написани на езици, които днес малко хора владеeха, а най–популярните сега езици съвсем липсваха. За борба с горещината можеха да се отварят прозорците на купетата, с усилие, тъй като често заяждаха, а не бяха и редки случаите на провалени опити за отварянето им. Климатици нямаше – не защото проектантите на влака нарочно са искали аз тежко да дишам под парещите слънчеви лъчи, а защото, когато влакът напуснал влаковата фабрика, технологиите за изкуствено контролиране на атмосферните условия не били още в обсега на тогавашния научен и технически напредък.

                Минавахме през плаж – много широк, приличащ по–скоро на пустиня и морето беше далеч, не се виждаше, а шумът на влака потискаше и звука на вълните. Гледах към Слънцето, не директно, защото бих си вредил очите, и се питах дали има особена причина днес да грее много повече от обичайното. Видях няколко чайки да кръжат по небето, безоблачно до съвършенство, и знаех, че, ако не бях гледал маршрута на влака на карта и не знаех, че наблизо има море, щях да ги взема за лешояди. Очите ми се натовариха и реших да сведа поглед надолу. Тогава влакът се наклони и аз видях небето, въпреки че гледах надолу. Това не продължи дълго, гравитацията се беше съвзела бързо, и аз паднах по гръб. Влакът беше дерайлирал, чувах как вагонът се влачи по горещия пясък, а когато се удари в друг аз продължих да се движа напред за кратко време, блъснах си главата някъде и загубих съзнание.

                Събудих се посред плажа, легнал по гръб, виждащ същите чайки да се реят в безупречно синьото небе, явно по–близо до морето, тъй като вече шумът на вълните се чуваше, макар и не силно. Всъщност, техният лек вой беше единственото, което чувах – не бих предположил, че зад мен има горящ влак и, навярно, нямаше. Затворих си очите за момент и когато ги отворих отново, видях нейното лице, извисено над мен. След подобна травма не бих разпознал никого, ни дори себе си най–вероятно, ако пред мен имаше огледало, но нея не бих могъл да забравя, дори и да бях положил значителни усилия. Спомените за нейното съвършенство бяха внедрени в моята памет прекалено дълбоко, всяко нейно движение, всеки поглед и всяка дума беше характерна само за нея и никой друг не би могъл дори повърхностно да я имитира.

- Добре ли си? - ме попита тя.

- Добре съм. Ти от къде се появи? – поисках да науча, но тя не отговори. Нито пък за мен беше особено важен отговорът, тъй като много повече се вълнувах от това, че сме заедно, без да ми е любопитно защо. Гледаше ме с известно учудване, сякаш аз бях неочаквано появилият се. После се усмихна едва забележимо, както през повечето време правеше, и аз се развълнувах толкова, че започнах да се притеснявам за сърцето си, както винаги правех, затова сложих дясната си ръка върху него, за да се уверя, че бие не с опасна скорост, но това не помогна, тъй като съвсем не си усещах пулса. Гледах я втренчено и, колкото повече време минаваше, толкова по–лесно ми ставаше да усещам присъствието й, така, както се случва с очите в тъмното. Изглеждаше по–различна от това, което помнех. Имаше златисти коси, а преди беше с крайно тъмни, очите й сякаш бяха сини, а трябваше да са кафяви. Всъщност не бих могъл да я опиша дори и със съвсем малка точност – знаех, че е пред мен и я виждах, но, когато се опитвах да се взирам в определен детайл от нейното тяло и после сменях поглед, веднага забравях какво точно съм гледал до този момент.

                Това беше така още докато бе жива. Тя ми помагаше да се изолирам от света  напълно, нещо, от което често имах остра нужда, с нея времето течеше странно – нито напред, нито назад, нито заемаше статично положение и отказваше да се движи, а по – скоро скачаше, търкаляше се по земята, смеейки се като малко дете, което дори не осъзнава защо му е смешно, катереше се по дървета и броеше венчелистчетата на цветята, само за да се убеди за пореден път, че я обичам. С нея околността имаше много малко значение – можехме да седим във влакова гара с много хора и аз да забелязвам само нея – докато я гледам, всичко, освен нея, ставаше черно-бяло, толкова скучно и безинтересно, че чак се замъгляваше и моите очи отказваха, нарочно, да виждат всичко, което не беше част от нея и, дори когато минаваха шумни влакове, техният стон не можеше да ме накара да не чувам гласа ù.

                Беше на 19. Една нощ не бях щастлив, не помня защо, само се моля да е било нещо важно, и исках да нараня някого, леейки си гнева върху тях. Не нея. За нищо на света не бих избрал да я наранявам, тя беше моята връзка към по–добрите светове или поне към по–добрите мигове в този свят. Не исках да се виждаме точно тази нощ, но още повече не исках и да ù казвам защо, за да не развалям и нейното настроение. Не с особено усилие бях си изградил репутация на „човек под контрол“. Под свой контрол, човек, който се владее и не реагира импулсивно. В моменти на ожесточени неразбирателства не ползвах висок тон, но умеех да унижавам хората с тежки думи, тъй като най–често знаех какво точно могат да не понесат незабелязано. Явно тази политика беше станала част от инстинктите ми и аз някак си успях да ù внуша, че повече не искам да я виждам, а тя ясно каза, че това би довело до нейното самоубийство, но аз не ù повярвах и ù казах, че тя никога не би имала смелостта да направи това.

                Сутринта ми се обади нейна приятелка – не успя да каже много, само името ù, и аз не успях да разбера много, затова реших да не се тревожа напразно. Когато стигнах до мястото, където живееше, видях повече от обичайното хора наоколо – някои тъжни, плачещи, други вероятно се взираха в мен, докато се приближавах към нея. В стаята ù имаше по–малко хора, вероятно най–близките ù, но за мен не беше важно да ги забележа. Беше там и тя, в леглото си, сиво-синкава, само ръцете ù - червени от пресъхналата кръв.  Дори и в това състояние тя успяваше да накара света да стане черно-бял, но този път и нейното  тяло беше безцветно. Коленичих пред нея, хванах едната ù ръка, не усещах никаква топлина – едва сега повярвах, че вече я няма. Приближих се към ухото ù, исках да ù прошепна, че я обичам, но не успях, защото усещах, че пред мен има дълго междузвездно пространство и тя нямаше да ме чуе, колкото и силно да крещях. Не пророних нито една сълза за нея – опитах се, но не успях – шокът беше прекалено тежък за моето спряло сърце и обикновените човешки реакции не бяха вече в обсега ми.

                Виждайки я  отново, разбрах, че сетне имам възможността да ù кажа колко ценна е тя за мен и че никога няма по собствена воля да я напусна, но в  този момент бях забравил повечето думи, които някога съм чувал – това не ме обезпокои особено много, защото имах чувството, че тя вече знае какво искам да й кажа – вероятно винаги е знаела. Исках да се приближа и да сложа чело пред челото ù, но, когато се опитах да го направя, отделих се от част от тялото си и нещо започна да ме дърпа назад, далеч от нея, със все по–голямо ускорение. Протягах ръце, въпреки да знаех, че никога няма да я достигна, а моята скорост се увеличи толкова, че вече светлината не достигаше очите ми и наоколо имаше виолетово-черна пустота.

                Когато си отворих очите, над себе си видях парамедик – движеше фенерчето си над очите ми, за да разбере реагирам ли на светлина. Каза:

- Имаш средно тежко кървене, за болница си, но ще се оправиш за няколко седмици и дори няма да помниш инцидента след месец.

                Няма да помня нея? Това прозвуча толкова абсурдно, че се засмях – той си помисли, че съм радостен, защото ще се оправя бързо. Дари ме с живот, далеч от нея, който не исках, още по–малко заслужавах.