Влакът

      Трябва да съм бил някъде в основните класове. Прибирах се от село след някоя от ваканциите, вероятно ще да е била пролетната, защото носех със себе си само яке и куфар. За шапка не се сещам.

      Не ми беше за първи път да хващам сам вечерния влак за София. Сега ме е страх да разреша същото на моите деца, но тогава нямаше друг начин, а и времената, както казват старите хора, бяха различни.

      То си беше цяло преживяване да се возиш с влак. Нямаше автобуси по големите дистанции, а леките автомобили бяха рядкост. Изискваха се определени знания и сръчности, ако искаше човек да пътува що-годе прилично. Задача № 1 беше да си намериш място, първо до прозореца в коридора, а после, ако ти излезе късметът, и за сядане.  Чак след това можеше да се говори за чистота, комфорт и добри спътници. Те, последните, са главно два типа: или мълчат като непалещ Москвич и вадят и дъвчат непрекъснато нещо от торбите, или пък не можеш да им затвориш устата - сякаш идват от парламента или от предизборен митинг. Много рядко, но и това го има, можеш да срещнеш в навалицата сродна душа и това да продължи в нещо повече.

      Имаше едни досаници, които обикаляха с количка  или  метална кошничка по вагоните и предлагаха закуски, сандвичи и напитки. Това си беше професия и то трудна. Преставете си само да мъкнеш такова натоварено съоръжение през 10-12 вагона с по 9 купета из тесния коридор между кошници и кашони и да убеждаваш пътуващите изнервени гражани в полезността на твоите усилия.

      Във въпросната вечер на първата кръстопътна гара се освободи не едно място, а цяло купе. Седнах сам и реших, че за мен задача № 2 е да си взема нещо за вечеря. За беда онзи приветлив чичко с количката никакъв го нямаше. Може би този участък от пътя му беше почивен или чакаше да се запълнят коридорите, та тогава да тръгне? Не разбрах, но реших да го издиря. Мушнах пакета с бисквити (само това предлагаха в бюфета на гарата), между седалката и облегалката за глава, покрих ги с якето и се отправих към вагон-ресторанта. Там яки българи си похапваха готвено с биричка и на никой не му се занимаваше такъв като мен - мераклия за сандвич от 69 ст. То пък един сандвич - варена наденица с парче хляб на цената на пакет захар. Отговорът беше логичен:

      - Я си върви при багажа!

      И аз си тръгнах. Броя вагони и купета - нещо не излиза. Нямало ме е 10 минути, а моето купе - пълно, спуснати пердетата, осветлението загасено. На третото преброяване, при същия резултат, надникнах  през  вратата  и  се  престраших  да седна между 2 лелки, заели 3 места. Едната в просъница ми рече:

      - Умори се и дойде да седнеш ли, момче?

     След минута съзрях куфара, якето, седящият на мястото ми индивид на моя възраст и отворена кутия с бисквити на масичката под прозореца. Индивидът усилено спеше, удобно излегнал се върху якето ми, само леко помръдна, когато напразно потърсих скритите си хранителни запаси.

      Влакът навлезе в софийското поле, пътниците се размърдаха, светнаха лампите и се заоглеждаха. Подготвяха се за среща със своите посрещачи, преброяваха си вързопите и се настройваха за следващия важен етап от своето пътуване - този със софийския градски транспорт. Майката на индивида също се събуди. В пристъп на висше благородство, тя тикна под носа ми моята кутия с обикновени бисквити от 20 ст. и с цялата си любезност ми предложи:

      - Момче, вземи да се почерпиш...

30.VII.2007 г.