Влюбването

Музиката, алкохолът наоколо и димът от многото изпушени цигари... Прохладната лятна нощ промени живота на Анастасия коренно... Но откъде можеше да знае това невинно и младо момиче какво го очаква, нима можеше да се предпази от непознатото...?

   След тази среща невинното сърце на Анастасия заби по различен начин и без дори тя да разбере... се влюби... за пръв път...!

 Недостижимият  заби кадифен поглед в съзнанието на Ана, а усмивката на младежа учести дишането ù. Но това бе кратък миг прилив на адреналин, тя дълбоко в себе си знаеше, че той няма да бъде нейн... Той можеше да живее само в мислите ù и в мечтите ù... Този кадифен поглед беше нереален, далечен, недостижим... 

Смехът му дълго отекваше в ушите ù, гласът му все още звучеше в главата ù... Замечтана в тази приказка, Ана се отпусна и заспа...

     Минаха няколко дни,Ана излизаше на разходка и обикаляше празните улици на селото с една единствена надежда... Да види кадифения поглед отново... или поне да го зърне отдалече... Този силует сякаш напук на нейната жажда да го види,бягаше от нея. Сякаш някаква вътрешна сила и казваше " не,стой далече от него,той ще те нарани"

Ана почти губеше разум щом се сетеше за усмивката и погледа му. 

   Мъчението продължи няколко горещи летни дни, Ана започна да губи надежда, че ще види кадифените очи отново и сякаш ежедневието я погълна и почти забрави за тях.

Вълнението и бе угаснало и всичко се върна по старо му,отново - безмислените коментари,за този,за онзи отвякоха мислите и в друга насока, а и наближаваше есента,скоро щеше да започне училище. Имаше куп грижи на главата. 

Поредната седмица, в която всички се уговаряха за излизане, пак щяха да ходят в онази прословута кръчма, където Ана бе засякла поглед с кадифето. Тя чуваше уговорките им,но не взимаше участие,мълчеше... 

-Какво става,Ана,ти няма ли да разпуснеш с нас?-

Едно от момчетата на масата заинтересовано попита.

Ана го поогледа, тя определено не страдаше от липса на внимание, но този никак не и се понрави. Отговори му лежерно и някак с досада.

-Не знам,може и да дойда. -От както бе загубила надежда,че ще види момчето от онази вечер,тя нямаше желание дори да излиза,но пък този път щеше да излезе.

   Ана обичаше светли цветове. Обичаше нюансите на зеленото,розовото,синьото,почти не носеше черно. Тази вечер Ана изглеждаше като фея от приказките,защото беше облякла светло зелена ефирна рокля,която подчертаваше бюста и талията й. Не беше с идеалните мерки,но всяка извивка по нея, действаше главозамайващо на мъжете. Зеленият цвят откриваше красивото й лице и я отваряше много,тя и без друго беше красива,но зеленото беше цвета,който я завършваше.

Като червената роза,която не би била така желана ако по зеленото и стебло нямаше бодли...  Зеленият цвят върху Ана беше нейният бодил... 

   Черната коса бе спусната,стигаше почти до кръста,но на лицето и имаше нещо различно. Да, бе сложила грим,но нещо друго липсваше... Нямаше я усмивката,нямаше бялсък в очите... Нещо толкова нетипичнио и невероятно,за същество от което струи младост и красота... Това лице беше тъжно,може би и сърцето също. 

 Ана влезе и седна на масата. Всички млъкнаха,когато тя дойде,явно я бяха коментирали. Тя много добре знаеше какви са всъщност и не се впечетли.

 Купонът се развихри,момичетата бяха на дансинга,момчетата обръщаха бутилките с лекота,музиката беше силна. Ана допи водката си на екс и понечи да вземе чантата си,за да си тръгва. И тогава... 

Една топла ръка,погали нейната,сякаш нехайно... Ана се сепна,вдигна поглед и пред себе си видя,най-топлия кадифен поглед. Цялата кръв от тялото й нахлу в главата, тя усещаше всяко потупване на сърцето си. Беше той. Какво блаженство изпита тя, как и олекна само, че тези очи са реални, че наистина съществуват. Този допир явно бе случаен,защото кадифето се отмести много бързо. Ана се облегна на стола и го проследи с поглед,той седна точно срещу нея. 

Бяха голяма компания,само момчета,видимо доста по-големи от нея,повечето тя познаваше, но не лично, веселяха се, бяха не само голяма, но и весела компания. Кадифето не спираше да се усмихва, а това изпълваше Ана с блаженство. 

Тя го гледаше и попиваше всеки детайл, всяка негова усмивка, тя се радваше заедно с него, но от другата маса. Ана се влюби в тази усмивка, без дори да е за нея, тя знаеше, че не може да го има. Ана беше погълната от мисли,беше изпила още няколко водки неусетно, докато така хипнотизирано е гледала към кадифето. Усети леко замайване, явно твърдия алкохол беше нахлул в мозъка й. И точно,когато вече наистина реши да си ходи,до ухото си чу най-топлият глас на света...

-Може ли един танц?-  Побиха я тръпки,сърцето и заби с луда скорост,дланите и започнаха да  се потях, а краката и отказаха от ряз. Тя се обърна,като запази самообладание,но гласът и трепереше.

-Да!-Ана стана от стола и се потопи в прегръдката на кадифето, те затанцуваха сякаш на сън, изведнъж тази нощ стана необикновенна и различна,изведъж всичко продоби друг облик. На лицето на Ана грейна най-истинската усмивка!