Забелязах го около седмица, след като се нанесох. И то само защото прекалено се набиваше в очи – беше единственият прозорец от цялата отсрещна кооперация, който оставаше да свети.
В началото не му обърнах особено внимание – просто един от онези, дето се забавляват да зяпат по хорските прозорци. с надежда да зърнат нещо по-пикантно. Е, аз нямаше да му доставя това удоволствие. Само че малко след това забелязах, че основният обект на наблюдение съм точно аз. Не стана веднага, в течение на времето и аз започнах да се заразявам сякаш от неговото любопитство и не пропусках да погледна към отсрещния прозорец, когато вечер си бях вкъщи. Започнах все повече да се дразня, защото се налагаше да спускам плътно завесите и да гася лампите. Непоносима ми беше мисълта, че някой дори само с поглед само може така да нахлува в малкия ми свят, непотърсен и непоканен.
Но дори и на тъмно, понякога имах усещането, че долавям погледа му по кожата си, усещане почти физическо, странно и гъделичкащо, от което цялата настръхвах. Докато бях заета с работа и с обичайните си ангажименти през деня, изобщо не се сещах за него. Появяваше се в мислите ми едва вечер, когато се прибирах, и те ставаха все по-объркани и противоречиви.
Ако в началото приемах тази нелепа ситуация просто като едно досадно неудобство, с което смятах, че все пак мога да се справя, като му покажа ясно недоволството си, с течение на времето открих, че изпитвам и нещо друго. Дразнех се все повече и повече, но като че ли най-вече от факта, че не минава и вечер без мисълта за него да обсебва съзнанието ми. Понякога си казвах, че преди да изляза за работа на другия ден, ще дръпна завесите, за да не се налага да виждам силуета му отсреща като злокобната сянка на хищник, дебнещ плячката си. Дори ми стана навик да го правя, но въпреки това нещо ме караше да гася лампата и да надниквам. Естествено, отдавах го на любопитството си, както и на надеждата, че някоя вечер ще видя отсреща тъмен прозорец и той няма да е там, но това така и не се случваше.
Случи се обаче друго една вечер, което ме накара да се замисля сериозно. Бях се прибрала изморена от работа по-късно от обичайното и както винаги се преобличах на тъмно, когато изведнъж почувствах нещо особено и внезапно, като гръм от ясно небе ме осени мисълта, че вече по някакъв начин съм свикнала с този тип отсреща. Нещо повече – изкисках се в тъмното - направо съм се пристрастила, със сигурност щеше да ми липсва, ако сега... Знаех, че е там, дори без да поглеждам, бях развила особен усет към него.
Нервите ми вече не издържат, помислих си, това е то. Трябва да направя нещо, най-добре да отида и да говоря лично с него, без значение дали е безобиден луд или опасен психар. Едно беше абсолютно ясно – не можех повече така, нещата определено вървяха от зле, към по-зле. Днес нямах нищо против да знам, че някой там, отвъд, се е втренчил в мен през мрака и ме е впримчил в погледа си. Утре това дори можеше да започне да ми харесва, а след това... След това току-виж и аз съм седнала да се взирам в хорските прозорци с бинокъл в ръка, а това вече щеше да плаче за диагноза.
Отидох още на другия ден, веднага след работа. Звънях дълго, но никой така и не отвори. Мина ми през ума, че може би още не се е прибрал, но малко по-късно, преди да вляза в нашия вход, погледнах към прозореца му и видях, че свети. От яд стомахът ми стана на топка и първата ми мисъл беше да хукна обратно и да заблъскам по вратата, докато не ми отвори, та ако ще цялата кооперация да вдигна на крак. Бях изумена от наглостта му.
После обаче ми хрумна, че може току-що да се е прибрал, и, ако имам късмет, може пък тази вечер изобщо да не погледне към прозореца ми. Малко по-късно си дадох сметка, че всъщност си търся извинение, за да не се върна. Глупаво беше, не, беше идиотско, ненормално, извратено, но... наистина бях започнала да изпитвам нещо, което дори на себе си трудно можех да призная – едно странно задоволство, малко лепкаво и тръпчиво, дори аромата му долавях. Това усещане ме караше да се чувствам едновременно напрегната и удовлетворена, възбудена и погалена. Като че ли погледът му се беше превърнал в галеща ръка, по-точно в много галещи ръце, които се провираха чак под кожата ми, докосваха най-фините ми и чувствени местенца и се отдръпваха, миг преди да се взривя от удоволствие.
Тази нощ престанах да мисля и му се показах, просто се поддадох на импулса. Разпуснах косата си и леко смъкнах презрамките на нощницата. Тя се стече по тялото ми като водопад от бял сатен и се свлече в краката ми като жива. Насладата беше неописуема. Толкова е просто, помислих, докато все още можех, само затваряш очи се потапяш в жадния му поглед като в море от необуздана страст.
Дойдох на себе си, чак когато навън беше започнало да се зазорява. Отсреща прозорецът беше тъмен, а аз се почувствах засрамена от себе си, изобщо не очаквах, че съм способна да извърша нещо подобно. Това вече не беше шега работа и е много вероятно да ме отведе право в психо диспансера. Опитах се да се заблудя, че всичко е било само един смахнат сън, и в други случаи сигурно щях да успея, както обикновено, но не и сега. Нощницата още беше на пода пред прозореца, а завесите... 
Не престанах да мисля за състоянието си през целия ден. Вечерта мислех да го потърся отново, макар този път да изпитвах повече срам, отколкото страх и гняв. Но нещата трябваше да се изяснят, каквото и да ми струва това. Но на връщане от работа срещнах една моя близка приятелка, с която от доста време не бяхме намерили време да си побъбрим. Тръгнахме към вкъщи и някак стана неудобно да не я поканя, поприказвахме, пийнахме, изпушихме всичките си цигари, и по някое време тя тръгна да отваря прозореца, защото наистина здравата се беше задимило в стаята. Очите ми естествено веднага се насочиха към отсрещния прозорец, където нещата стояха както обикновено.
  - Всъщност избягвам да отварям вечер – казах ù, като кимнах към открояващата се фигура на фона на осветения прозорец – Заради него. Всяка вечер е там, откак съм се нанесла.
Тя погледна и видях как изражението ù стана озадачено.
  - За кого говориш? – попита неразбиращо.
  - За човека ей там, отсреща, естествено.
Наоколо дори не светеха други прозорци тази вечер.
  - Но там няма никого. Цялата кооперация е тъмна. – тя внимателно ме погледна – Добре ли си?
Не, не бях. Но нямаше как да ù обясня. Защото ми стана съвсем ясно, че тя говори съвсем сериозно и наистина не вижда никого там, където аз го виждах така ясно, сякаш беше само на ръка разстояние. Тази вечер дори по-ясно от всякога, като че ли зрението ми се беше изострило, и успявах да различа дори чертите на лицето му, устните му сякаш се движеха и казваше нещо...
  - Хей, внимавай – тя ме дръпна и аз стреснато осъзнах, че съм се надвесила прекалено много навън. – Май пийнахме повечко тази вечер...
Да, това беше добро обяснение, съгласих се, и малко по-късно я изпратих. После не помня как изведнъж се озовах отсреща и докато се усетя, вече звънях на вратата му. Звънях, и звънях, и звънях... Господи, мина ми през ума, трябва наистина да съм луда, за да съм тук по това време. Определено бяхме прекалили с пиенето.
  - Абе вие няма ли да престанете най-сетне? – сепна ме строг глас и видях един възмутен възрастен мъж да ме гледа сърдито от съседния апартамент.
  - Извинете... - смотолевих – но не разбирам защо никой не ми отваря. Вече за втори път идвам.
  - Че защо идвате по това време? – подозрително попита старецът – Ако искате да наемете апартамента, трябва да говорите със собственика.
  - Не, аз... – думите му ме дообъркаха съвсем – искам само да говоря с човека, който живее тук.
  - Имате някаква грешка. – напълно изгубил интерес, каза той. – Тук вече от половин година никой не живее. Последният наемател замина в чужбина с придружителя си.
  - Придружител...?
  - Ами да. Беше сляп.