ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА: РОЯКЪТ
Миеранианската заплаха, за която никой не подозираше, вече наближаваше Себур Наг. Миеранианците бяха организирали своя рояк. Те разбраха, че могат да се прикачат незабелязано към някоя малка транспортна флотилия от кораби край Киклук Сор – граничната планета, отвъд стотния квадрант, която всички се опитваха да избягнат. Миеру помнеше добре какво искаше да постигне. Себур Наг беше “Планетата на новите надежди”. Макар и паразитна, на новото място расата й щеше да бъде доста по-сдържана и отговорна, за да гарантира оцеляването си. Тя нямаше да унищожава безогледно ресурсите поне в началото, без да е сигурна, че ще намери ново място. Това беше ясно. Толкова страшно беше да се мисли, че всички тези създания бяха затворени в техните нундриго, като всеки кораб приютяваше до петстотин малки създания. По ръст те всички бяха като Миеру и изглеждаха като деца. Може би трябваше да използват своите свръхмодерни вилериеви оръдия, с които да я превземат. Това обаче щеше да бъде нож с две остриета. Първо, нямаше как да са сигурни какви сили бяха разположени на Себур Наг. И второ, много по-важно, флотилията им беше относително малка, за да разгърне една тотална война. Вярно е, че в необятно дългите тунели под Криптата бяха разположени стотици кораби, които тази раса беше строила с десетилетия, хитроумно прикривайки съществуването си чрез огромни подкупи за губернатор Елмбаум. Почти тридесет години те мълчаливо градяха своя план. Знаеха за продажния губернатор, които беше единственият им шанс да ги оставят на спокойствие, докато съберат сили, за да оцелеят. Нямаше как да го постигнат иначе. А миеранианците бяха богати и държаха цялата близкопланетна търговия чрез губернатора естествено. Той редовно им отчиташе процент от цялата печалба. Ако той ги беше прецакал, щяха да го убият мигновено без да му мислят. Дори и Гордън не беше чак толкова нагъл. Или по-точно глупав. Те бяха чули за бягството му на Себур Наг от свои собствени източници, но дори и не подозираха, че е стигнал чак до Осония. Те никога не бяха чували за тази планета.
Гордън беше взел и тях под внимание, когато беше тръгнал да бяга. Роякът беше наближил Себур Наг на безопасно разстояние.
Миеру заповяда да поогледат малко преди да предприемат нещо. Нейният рояк нямаше да бъде жертван в боя за нищо и никакво. Всичко можеше да се обърка. А тя вече се беше напатила достатъчно. Както се казваше когато удариш по кошера с пчелите, те можеха да те ужилят.
Себур Наг изглеждаше спокоен и по нищо не личеше, че беше съзрял наближаващата опасност.
Роякът имаше нужното време да се прегрупира и да бъде на ниво при отбиването на евентуална съпротива от страна на себурнагите.
Огромната флотилия, включваща над триста нундриго, щеше да започне атаката.
Миеру искаше да съхранят ресурсите на планетата, а не да я унищожат безмилостно, тъй като флотилията им после нямаше къде да отиде. Може би Гордън беше тук в момента.
Вилериевите оръдия, с които малките човечета разполагаха, лесно можеха дори да предизвикат вътрешна имплозия на планетата в рамките само на два-три часа насочена стрелба. Миеранианците обикновено избягваха да използват тези страшни оръжия, тъй като краят на битката в такъв случай беше предварително ясен.
Малката кралица не искаше да става така. Тя нареди на верният си адмирал Кат’ Нор Мус да прави и струва, но да се доближи максимално до планетата, за да я огледат по-отблизо. Малко разузнавателни кораби – мортове – бяха пуснати във високата екзосфера и щяха по зададен сигнал да бъдат пуснати на свободно падане, което щеше да отнеме поне половин денонощие. Те знаеха, че мортовете първоначално няма да привлекат вниманието на никого. Малко по-късно обаче еварисеевите антирадарни системи все щяха да ги прихванат и да унищожат поне някои от тях. Миеру не разчиташе на тях твърде много. Тяхната цел беше да всеят паника и да покажат, че те най-накрая щяха да си имат собствена планета, където да се заселят необезпокоявани от никоя друга раса.
Миеру разчиташе да пусне малко пашкули-убиици, както те наричаха своя еквивалент на човешките езониеви бомби, които да се зарият дълбоко под повърхността на планетата и да предизвикат умерени земни трусове, които да стреснат местните. Нямаше да е лесно да се направят някои приготовление, защото тези, с които разполагаха, бяха твърде ограничено количество. Тя реши да действа професионално и да не избързва с пускането на всичките. Корабите бяха сканирали някои малки каверни на повърхността на планетата, където въпросните пашкули, можеха да попаднат и да бъдат използвани при нужда дори и при наземен десант на сто и петдесет хиляди малки миеранианци.
Някак всичко това беше изострило нервите на всички до краен предел. Това се случваше по предварителен сценарии, който беше разработван от тях с години.
Циклок То и Гордън бяха още на терасата и губернаторът тъкмо се канеше да си тръгне, когато видяха в небето нещо, прилично на заря. Гордън почти веднага усети, че това не са неговите стари познайници Спиърс и Елизандра, а някои от неговите бивши съюзници-васали, с които той трябваше да се разправи веднъж и завинаги. Обаче проблемът беше, че тук на Себур Наг нещата не бяха така комфортни, както на Осония. Богатствата му бяха заключени именно там, а също и по-голямата част от хората, с които разполагаше.
- Започва нещо, каквото дори и не сме очаквали, Гордън. Внимавай тази вълна да не ни помете! – изказа опасенията си върховният суверен.
- Досега винаги съм се изплъзвал, друже – контрира го Гордън. – А знам твърде добре, че в тази игра сме двамата заедно. Сигурен съм, че и ти го помниш твърде добре. Някъде там долу някой идва за главата ми. Иска я на тепсия. И вярва, че ще е по-добър управленец от мен. Но може би бърка!
Циклок То не отговори. Полуобърнат към събеседника си, той усещаше скритата заплаха. Гордън се беше оказал не особено доходоносна партия, не защото не беше имал огромна полза от него през годините, а просто защото в своята жажда за грандомания беше настроил твърде много хора срещу себе си. Това го превръщаше в крайно опасен съюзник.
Циклок То мислено прехвърляше варианти как да излезе от ситуацията по възможно най-добрият начин. И се опитваше да реорганизира собствените си ресурси, но нямаше да има достатъчно време за действие. Тогава се реши на една отчаяна постъпка.
^^^
За да бъдем честни, Миеру не мразеше губернатора. Просто неговия подход не й допадаше. Той се беше поотпуснал в отношенията си със своите “подопечни”. Кралицата не виждаше защо Гордън трябваше да прибира почти седемдесет процента от търговските печалби, генерирани от планетите от така наречения “Вътрешен пръстен”. Гордън беше просто един алчен и нагъл негодник, които щеше да си плати. Но причината не бяха парите, а отношението му към нейната раса. Миеранианците бяха ниски на ръст и леко срамежливи при контакта си с другите раси. Гордън беше демонстрирал използваческия си подход, за да ги изолира и да ги откаже да го прескочат при осъществяване на комуникациите с някои раси. На кратко опитваше се да им вмени комплекс за малоценност, ясно съзнавайки интелектуалното и материалното им преимущество. Миеранианците трябваше да стиснат зъби и да изтърпят тези своеволия, тъй като все още се чувстваха като пионки в опитните ръце на градоначалника.
Естествено те имаха достатъчно добра памет, за да го научат веднъж и завинаги, че би било добре да ги уважава поне малко, защото без тяхната финансова подкрепа той нямаше да спечели изборите.
Особеното във възпитанието на тази раса се заключаваше в начина й на поведение, необременен от материални скрупули, тъй като те тайно притежаваха по-голямата част от богатството на планетата Зегандария. Дори и една немалка част от състоянието на Гордън също беше до известна степен тяхна собственост.
Основният грях на Гордън беше вината му, че волно или неволно той беше забавил тяхното развитие или поне някои от плановете им, свързани с него.
Миранианците гледаха с по хиляда години напред в своето бъдеще. Принудени от обстоятелствата, те трябваше да сведат някои от тези планове до период по-кратък от тридесет години – нещо на практика невъзможно. След дълги дебати, учените им достигнаха до единственото възможно решение – строеж на свръхмодерни кораби нундриго, непознати дотогава, които да позволят бъдеща разселка поне до планетите от така наречения “Външен пръстен”. Планените след стотния квадрант спадаха именно към него. Нямаше какво да се лъжем, Гордън беше сгрешил достатъчно, за да е притеснен от тяхното възмездие. Но той не беше сигурен дали именно те го нападат, тъй като беше прецаквал дългосрочно твърде много други раси като елиназайци, архиенойци, пеноквактори и много други. Тези раси дори не бяха стъпвали на повърхността на Зегандария, но контактите ги държеше Гордън и трупаше печалби, които складираше в недрата на своя небостъргач. Гордън следваше твърде прост инвестициоен принцип. Количественото натрупване на богаство в един момент щеше да изнесе реалната му власт далеч извън пределите на планетата Зегандария.
Миеру не беше дребнава. Гордън беше получавал своето толкова години без да дава твърде много в замяна. Сега беше ред да си плати с лихвите. И той опрделено щеше да го направи. И още как! Кралицата на миеранианците щеше да го накаже по свой собствен начин. Миеранианците имаха една поговорка “Нундриго ир хус до со лир ех кус мо”. Кралицата имаше твърдото намерение да го запознае със значението й.
^^^
Циклок То усети, че планетата е под обсада достатъчно рано. Той вече беше изпратил нареждане да се мобилизират наличните сили за контраатака. Можеше да използва моментната слабост на Гордън, за да го премахне. Но нещо го разколеба. Оракулът, който предсказваше на цяла планета, не намери сили вътре у себе си да го приключи веднъж и завинаги. Той допускаше, че Гордън е гонен и от други и ако сега го убиеше сам щеше да омърси санът си на първожрец на Себур Наг. Пък и не се знаеше дали омразата на гонителите му нямаше да се излее върху самия него.
Миеранианците не подозираха за неговите способности, тъй като себурнаците бяха известни с пазенето на тайни. Никой освен Гордън не беше наясно за оракулската му дарба.
Всичко трябваше да осуети този отчаян щурм, насочен към оцеляването на миеранианците.
Циклок То заповяда да отведат Гордън на безопасно място, заедно с охраната, която водеше още от Осония. Имаше нужда малко да помисли. След известно време започна да концетрира чрез съзнанието си енергия. Емандановото енергийно поле е нещо много рядко срещано и се изискваше особено майсторство за използването му срещу определени индивиди. Циклок То реши да атакува директно екипажа на корабите с психоатака, напъна се отново, но сякаш беше сляп. Съзнанието му се плъзгаше като по гладко стъкло от ендосиант с обсидианов цвят и той не можеше да съзре какво се криеше отвъд.
Спящият гняв в гърдите на оракула се отприщи. Осъзна, че някъде дълбоко в себе си беше сгрешил много. Моралът му беше паднал, а оттам и енергийната аура, която се опитваше да използва насочено срещу вражеските нашественици. Нямаше спасение. Този път той беше психически мъртъв. Може би все някога щеше да възстанови своето равновесие. Може би щеше да пожъне по-големи успехи следващият път. Но нашествениците идваха сега. Той не беше чувал за миеранианци. Не знаеше дори и как изглеждат. Незабавно нареди за активиране на енергийния неориев щит от второ ниво, като единствена алтернатива, която щеше да запази подстъпите към столичния град Нарас Ту.
Нарас Ту трябваше да оцелее на всяка цена. Смъртта на толкова себурнаци можеше да бъде избегната, но Циклок То осъзна ясно голямата си грешка. Гордън никога не му беше нужен на практика, а благодарение на неговите благодеяния, той държеше властта. Циклок То осъзна своята неблагодарност с горчив привкус.
Високата му суха фигура леко се прегърби в очакване на страшния удар, но такъв не последва. Миеранианците упорито мълчаха. Това обаче не разколеба Циклок То.
Стратегическото значение на Нарас Ту се състоеше, че той беше столицата на преходната зона към Ивинон Рус – най-ценната на природни ресурси част на планетата. Пък и Циклок То не искаше цялата себурнагска цивилизация, изградена с толкова много усилия след години на кръвопролитни войни да рухне.
Себурнаците бяха храбри воини, но той реши просто да не отговаря на провокацията. Вместо това някъде дълбоко в недрата на планетата се криеше цветето Риен .
Вместо като врагове Циклок То щеше да ги посрещне като скъпи гости. И понеже интуицията му нашепваше, че все пак те имат някакъв предводител, той мислеше да му подари цветето.
Това цвете беше необикновено красиво. Кървавочервено и омагьосващо сетивата, приличаше на роза без бодли, но на практика беше доста по-особено. То беше най-съкровеното богатство на Циклок То. Никой друг на тази планета, нито дори Гордън – най-близкият му съратник – не подозираха за него. Той го пазеше като зеницата на окото си. Цветето можеше да се окаже единственият му таен съюзник срещу миеранската сган, заплашваща престола му.
Циклок То беше решил да бъде коректен партньор с Гордън – дотолкова, доколкото един домакин би следвало да покаже привидна, макар и коварна любезност, към своя гост, който се явяваше заплаха за него.
Циклок То можеше просто да даде на миеранианците каквото искат. Но в този случай, в своите очи той щеше да е загубил морално войната. Имаше голяма вероятност Гордън да пропее много важни тайни за съвместното им сътрудничество. И това щеше да бъде краят на играта за оракула. А и за много други, които бяха част от тяхната клика.
Дори и на Себур Наг изпращаха престъпниците или по-точно предателите в афилиевата гора, където те бяха облъчвани с психолъчи, и ослепяваха, но само докато възстановяха нивото си на морал. Тогава те постепенно проглеждаха. Оракулът не криеше притесненията си, че можеше да отнеме доста дълго време преди изобщо да възстанови своето собствено зрение. Можеше да се окаже доста трудно да намери обратният път за възстановяване на своя собствен морал.
Циклок То си спомни за една много отдавнашна история за млад себурнаг, който имаше всичко и беше на висок държавен пост в града-колония на Нарас Ту – Ситок Иро – немного голямо селище за космически лов на зверайски риби-птици. Това беше истинското препитание по тези места. И момъкът, като всички останали, беше дал всичко от себе си да се справи да постига дневния си улов. Но с времето станал нехаен, небрежен и мързелив. Паднал много ниско. И неговите съграждани пропътували голяма част от планетата, за да поправят неприятния му нрав и да възстановят морала му. Когато започнал бавно да ослепява, той започнал да осъзнава, че неговото спасение зависело само от него и от никой друг. Но не било достатъчно само да предприеме съответните действия, но и наистина да се опита да стане по-добър себурнаг. Накрая историята завършваше все пак със щастлив край (нали все пак беше легенда!). Себурнагът видял кое е стойностното в живота му, а именно да бъде част от социум или поне да се опита, помагайки на останалите.
Тайната на тези малки дупки в психиката беше голяма. Те бяха дълбокият ключ към спасението – такова, каквото то трябваше да бъде. Циклок То обаче искаше да накисне новопристигащият монарх и по този начин да избави себе си. Цветето можеше да унищожи поведенческите му и управленски качества още в зародиш. Това все пак беше някакъв шанс, но не задълго. Миеру нямаше как да се хване на клопката толкова лесно, но Циклок То знаеше, че когато горивото на корабите нундриго свършеше, тя трябваше да вземе решение. Той искаше да я постави в патова ситуация и да я унищожи. Можеше дори някак да адаптира миеранианците към живота на Себур Наг. Толкова много роби! Можеха да бъдат от огромна полза!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Имплозия – процес, при който обектите се разрушават чрез свиване (или притискане) върху самите себе си.
* Морт – от англ. език изсвирване на ловджийски рог, който извезстява за смъртта на ловуваното животно.
* Известна миеранианска поговорка – “Вечен мир получават само победителите.”
* Риен – от лат. нищо. Отново се прави алюзия, че това цвете превръща в нищо всяко материално или нематериално нещо и го прави да изчезне. От друга страна, идва от латинското res, което означава “нещо, афера”, което прави алюзия към обществено-политическите работи на планетата.
© Атанас Маринов Todos los derechos reservados