Безвремие.

Мракът властваше над всичко в стаята, било то одушевено или не. Тъмнината поглъщаше всяка една частичка от нея, до най – дребната нищожна прашинка, спотаила се в някой от ъглите. Мощен, злокобен писък на гарван разцепваше на равномерни пресекулки тягостната тишина, обладала помещението. Някъде, в далечината сякаш, като далечно, заглъхващо ехо часовникът сигнализира, че минава полунощ, а сетне безвучно продължи да отмерва секундите, минутите, часовете.  Скоро щеше да завали. Светкавица за миг разкъса мрака, който безпощадно бе установил господството си в стаята. А след това последва гръм, раздиращ гробовното мълчание с цялото си могъщество. От дяволския му грохот часовникът замря. Времето спря. Още една светкавица прониза небето, но едва докосна черната стая. За няколко почти безкрайни секунди блясъкът от нея спря единствено върху скования часовник, стоварвайки цялата си интензивност  отгоре му. От допира ѝ той бавно, мъчително започна да се топи – първо изчезнаха неподвижните стрелки, а след това още по – бавно и същинската му форма загуби своите очертания. Като течност, мудно стичайки се по белите стени, достигна дървения под и остави малко черно, изящно по своята форма петно. Светкавицата обаче нито беше дълготрайна, нито се върна. Всичко, което остави след себе си бе деформирания облик на часовника.

Време.

Без светкавици. Без гръмотевици. Без писък от гарван. Дъжд налагаше стъклата на прозорците гневно, с ярост, присъща единствено на човешките същества. С неговото начало и времето продължи да тече. То бързо възобнови своя ход. Както преди. Без индикация за някаква промяна. Единствената разлика бе малкото черно петно на пода, сливащо се с плътния мрак.  Всичко си беше по старому. Стаята – все така черна. Тъмнината – все така доминираща. Часовникът – безвъзвратно деформиран. Безполезен. Лишен от цел. Лишен от смисъл.

Под натиска на унищожителния дъжд хлабавите дъски на покрива мъчно изскърцаха. Малки, но напористи, жестоки капки се прокраднаха в стаята. Постепенно започнаха да размиват черното петно. Дъждът не спря, докато и последната следа от него не бе заличена от пода.

Всичко си беше по старому. Стаята – черна. Тъмнината – всепоглъщаща. Подът – изящно чист.