34.

            Първата половина на третия ден се оказа почти приятна, като изключим лекия идеологически (иронично повдигане на вежди) сблъсък с Касим. Пък може би денят ми стана само субективно по-добър от това, че го цапардосах тоя по самоуверената физиономия... Веднага след малкото ни “семейно” скандалче получих обилна закуска. Два-три часа след като я изядох – обяд. Вече се чувствах доволно преяла и даже нагло си поръчах на въздуха салатки за вечеря, за да разтоварвам стомашно-чревния тракт по-често. Дотук бях със свинските мисли - после се почна... Слава Богу, този път не бяха гърмежи; както е казал народът – много хубаво не е на хубаво. Но се почна не хубаво гърмене, а неприятно виене на аларма за нелегитимирана темпорална активност. През половин час до петнадесет минути, а понякога и по-често. Някой/някои надничаше/надничаха или скачаше/скачаха смело и безотговорно из “диспансера”. Тъй като “мрежовите” ми сетива бяха изгубени някъде в зумера, на гол слух оцених схемата на действие като оглед на терена. “Мамка му, това НАИСТИНА са моите хора!”, изпсувах аз наум с невъзмутима за пред камерите физиономия. На кой друг ще му хрумне идеята да картографира точките за скок в приток на “диспансера”, създаден от моята поява там? Просто нямаше друг верен отговор, моите хора бяха.

            Хванах се мислено с безшумен стон за главата. “Хора, не се месете, аз не исках да ви намесвам в това!”. Смърделин пак ми се скара, че се оплаквам от удобните обстоятелства. “Удобни, ама само за мен!”, възразих аз с вътрешночерепен ядосан крясък. Смърделин млъкна обидено, май му беше писнало да му повтарям, че всъщност не е самостоятелна личност. За момент се замислих върху душевното си здраве, после реших, че имам по-спешни проблеми за решаване. Смърделин определено не ми пречеше. Напротив, правеше ми компания и даваше полезни съвети, както правеше месеци наред докато лежах в бялата килийка. Ставаше и за попиване на гадните усещания от изтезания (“Само да си посмяла да го повториш!”) и за бърза преценка на ситуацията. Въпреки че за последното обикновено имахме разногласия, лайняният ми другар за разлика от мен обичаше да играе на сигурно...

            Воят на алармата секна окончателно малко след 23:30 ч. “Човече, само не ми казвай, че ми оставят и време да се наспя спокойно!”. Само това липсваше, да се главоболят с моята почивка! И без това не исках дори и да надничат в този змиярник тук. Както и да е, постоянното им присъствие следобеда ми осигури един доста спокоен ден, без разпити и тъпи разговори. Явно всички диспансераджии бяха твърде заети с търчене из сградата и охраняване на по-важните стаи. След един хубав здравословен сън се събудих с познатата ми вече мантра – “Четвърти ден, жива съм”. “И к’во от т’ва, спри да се хвалиш всеки божи ден!”, измрънка Смърделин, недоволен от ранното събуждане. Събуди ни пак алармата естествено. Какво смятаха да направят нашите след всичкото това надничане? Мрежата нямаше как да я усетя със зумера, но си познавах приятелите. Надничат, не скачат, оглеждат. Ако бяха скочили, щеше да се чуе нещо по-мощно от аларма. Искат да ме локализират и отнесат? Чудесно би било, стига да ме намерят достатъчно бързо...

            Първият посетител за деня пак връхлетя преди закуската, само дето този път вече бях будна. “Да не ви стане навик, ей!”, подвикна Смърделин заплашително. Посетителят отново беше Касим, тази ранна любопитна птица. Наистина ли се бяха хванали на майтапа, че Хемер е двоен агент? Откак споменах за гърмящите празни килии и агнетата напролет, първият секретар на Ленц изобщо не се беше мяркал при мен. “Те ако се връзват толкова лесно, топни го и Касим в говната”, посъветва ме Смърделин. “По-кротко, не мога да ги натопя всичките, еба си”. Не сме на поточната линия в завода в крайна сметка...

            - Идвам само да те осведомя за едно ново условие. – обади се учтиво от вратата Касим, без дори да я затваря. – Ако изчезнеш някъде – убиваме М 305-67.

            “Сетиха се най-сетне, мамка им!”, констатирахме със Смърделин на два гласа.

            - Наникъде не съм тръгнала. – размахах аз миролюбиво белезници. – Крайно време беше да се сетите за заложника. Че глупостта ви дотук е направо плашеща.

            Касим не отговори нищо, но излезе от стаята и затвори вратата. Кратко и ясно. И навреме, да му се не види. “Един от най-приятните варианти отпада”, отбеляза кисело Смърделин. “Човек не може да има всичко”, отбелязах аз с философско безразличие. Може нищо друго да нямам, но имам време. Още пет дни горе-долу. “Дръж се, борче, иде скиорче”, предупредих аз набелязания от мен отрязък от календара. Половин час по-късно получих закуска, подправена с вой на аларма. Надничанията бяха зачестили – по шест-седем на час. Онзи, дето беше зачислен да изключва алармата, сигурно се беше побъркал вече. “Тия мойте хич не са глупави”, отбелязах аз със задоволство. “Без тях да са ни заклали досега пет пъти”, изсумтя Смърделин скептично. Е чак пък пет... Един път стига...

            Около четиридесет минути след като ми изнесоха опустялата табла от закуската, алармата отново се активира за секунда-две и в стаята се появи от въздуха увита от глава до пети като нинджа фигура. Познах, че е Йохан само по телосложението и походката. Фиксира ме с поглед, завтече се бързешком към мен и ме стисна в прегръдките си, коленичил на леглото до мен. Ръцете ми се приплеснаха неудобно пред тялото, заключени в белезниците. Побързах да дам жизнено важна информация:

            - Ако ме изнесеш, ще ме убият в килията. – прошепнах аз трескаво в ухото на Йохан, докато той приятно топлеше голите ми рамене в прегръдката си. Беше си нахлупил на главата скиорска маска, но въпреки крайно неудобната поза успяхме да срещнем ляво око в ляво око в един приятелски поглед. Йохан не се забави дори и частица от секундата с отговора.

            - Дръж се колкото можеш. Само не се самоубивай, с теб сме. – прошепна той на скоропоговорка в ухото ми.

            - Ще се оправя, не се месете... – прошепнах със същото панически бързо темпо, но ухото му се изпари от обсега ми, преди да довърша изречението. Заедно със самия Йохан разбира се. Току до останалия от него въздух се материализираха двама местни бабаити с приемник-зумери в ушите и пистолети в ръце.

            Само да уточня, че зумер-предавателят представлява каишка около врата, докато приемникът има допълнителна втулка към ухото. Като загледах слушалките в ушите им ми хрумна, че най-вероятно са сложили помещението под обхвата и на стационарен зумер, за всеки случай. Значи Йохан беше дошъл тук със зумер-приемник, иначе нямаше да рискува да скочи. Това обясняваше до голяма степен безумния брой аларми, които бях чула. Бяха търсили мястото за скок, за да вземат разкодиран зумер-приемник, после бяха търсили мен... Какво правеше Йохан тук по дяволите?! Тим да беше – щях да го разбера. Той беше “видим” за местните по принцип, но Йохан защо се беше наврял между шамарите? “Заради теб, овца такава”, подхвърли Смърделин дружелюбно. Усетих се, че мажа с шепа по бузите си някаква влага, нехаейки за останалите с празни ръце копои, които стърчаха глупаво насред стаята. “Честито, плачеш”, вметна въображаемият ми приятел сякаш между другото. Наистина плачех. Близо две години чаках да се науча пак да рева и ей го на. Започнах да се хиля щастливо на собствените си сълзи. Копоите все така стояха идиотски ненужни насред стаята, вслушвайки се в Мрежата със съсредоточени лица.

            - Изчезвайте, какво чакате? – изсмях им се аз през сополи и обърсах неженствено нос с опакото на ръката. – Вече се разбрах с моите хора, няма да ме отнесат.

            Двамата се вслушаха в командите от слушалките си с вид на пресукали теленца, след което единият обади решително:

            - Местим те.

            Пак се изсмях, подсмърчайки.

            - И докога смятате да ме местите? Пак ще ме намерят.

            Солените капки продължаваха да се стичат неконтролируемо по бузите ми, докато аз псувах наум “не се забърквайте в моите каши, да ви го начукам, сантиментални малоумници!”. Защо не си стоят мирно и кротко в бъдещето? Там никой от местните никога няма да ги види! Познават ме много добре, ясно им е, че ще намеря начин да не оплескам събитията... “Само не се самоубивай”, прелетя през ума ми гласа на Йохан. “Заради това ли дойде бе, идиот?!” Какво толкова, ако се самоубия? Голямото чудо... “Първо ме прехвърлú в друга глава, не горя от желание да си замина с теб”, отряза Смърделин. “Престани да се държиш като..!” – “Да, знам, като самостоятелна личност”.

            Охраната поведе към вратата моята гордо изправена снага, увенчана най-отгоре с разревано-хилеща се муцуна. Двамата сигурно се чудеха какво ми става и защо се кикотя и цивря едновременно. Аз пък се чувствах ужасно поласкана от това, че Йохан беше дошъл тук заради мен и в същото време - крайно притеснена, ядосана и виновна. Не стига, че бях оплела конците сама по себе си, ами бях замесила и приятелите си в това. “Тъпа егоистична полупобъркана некадърница!”, проклинах се аз наум.

            Заведоха ме в една от съседните стаи, която имаше почти същия интериор като предишната. Докато се наместя в леглото (еба си, вече се чувствах като на легло в болница), вече се бях поуспокоила. Да не повярва човек, Мирна плаче! Мислех си, че никога няма да се науча да рева пак. Май процесът на разреваване беше започнал още при влаченето на телата на Мирна и Наум, в онези няколко минути се чувствах наистина отвратително. После цялата каша със залавянето ми... И накрая топлата прегръдка на близък за мен човек като Йохан беше отприщила окончателно бента. “А ти какво си мислеше, че си се превърнала в абсолютната емоционално устойчива машина ли?”, попита ме скептично Смърделин. “Я млъквай, много дрънкаш напоследък!”. “Защото на теб така ти харесва”, възрази лайняната рожба на фантазията ми. Сигурно беше прав.

            Алармата пропищя за пореден път, малко след което долу пак гръмна нещо. Подът (или в моя случай леглото) потрепери леко, бръмчащите ми от зумера уши нададоха предсмъртен писък. “Какво са се разгърмели на поразия, нямат ли си друга работа?!”, запитах се ядосано. После намерих подходяща кожичка по пръстите си, отпрах я безмилостно със зъби и започнах да пиша с кръв по стената зад леглото “по-кротко с взривовете, няма нужда от толкова!”. С големи букви. Все някой щеше да надникне тук рано или късно и да го прочете. Бях стигнала някъде до средата на посланието, когато влезе Касим. Изгледах го с безразличие и продължих да пиша.

            - Какво правиш? – попита той.

            - Не виждаш ли? – свих рамене без да се обръщам. – Пиша послание до моите хора. Ако ми дадете маркер или тебешир ще стане по-бързо. И по-малко драматично.

            - Те също са оставили послание този път. – обади Касим с безизразен тон. Извих врат, за да го погледна въпросително. – Но съобщението е адресирано до нас, а не до теб.

            - Така ли? – отвърнах с безразличие и се обърнах пак към стената, изписвайки поредната буква. Из главата ми се въртеше една песен от саундтрака на “Аниматрицата” – “Under the gun, under the gun, I’m swimming through the sun”. Едвам се сдържах да не си я затананикам. Наистина не ме касаеше пряко какво са им написали, а и предполагах какво може да е.

            - Извинявайте за поредната съсипана килия – добавих аз, защото Касим си замълча. - Както виждаш – не съм в положение да си командвам екипа оттук. Дано поне този надпис свърши някаква работа. Въпреки че като го видят написан с кръв сигурно ще гръмнат още нещо...

            - Можеше просто да поискаш тебешир от надзирателите.

            - Кой знае дали щяха да ми дадат. – отговорих аз мрачно. – Току-виж ми забранили и да пиша по стените. Реших да започна без да питам за разрешение.

            - Този надпис ти го разрешавам официално. – чух одобрението на втория секретар. Изцедих с усилие още капка кръв от пръста си и продължих да пиша. Касим не каза нищо, докато не завърших и възклицателната на края. Обърнах се и седнах с лице към него. Беше се подпрял на стената отсреща с пистолет в дясната ръка. Касетофончето в главата ми превъртя пак към припева – “Under the gun, under the gun, I’m swimming through the sun”...

            - Само това ли дойде да ми кажеш? – попитах го аз.

            - А ти какво очакваше? – отговори ми той с въпрос.

            - Нищо, просто се чудя защо още си тук.

            - Не искаш ли да знаеш какво са написали?

            - Че какво могат да напишат? Искат да ме пуснете. – заявих аз, все едно се разбираше от само себе си.

            Касим ме изгледа изпитателно. После се приближи до мен и опря дулото на пистолета в главата ми.

            - Стреляй. – поощрих го аз спокойно. Изведнъж ми се допуши зверски, направо видях в ума си образа на мен самата, пушеща нагло цигарка “under the gun”. Междувременно взе да ми писва от тая песен и превключих насилствено вътрешния си плейър към “Hands around my throat”. Парчето също беше подходящо за случая, а и беше от същия саундтрак. Гледахме се с Касим близо минута, ангажирах скучаещото си съзнание с каквото свиреше главата ми.

            - Нищо не се случва. – констатира Касим и махна дулото от главата ми.

            - Разбира се, че нищо не се случва. Защото няма да стреляш.

            - Това за вътрешния ти човек тук е лъжа. – каза той уверено.

            - Сигурно ще те разочаровам, но не е лъжа. – усмихнах се аз. Касим се отдръпна обратно до отсрещната стена, изглежда синината на бузата му навяваше неприятни спомени за мен.

            - Алармата вие средно на всеки петнадесет минути. – възрази той.

            - Не повярвахте, че първият взрив е тяхно дело. Сега ви доказват, че влизат отвън. Доста успешно струва ми се.

            - Не можете да хвърляте предмети през Мрежата. Това също е лъжа. – сподели Касим второто си умозаключение.

            - Разбира се. – засмях се аз и добавих презрително: – Да хвърляме предмети през Мрежата! Как си го представяш изобщо? Това е пълна глупост.

            - Но и това за вътрешния човек е лъжа. – вторият секретар повдигна вежди със самоуверено изражение на лицето.

            - Щом така мислиш... А първият взрив откъде се е взел тогава?

            - Първият взрив е бил планиран и организиран от Бейкър. – Касим продължаваше да ме изпива с очи. “Не, няма да видиш реакцията, която очакваш. Защото аз очаквах твоята реплика...”.

            - Бейкър ли? – изсмях се аз весело. – Този полуидиот? Той пък защо ще залага бомби наоколо?

            - Не наоколо, ами в твоята килия. – Касим продължаваше да говори убедено, запазвайки каменното изражение на лицето си. - И то на стената до контролната кабина за наблюдение.

            - Бейкър наистина си беше тъп, ама не чак толкова! – поклатих аз глава с усмивка. “Бинго, познала съм!”. – Да прави бомбени атентати на работното си място, и то неуспешни... Абсурд. Бомбата е била в моята килия, за да ви покаже заради кого е сложена.

            - Във всички случаи това твоето са просто предположения. Няма как да знаеш със сигурност.

            - Така ли? – повдигнах вежди с лукава физиономия. – И какво ако знам със сигурност? Знаех, че първият взрив е в моята килия. Знам, че следващите взривове са в други празни килии. Със сигурност. Но не мога да гарантирам къде ще гръмне следващия път, вече ви дадоха достатъчно много безвредни намеци за присъствието си, пък вие не предприемате никакви крачки към примирие.

            - Ако имаше връзка с вътрешен човек, нямаше да пишеш това нещо на стената. – кимна той към разкривения кървав надпис зад тила ми.

            - Откъде си толкова сигурен, че не го пиша именно за да ви убедя, че нямам вътрешен човек тук? – парирах аз.

            - Ако беше така, нямаше да ми го кажеш това.

            - Защо да не ви го кажа? – докарах саркастично-недоумяваща физиономия на лицето си. – Нали и без това всичките тук сте убедени, че ви лъжа през цялото време.

            Настана мълчание. С Касим се гледахме в очите – той изпитателно, а аз с “невинно” нахалство.

            - Ами ако ти повярваме? – каза той накрая.

            - Вярвайте в каквото си искате. – свих рамене аз. – Това не променя нещата по никакъв начин. Въпросът е дали ще ме пуснете или не. Всичко друго е... просто загуба на време.

            - Можем да отстраним от екипа всички съмнителни елементи.

            - Заповядайте, нямам нищо против да очистите половината си хора. – дадох аз одобрението си. – Толкова по-добре за нас.

            - Оставиха бележка в командната кабина на килията, която взривиха. – смени темата Касим. – Там пишеше “Пуснете я. Иначе ще взривим нещо по-важно.”.

            - Точно това очаквах. – констатирах аз и си замълчах.

            - Наистина ли си мислят, че ще те пуснем да си вървиш? – отвърна Касим скептично.

            - Това е най-доброто възможно решение на проблема. Не мислят, че ще се навиете, но ви го предлагат от чиста куртоазия.

            Касим поклати глава обезнадеждено и тръгна към вратата.

            - Карлитос още ли го е шубе да се срещне с мен? – подметнах аз към гърба му. Вторият секретар излезе без дори да се обърне. Чух изщракването на ключа, който завъртяха отвън.

            “Но Хемер все така го няма. Интересно.”, помислих си аз. “Нали ти казвам, натопú още някого”, обади се ядно Смърделин. “Сигурно точно това чакат”, възразих аз. Едва ли са повярвали на сто процента, че Хемер е двоен агент, все пак беше най-близкият човек на Ленц. По-скоро ме чакаха да започна същата игра за сметка на някой друг. За да се убедят, че клеветя хората напосоки. И да оневинят Хемер. “Няма пък, ще ги оставя да си правят изводи въз основа на случилото се дотук”, реших аз. Дори Смърделин даде съгласието си за този план, след като обмисли доводите ми. Какво ли са направили с Хемер? Сигурно са го изолирали някъде, за да са сигурни, че не може да предава/приема информация. Значи ако се направя на “информационно затъмнена” ще го закопая тотално... Защо пък не. На следващия гърмеж ще попитам какво е гръмнало. Непременно. “Вече нямаш връзка с външния свят!”, заповядах си аз.

            От друга страна, ако Хемер наистина беше мой човек, от мен се очакваше да се опитам да ги заблудя. Да набутам някой друг между шамарите. “Точно това ти повтарям от сума време!”, амбицира се пак Смърделин. Да набутам някого – добре, ама трябва да е обмислено. Мишената е Хемер. Ние играем ролята на негови началници... Защо по дяволите мисля за себе си в множествено число?! АЗ играя ролята на началник на Хемер. Началник, който се преструва, че няма нищо общо с него. И се опитва да злепостави някой друг. Но междувременно не получава никаква нова информация, без да се е видял с Хемер. Значи задачката ни е да сме малко по-объркани от преди... “Пак в множествено число!”, ядосах се аз на самата себе се, докато Смърделин се кискаше тихо в главата ми. “Ако изобщо изляза оттук жива и здрава, сигурно ще съм безнадеждна шизофреничка!”, оплаках се аз наум. “Но пък винаги ще си имаш компания”, утеши ме злорадо натрапчивото ми второ “Аз”.

            Алармата пак писна. “Какви ги вършат за Бога!”, писнах и аз наум. Допуснах вътрешното ми объркване да се изпише донякъде и на лицето ми, нали вече разигравах затворничка без човек за свръзка. Алармата замлъкна след няколко секунди, изключена от дежурния, за да може да отчете следващо надничане/влизане. Отдадох се на стария си неизкореним навик да си гриза кожичките по пръстите. И да си чопля нервно гурелите. И да се чеша, където не ме сърби. На поредното почесване алармата пак се активира. “Спрете се бе, хора!”, примолих се аз наум. Нали нямаше да гръмнат още някоя бомба, само защото не са ме пуснали веднага след предишната? Кой знае... Доколкото можех да съдя по действията им, бяха загубили всякакъв здрав разум. Да идват тук заради мен... Те луди ли са? “Стига си недоволствала, трябва да си им благодарна”, смъмри ме Смърделин. “Ще им бъда особено благодарна, ако се приберат на сигурно място в бъдещето и си стоят там!”, сопнах му се аз.

            Седях си така като пълен идиот, с драматичния кървав надпис над главата ми. Предполагах, че изглеждам като скрийншот от някой пошъл американски трилър. Кожичките по пръстите ми свършиха точно навреме – когато ми донесоха закуската.

            - Следобед отиваш в медицинския отсек за изследвания. – осведоми ме безизразно онзи, който донесе закуската.

            - Нали Бейкър вече ми направи такива? – попитах недоумяващо с пълна уста, вече бях нагънала първата препечена филийка. Онзи сви рамене мълчаливо и излезе. “Сега пък още изследвания. Тия нямат ли си друга работа...”. Привърших възможно най-бавно с храненето, междувременно алармата се активира още два пъти. Всичко започваше да става твърде откачено. “Ако се бях самоубила от самото начало щях много да опростя нещата”, помислих си ядно. “Пък ако не се беше раждала – съвсем”, заяде се Смърделин. Чудесно, имам си и второ “Аз”, което непрекъснато ми се репчи...

            Отбих се в банята за един душ. Лицето ми изглеждаше вече значително по-добре, синините бяха прежълтели, а сцепената ми устна беше почти напълно заздравяла. Надявах се Йохан да не се беше стреснал твърде много от вида ми, фейсът ми беше сравнително нормален. Изкъпах се и загубих още десетина минути, за да се забърша. Едно от най-неудобните неща на света е да се опитваш да си подсушиш гърба с хавлия, докато ръцете ти са заключени в белезници. Страхотно гърчене пада. Облякох се и се върнах обратно в стаята, стрелката на часовника пълзеше бавно-бавно към цифрата 12. Алармата пак вресна, поклатих глава критично и се намърдах в леглото.

            Два-три часа по-късно в стаята дойде конвой от трима души, който да ме отведе в медицинския отсек. Тръгнах с тях съвсем послушно и цивилизовано, нека си ме изследват колкото искат. Пък аз току-виж съм успяла да изкопча още нещо полезно от това. След като Бейкър беше елиминиран, най-вероятно на смяна щеше да е Ноаро. За него знаех доста – спомнях си изненадващо много подробности от досието му. А и бях почти сигурна, че той ще се нагърби с изследванията ми. Тъй като той отговаряше за картона на М 305-67.

            Очакванията ми се оправдаха на сто процента – Ноаро се беше настанил свойски в лекарския кабинет.

            - Здрасти, Жилбер. – кимнах му фамилиарно. – Как е синът ти?

            - Заповядай на кушетката. – отговори докторът, без дори да ме погледне в очите. Подсмихнах се скептично и се намърдах на кушетката, придържана за лактите от двама от конвоя ми.

            - Как се чувстваш напоследък? Някакви проблеми? – попита Ноаро. В гласа му липсваше дори и най-малката нотка на загриженост за самочувствието ми.

            - Просто чудесно, благодаря.

            - Ще те помоля да си вдигнеш блузата. Ще те прегледам с ехограф.

            Запретнах сговорчиво потника си и смъкнах леко панталона, за да освободя нужната зона от корема си. Честно казано и аз исках да видя как я кара бебето, затова не задавах излишни въпроси. Ноаро се приближи и с професионален жест размаза гела по леко очерталото ми се бременно шкембенце. Прегледът започна, втренчих любопитен поглед в екрана.

            - Докторе, момче ли е или момиче? – попитах аз, зяпайки радостно точката на монитора.

            - Още е рано да се каже. – отговори Ноаро.

            Докторът продължи с прегледа още няколко минути, гледайки внимателно в екрана. После закачи онази ръчка на ехографа (дето не я знам как се казва) обратно на мястото й и изключи апарата.

            - Всичко изглежда наред. – посегнах да се загащя, но той ме спря. – Чакай малко, ще направим още едно изследване.

            Ноаро взе от бюрото някакво апаратче, свързано посредством тънък кабел с малък дисплей. Опря го в корема ми и зазяпа очаквателно дисплея. Пищенето в ушите ми се засили леко.

            - Зумер? – попитах аз недоумяващо. Ноаро кимна, без да отмества поглед от дисплея. Стоя така още минута-две, после си прибра апаратчето в едно чекмедже.

            - Приключихме. Можеш да си оправиш блузата.

            Послушах го, беше започнало да ми става хладно от гела.

            - Плодът не е медиум. Не излъчва никакви емисии. – констатира докторът и си записа нещо на един картон.

            - Разбира се, че не е. – изсумтях аз и седнах на кушетката. – Иначе нямаше как да расте. Бебето засега е формално привързано към времето в потока, където е било заченато.

            - Няма как да расте ли? – Ноаро повдигна вежди и за пръв път ме погледна в очите. – Защо, нали в момента си назад с четиринадесет години? Дори и да беше медиум, нормално е плодът да остарява толкова назад във времето преди зачеването си.

            “Мамка му, прав е”, поизпотих се аз вътрешно.

            - Бебето растеше и в бъдещето. – парирах аз. – Да не мислиш, че стоя непрекъснато в миналото, за да го износя? А и ако времевата разлика му действаше така, както действа на всеки медиум, щях просто да скокна петдесетина години назад и да го износя и родя за нула време.

            - Ти каза, че бебето ще се роди медиум. Аз не бих бил толкова сигурен.

            - Очевидно е, че бебето е извън времето. – възразих аз. – Иначе нямаше да оцелее при всичките пътувания през Мрежата. Привързването му към потока на зачеването е чисто формално. Ако е привързано твърдо към нещо в момента, то е привързано към мен. А аз съм извън времето. Какво точно очакваш да се роди?

            Изгледах доктора въпросително, а той се почеса по брадичката с едно тихо замислено “хм”. После кимна на охранките.

            - Можете да я отведете.

            - То бива глупост, ама да си представиш подскачащ из Мрежата ембрион... – измърморих аз подигравателно, докато ме смъкваха внимателно от кушетката. – Ама че развинтена фантазия имаш!

            Ноаро не ми отговори нищо и се обърна с гръб към мен. Поведоха ме към вратата. Преди да излезем се запънах за момент и подвикнах жизнерадостно към доктора:

            - Кога ще можеш да ми кажеш, дали е момче или момиче?

            Той все пак благоволи да отговори.

            - След около месец, не по-рано. – “Дотогава или вие ще сте вече история, или аз”, помислих си.

            - Дано не се видим след месец тогава. – усмихнах му се мило и най-сетне последвах охранителите си, които настойчиво ме дърпаха към изхода.