36.

            Протегнах се в леглото с двете ръце, беше ми писнало зловещо вече от тези белезници. Вродената ми алергия към неблагородни метали се беше проявила и китките ми се бяха покрили с червени сърбящи петънца покрай претритата от халките кожа. “Колко съм тъпа”, помислих си самокритично и изкарах един бинт от аптечката, която ми бяха дали още преди дни. Не беше твърде лесно, но успях да увия поразените участъци под белезниците и да ги изолирам от допир с метала. “Сега вече ще е по-добре”, кимнах удовлетворена от резултата. В този момент вратата се отвори. Вдигнах поглед, очаквайки да видя Касим и замръзнах.

            - Как я караш? Отдавна не сме се виждали. – подхвърли Бейкър с нагла усмивка. Преглътнах всичките си неуместни и ненужни въпроси и си замълчах.

            - Ти май онемя. – каза докторът, приближи се с небрежна походка до канапето и седна в него. – Не очакваше да ме видиш, нали?

            - Да кажем, че не очаквах. – признах аз неохотно. – Не и на този свят.

            - За съжаление, май няма да ти съставя компания в отвъдното. – ухили се Бейкър мазно.

            Погледнах набързо часовника. 11:16 часа. И все още не съм чула аларма? “Какво става по дяволите?”, притесних се аз. Да не би да са заловили някой от нашите? Само това не... Дишането ми беше започнало да се учестява, постарах се да го успокоя.

            - Така или иначе, компанията ти не ми е особено приятна. – отвърнах с безразличие.

            - Свършено е с номерата ти. – каза докторът вече сериозно. – Сгащихме твоите хора при поредната атака. И един от тях си изпя всичко. След изтезания и под влияние на наркотици, разбира се.

            Той направи пауза, аз си замълчах. Нямаше какво да кажа, а и това влудяващо паническо чувство,  което ме чоплеше отвътре, нямаше да ме остави да кажа нещо разумно.

            - А ти ми се хвана на въдицата като пълна глупачка. – продължи Бейкър презрително, докато аз усещах айсберги да текат през вените ми. – Мислеше, че всичко ти е в ръцете, нали? Голяма грешка. Нищо няма да се промени тук на двадесет и седми септември. А ти скоро ще изчезнеш от лицето на Мрежата. Но не достатъчно скоро... Дойдох да се сбогувам с теб.

            “Дайте ми пистолет да се гръмна”, примолих се аз наум. Сърцето ми сякаш беше потънало в петите, в някаква много студена част от тях. Вече нищо нямаше смисъл, абсолютно нищо... Само два пъти в живота си се бях чувствала така. Веднъж когато разбрах за смъртта на любимите си хора. Втория път – когато ме заловиха след изпълнението на плана ми. И сега трети път... “Три пъти за щастие”, помислих си обречено. Трети и последен път... Възможно ли е Бейкър да лъже? Не и ако знае точната дата... “МАМКА МУ!”, изкрещях мислено. Поех си дълбоко дъх.

            - Убий ме по-скоро. – гласът ми звучеше някак чужд и непознат в ушите ми. Някак твърде дълбок, безличен и безсмислен. – Ако не го направиш, ще го предизвикам. Ще обърна света наопаки, за да умра. Няма да остана жива тук, това ти го гарантирам. Дано успея да очистя и теб преди да си замина.

            - Вече монтирахме газова инсталация в стаята. Банята е заключена. – Бейкър ме гледаше с омраза и превъзходство. – Пожелавам ти приятно бъдеще.

            Той стана и тръгна към вратата. Стаята започна да се пълни с газ... Скочих след Бейкър, спънах се в одеалото и паднах на пода, в последния момент успях да се предпазя с лакти, за да не падна по лице. Когато вдигнах очи вратата вече беше затворена отвън.

            - Ще дойде ден, в който всички ще пукнете!!! – започнах да крещя с пълно гърло, плюейки слюнка. - Бавно и мъчително, в същите тези килии!!! Проклети да сте всичките!!! ЩЕ ИЗПЪЛЗЯ ОТ ГРОБА, ЗА ДА ВИ ПОСТРОЯ АД, В КОЙТО ДА СЕ ГЪРЧИТЕ ВЪВ ВЕЧНИ МЪКИ!!!

            Свих се на пода, продължавайки да кълна шепнешком, въздухът около мен беше побелял и усещах горчивия привкус на газа “за лека нощ” в носоглътката си. Нямах време за нищо... Започнах да плача беззвучно....

            Пак аларма... Събудих се в леглото си, цялата лепнех от студена пот. Дишах учестено, китките ме сърбяха и боляха натрапчиво. Изглежда се бях пробвала да се отскубна от белезниците насън, защото болката беше доста по-силна от обикновено. Въздъхнах с неописуемо облекчение, сякаш цялата Вселена се свлече от плещите ми. “Било е просто сън...”. Смърделин се изкиска от дъното на черепната ми кутия и подхвърли подигравателно: “Ти май си изкара акъла?”. “А ти къде беше?! Защо не ми каза?!”, отвърнах му възмутено. Твърде рядко сънувах кошмари, сигурно не се събираха повече от три-четири кошмара през целия ми живот. И изобщо да не се усетя, че сънувам... “И ти да се поизпотиш малко, няма все аз да го отнасям”, оправда се Смърделин, копеленцето му гадно... Благодарих с още една въздишка на Времето, че съм със зумер. Не бях сигурна, дали медиумът може да управлява потоците насън, но сигурно беше възможно. В този тъй реален кошмар може би бих изгорила цялото стъбло до корен... Забърсах трескаво потното си и изтръпнало лице с шепи и погледнах часовника. Девет часа сутринта, алармата тъкмо беше спряла да пищи. Всичко е по план-график. “Бейкър, мамицата ти мръсна, мъртво копеле такова!”, изпсувах наум. Аз да му пожелавам приятно безвремие с толкова искрена благодарност, а той да ме тревожи насън... Копеле си остана и в гроба.

            Успокоих се насила и се опитах да си подредя в главата реалните събития. Как мина вчерашния ден? Алармата все така продължаваше да вие с периодичност от десет-петнадесет минути, нищо ново не беше се взривявало обаче. Предния ден с усилие на волята се принудих да си стоя кротко, без излишни прибързани действия. Те не бързат. Този, който бърза съм аз... и който протака в същото време. “Протакай и мисли” се превърна в мое мото за остатъка от деня. Никой повече не ме навести, изглежда бяха преценили, че няма смисъл да се говори с мен. Ето го обаче събуждането и обичайната ми сутрешна мисъл беше леко променена. “Ден шести, ебало си е майката”. Смърделин ми се изсмя скептично и напук на него добавих наум: “Но пък съм жива!”.

            Време беше да се заема по-сериозно с Ленц. Просто не ми оставаше друго, не можех да седя и да чакам поредната кофти изненада. Разтърках пак лице с шепи, ръцете ми още трепереха леко. “Наистина ли смяташе, че този шок ще ни е полезен бе, тъпанар!”, изкрещях се мислено на Смърделин. Той противно на навиците си си затрая. Измъкнах се изпод завивката и се отправих към банята да измия очи. Пред мивката се замислих за момент, махнах мислено с ръка и се съблякох да взема душ. Хладък. Трябваше да мисля трезво, по-трезво от всякога. Пък може би единственият фактор, за който не бях готова, бяха тъпите кошмари. “Ама че простотия...”, въздъхнах за пореден път под струите хладка вода. Когато настръхнах порядъчно, спрях водата, подсуших се и се облякох. Вече бях готова за действие. Отделих още една-две минути, за да си сложа наистина бинт под белезниците. За това сънят не ме беше излъгал – китките ми не само бяха разранени, но и се бяха изприщили. “Взимаме мерки”, казах си делово. ОК, вече сме спокойни, подредени и синхронизирани с реалността. Потърках доволно бинта и се отдадох на мислене.

            Ленц... Бяха ми преминали милиони мисли през главата предния ден, поне време за мислене – дал Господ... Всичките неизмерими по критерий “твърде рано” или “твърде късно”. Трябваше да започна играта с Ленц, това беше от ясно по-ясно. Но не и да пришпорвам събитията твърде много... “Бойният ми дух” беше започнал пак да губи почва под краката си, твърде много неизвестни и рискове имаше, а и адреналинът не може да те крепи вечно... Добре, започваме от малките козове и реагираме според обстоятелствата. “Нали?”, обадих предизвикателно към Смърделин. “Както решиш”, отвърна той неуверено. Пълен кретен! Може да ми създава нечовешки кошмари, но не и да каже нещо обнадеждаващо... “Майната му”, отрязах аз. Той май се обиди от това, че го споменах в трето лице.

            - Знаете ли защо Карлитос избягва женския персонал? – подхвърлих аз към пространството замислено. Бях седнала на канапето странично и си клатех краката от облегалката. Нищото ми отвърна с нищо, както се и очакваше.

            - Като аспирант е бил под началството на една професорка... – започнах си аз приказката. По-добре жива Шехерезада, отколкото мъртъв инат. – Присвоявала си научните му трудове, представяла ги за свои... Крадяла идеи от него с пълни шепи. Както и от други като него. Издигала се главоломно като изтъкнат учен на чужд гръб. Затова Карлитос няма вяра на служителки от женски пол. Само като види жена на отговорен пост и му става криво. Донякъде това чувство се гради и на изневерите и лъжите на първото му гадже... Но основният фактор си остава професор Бюлер. Все още си я спомня с отвращение.

            Направих театрална пауза, запълнена с тишина. “Публиката немее от възхита”, поощрих се аз сама себе си. Вече не разчитах на Смърделин за нещо градивно, бях му сърдита за кошмара и за цялостната му безидейност в дадената ситуация.

            - Пък първото му гадже му изневерило с трима. Не едновременно! – уточних аз разпалено, повдигайки показалец към тавана. – Но Карлитос разбрал за това чак след като мацката му била шута. Неизвестно защо много жени смятат този момент за подходящ да се изповядат пред бившия любим. Сигурно това ги кара да се чувстват по-искрени и по-чисти. Или си връщат тъпкано за някакви техни си неприятни емоции... Няма значение. Тези искрени признания само закопават нещастния изоставен мъж още по-дълбоко в депресията му. Това направила и въпросната “първа любов” на Карлитос. Затова сте само рогати скотове тук. Нямам представа Бейкър на какво се е надявал, предлагайки дъщеря си за включване в екипа. Карлитос никога не би я одобрил.

            Загорча ми на езика, като споменах името на Бейкър, кошмарът още беше пресен в главата ми. Пропъдих го ядно, като досадна муха и продължих с ретроспекцията на отношенията на Ленц с женския пол.

            - Майка му също не била цвете за мирисане. Агресивно-амбициозен родител. Не знам дали това ви говори нещо. Човек, който е решил детето му да стане перфектно, дори ако то самото не го иска. Бой с колан при всяка най-малка грешка...

            Чух изщракването на ключалката и вратата се отвори рязко. Ето го и Касим, каменното лице. За частица от секундата пред очите ми примигна физиономията на Бейкър, надникнала от открехнатата врата. “Аре стига глупости!”, заповядах аз на подсъзнанието си. Смърделин послушно пое контрола върху ненужните спомени и започна да ги гаси в плочките на тротоара с носа на обувката. “Браво, какиното!”.

            - Колко точно очакваш да разкажеш преди да ти запушим устата? – запита ме Касим. През мозъка ми преплува изразът “колкото повече, толкова повече”, но на английски нямаше да се възприеме подобаващо.

            - Колкото мога. – свих рамене аз. – Нещо лошо ли казах?

            Примигнах наивно с клепки. Важното за мен беше, че си спечелих поредното зрънце информация - Карл Ленц следи лично камерите тук. Иначе никой нямаше да дойде и да прекъсне малката ми сапунена опера. Най-вероятно... “Бръсначът на Окъм работи!”, окуражих се аз, за да не излизам от ритъм.

            - Мълчи си, иначе ще ти запушим устата. – поясни Касим кратко. Все така си стоеше до вратата – бях му заела канапенцето.  – А за да ти запушим устата ще трябва да ти вържем ръцете зад гърба.

            - Пробвайте. – ухилих му се аз. – Има един проблем със запушването на устата ми и връзването на ръцете ми зад гърба. И той е, че няма да ми е удобно. Моите хора искат да ми е удобно. Даже искат да си отида вкъщи, но засега се въздържат от крайни мерки. Искаш да изпиташ търпението им ли?

            Касим си замълча за момент и ме изгледа многозначително. Тая игра на “кой е по-голям инат” вече беше взела да ми писва.

            - Ако кажеш всичко, което знаеш, ще те пуснем. – заяви той неочаквано миролюбиво. Запазих пауза от една-две секунди, за да се престоря на замислена. Накрая махнах с ръка, в моя случай с две ръце, тъй като белезниците не позволяваха друго.

            - Паметта ми е толкова краткотрайна, че на практика почти не съществува. – обадих аз самокритично.

            - Сигурно има начин да я съживим някак. – вторият секретар наблегна на думата “някак” със заплашителен тон. Цялата му страховитост обаче се разсея от поредното пропищяване на алармата. Изчаках дежурният да я изключи преди да проговоря.

            - Може би имам нужда от смяна на климата... Малко разпускане на плажа? Слънчице и солени вълни?  – замечтах се аз. – Ако ми махнете зумера ще отскоча до някой курорт, обещавам.

            - Пет пари не давам за твоя идиотски хумор. Много добре знам, че не искаш да стоиш тук още дълго време. – този път акцентира на “дълго”. Те така или иначе не биха ме пуснали за нищо на света, той наистина ли очакваше да се вържа на обещания за свобода?

            - Всъщност вие не искате да стоя тук дори днес, но още не го знаете. – отговорих му аз с убедителен тон. – Пък е време вече да го осмислите. Не ви ли стигат проблемите, които си имате откак съм тук?

            Касим просто поклати глава. Т.е., “не можем да те пуснем, твърде много знаеш”. За какво са всичките преговори тогава? Включих машината за говорене на пълна мощност.

            - Разбирам позицията ви, и на вас не ви е лесно. Да ме пуснете на свобода е рисковано, да ме държите тук или да ме убиете също... Разбираш ли, въпросът е кой риск е по-голям. Била съм на свобода години наред, без дори да знаете за мен. И си живеехте спокойно, нали? Пък откак ме заловихте цялото спокойствие отиде по дяволите. Всеки момент очаквате да гръмне бомба някъде и не знаете точно къде. Алармата за темпорална активност ви дразни слуха и нервите по сто пъти на ден. Главоболите се да ме държите в тази стая и да ме храните, ангажирате пазачи, наблюдатели, медицински персонал и готвачи... За какво ви е всичко това? Държите ме тук просто от глупав и нерационален страх. “Тя знае много, тя е от бъдещето, тя е медиум, тя има свои хора”. – изброих аз страховете им със саркастичен тон. – Всичко това е било факт много преди да ме заловите. Освен това имате тук най-добрия заложник – мен самата от миналото. Какво повече искате? Да задълбочите конфликта? Да си създадете нови проблеми? Държите се глупаво, пък самолюбието ви не ви позволява да признаете собствената си глупост. В този конфликт не може да има победител, можем само да се прецакаме взаимно.

            Речта ми прозвуча толкова разумно, че за момент в душата ми се пробуди надежда, че “диспансераджиите” ще осъзнаят правотата ми и просто ще ме пуснат. Въпреки това не рискувах да спра да говоря, исках да имам думата, докато изобщо беше възможно. Касим впрочем не демонстрира никакви признаци на съгласие с мнението ми.

            - За вас залогът е вашата сигурност. Която беше в много по-добро състояние преди да ме заловите. За мен залогът е нашата сигурност плюс вашата. В бъдещето. В момента търсите начин чрез мен да унищожите самите себе си в бъдещето. Не можете да си представите колко невероятни глупаци ми изглеждате от моята позиция! Толкова сте нелепи, че понякога ми се иска наистина да ви дам цялата информация, за да се самоунищожите на спокойствие.

            В очите на Касим започваха да проблясват искрици на колебание. Бях толкова убедителна, че вече самата аз не намирах обяснение, защо още ме държат тук. “Не се отпускай”, предупреди Смърделин. Прав беше, необходимо беше да си вярвам, но не трябваше да забравям за противоречивите мотиви и недоверието на ответната страна. Продължих да говоря в скоропоговорка, без да оставям паузи за прекъсване на “приказката”. А и знаех, че не биха искали да ми запушат устата току-така, основното, което искаха от мен, беше информация.

            - Проблемът е, че ще се самоунищожите заедно с други хора. Те не заслужават да умрат заради вашата глупост. И тъй като става дума за наистина много хора, всеки един от нас е готов да жертва живота си, за да предотврати тази нелепа касапница. Много добре знам, доколко са закърнели заченките на морал у вас, но все пак се надявам да го разбереш това. Един живот не е чак толкова важен на фона на стотици.

            Касим запази лицето си непоколебимо спокойно както винаги. Вече се бях научила да “чета” очите му и там нямаше нищо. Никой не му говореше нищо по слушалката в ухото, той самият не намираше в думите ми повод за промяна на стратегията...

            - Опитах какво ли не, за да се разминем мирно, като случайни минувачи на улицата. Вие толкова усилено се противите на опитите ми да ви спася от самоунищожение, че направо ме отчайвате. Все едно се опитвам да изкопча граната от ръцете на двегодишно дете. А то междувременно ме налага с чук по главата... На вас положението ви изглежда сериозно, на мен ми изглежда нелепо. А паролата за достъп до личния компютър на Карл е “ewigkeit”. – заявих аз ни в клин ни в ръкав и се постарах да произнеса немската дума за “вечност” с нужното произношение.

            Касим, който тъкмо се беше поунесъл от празната ми софистика, рязко се втурна към мен и ми зашлеви един хубав шамар. Май все още ми имаше зъб за онова кроше, от което си носеше синьо на лицето. “Ех, откога не ме бяха били!”, пошегувах се аз наум, докато полягах настрани послушна на инерцията от шамара... Хубаво е да не ти пука, че те удрят. Но тази дарба не се развива от хубав живот...

            - Ти май наистина държиш да ти вържем ръцете зад гърба и да ти запушим устата. – просъска вторият секретар заплашително.

            - Много ми е любопитно за какво точно ви трябвам тук със запушена уста. – опонирах аз нахално. – За катализатор на взривове ли?

            Той не намери какво да възрази, мен обаче цял живот нищо не беше успяло да ме накара да млъкна, когато ми се говори, камо ли пък ако смятах говоренето си за животоспасяващо. С бой поне със сигурност нямаше да ме накарат да млъкна, даже напротив.

            - Вие искате да говоря. – констатирах аз фактите. – Само дето не казвам това, което искате да чуете. Защото това, което искате да чуете, ще го кажа само на Карл. Дали не се повтарям?.. – добавих с иронично-озадачен тон.

            Добре разучените от мен очи на Касим се съсредоточиха. “Команди в слушалката”, отбелязах си аз. Оставих му време да ги изслуша. И за да усети, че го чета като отворена книга, продължих точно в момента, в който очите му ми казаха, че командата е дадена и слушалката вече мълчи.

            - Карл също иска да говоря. Какво ти каза? Да излезеш засега, докато обмисли дали наистина да се срещне с мен? А междувременно да свържете транслацията от камерите само към неговия канал? Това ли каза? Със сигурност не е казал “запушете й устата”. – изсмях се аз, сипейки думи на кило. Наистина никой тук не би рискувал да ме овърже на макраме и да ми залепи устата на фона на всичките бомбени атентати. Това беше твърде идиотска заплаха.

            Касим ме изгледа недоволно, въздъхна с досада и излезе, без да обади и дума. Останах насаме със Смърделин, който пак беше кисел. Бяха ни ударили и лайнарчето се цупеше като малко дете. От случая с Бейкър насам се държеше, все едно само него го боли, когато ме удрят. Аз пък вече се бях примирила с мисълта, че ако изобщо изляза оттук ще си говоря за себе си в множествено число и на два гласа. Какво да се прави, съдба... Зачаках закуската. Сигурна бях – никой тук не иска да ми бъде неудобно. Особено пък след като уточних, че това няма да се хареса на хората ми.

            Закуската дойде след около четиридесет минути. Хапнах мълчаливо, въпреки цялата ми припряност. “Бързаме, но и протакаме”, напомнях си периодично. За моето здраве и за здравето на бебето беше добре да се нахраним спокойно. След като погълнах и последния залък започнах пак словесната си атака. Отново седнала в канапето. Май тази тъпа мебел беше добила в съзнанието ми някакъв статут на шефски стол, който ми харесваше да заемам със задните си части.

            - Сега вече можем да си поговорим горе-долу насаме. – казах аз, отново клатейки си краката от облегалката на канапето. – Какво да ти разкажа? Не смея да огласявам поверителна информация засега...

            Почесах се замислено. Междувременно се замислях за нещо съвсем друго. Дали наистина каналите за наблюдение на стаята вече бяха свързани само с Ленц? Най-вероятно... Нали “бръсначът на Окъм” работи? А и кой тъпанар на този свят би искал всичките му лични пароли да станат достояние на произволни хора? Не и Ленц!

            - Мога да ти разкажа как се запознахме с теб. – започнах аз поредната си приказка без край. – Без важните подробности разбира се... Когато се запознахме, аз още си бях в една от килиите тук. Но изведнъж се оказа, че съм по-специална от останалите. Дотолкова специална, че да пренебрегнеш вътрешното си отвращение от деловите контакти с жени. Ако не бях каквато съм, сигурно никога нямаше да станем приятели. Но обстоятелствата го наложиха. Ти се видя принуден да общуваш с мен. И постепенно намерихме общ език. Аз също те мразех от душа и сърце поначало.

            Засмях се, потапяйки се във въображаемата носталгия от “спомените” си. Вярвах си. Вярвах си от първата до последната дума. Станиславски му е майката...

            - Смятах те за най-отвратителното чудовище на планетата. Все пак бях един от медиумите, затворени тук. За мен всичките бяхте нещо като най-садистичните надзиратели в най-гадния концлагер. Поставях ви в една обща категория – “самовлюбени садисти”. Не си представях нито един от вас като наистина съзнателен и интелигентен човек. Както и ти гледаше на всички медиуми като на обекти. Но когато на теб ти се наложи да говориш с мен като с нормален човек, проумях, че и ти си нормален човек. Честно казано това отначало ме шокира. Това, че съм способна да разбера и да уважавам подобно чудовище. С теб се пазарихме много дълго, за да постигнем съгласие. И двамата не си вярвахме изобщо. И точно благодарение на това се опознахме. Гледахме се под лупа един друг, и двамата предубедени в най-лошия смисъл на думата и готови за най-неприятните изненади. И постепенно откривахме колко сме еднакви всъщност. Аз вече бях готова да ви измъчвам всичките тук, просто за отмъщение. Ти пък подлагаше медиумите на мъчения с определена рационална цел. Започнах да се чувствам по-нисша от теб. Няма нищо градивно в отмъщението, само разрушение. Но тогава вече приемах гаврата с човешко същество като нещо нормално. Без обаче да искам да я приложа за нещо градивно. Ти ме накара да мисля, че не съм права. А и ти също започна да си променяш мисленето. Когато разбра, че можете всички да станете като нас. Това, което всъщност винаги сте искали, но което смятахте за невъзможно. Именно заради тази невъзможност ти беше свикнал да смяташ медиумите за природен ресурс. И изведнъж се оказа, че и ти можеш да станеш ресурс. Мислещ ресурс. Това те накара да се колебаеш. Дали да станеш един от всичките мислещи ресурси, или просто да си запазиш позицията на консуматор и на шеф на другите консуматори. Но всъщност тази позиция не ти даваше нищо. Поставяше те в положение на постоянна отбрана от посегателства. Накрая ти избра свободата. Свободата да бъдеш ресурс и да превърнеш всички консуматори в ресурси. Които да няма кой да ги консумира. И това ни превърна в приятели. Пропастта помежду ни изчезна. Имахме цялата вечност пред себе си и миналото нямаше толкова голямо значение. Ти още не го знаеш, но ти лично се оказа голям прелом в моята лична психология. Двамата заедно забравихме понятията “добро” и “зло” и останахме с “полезно” и “разумно”. И Мрежата беше в краката ни. Не мога да кажа кога точно спрях да те мразя. Но спрях веднъж и завинаги. Защото омразата има значение само при дадени обстоятелства. А ние заедно можехме да премахнем тези обстоятелства и да направим всичко розово. Това е нещо като да си щастлива майка или доволен Господ. Незабравимо чувство. Заедно направихме красивото бъдеще реалност. Всичките грешки по пътя наистина нямаха значение в сравнение с това, което бяхме постигнали. Няколко смърти са нищо на фона на стотици безсмъртия... По дяволите, ние променихме света! Ние разрушихме границата между обикновените хора и медиумите. Ние направихме най-великото нещо в историята на Мрежата! Ако имаше Мрежови арбитър за Нобелова награда, щеше да ни я даде, без да се замисли... Моля те, не съсипвай всичко това сега. Знам, аз съм си виновна, че съм тук в момента. Ти в бъдещето се опитваше да озаптиш необузданите ми настроения и идеи, да ме направиш по-отговорна... Чувствам се виновна пред самия теб в момента! И един от тези, срещу които се борите сега, си ТИ! Това е нелепо...

            Алармата пак вресна за секунда-две, беше й дошло времето. Изчаках я да млъкне и продължих:

            - Изключителноважно е да говорим двамата насаме за всичко, което знам. Ясно ми е, че няма да ме пуснете. Колкото и да се борят хората ми за обратното и каквото и да направят... И колкото и да ме лъжат подчинените ти, че заради нещо си ще ме пуснат... Това са глупости. Всичко това е излишно. Нека просто поговорим. Говоря си с теб от четиринадесет години, знам че този разговор с теб ще даде само плюсове, но не и минуси. Не бъди толкова излишно страхлив, Карлитос. Знаеш много по-добре от мен за колко неща в живота си съжаляваш. Неща, които не си направил заради страх и колебания. Желанието да убиеш майка си, когато е умирала мъчително... Но не си посмял. И аз съм изживявала същото, но с дядо си. Това ще го разбереш чак след месец-два, ще си говориш с М 305-69... Говорихме си за това. Говорихме си за много неща. От какво се криеш? За това ли ти беше безсмъртието – за да се затвориш от всичко и всички между четири стени и да се страхуваш от един прост разговор? Отвъд всичко това е свободата. И ти скоро ще я имаш. Свободата да живееш вечно без никакви ограничения, каишки около врата и страхове... Сам си ми казвал, че дори подчинените ти са по-свободни от теб! Твоето място е свързано с толкова много отговорност и толкова много заплахи, че просто си закотвен за него. Недей да рушиш бъдещето си, бъдещето на всички... Беше наистина хубаво бъдеще. Затова хората гърмят килии тук в момента, за да опазят това бъдеще! Моля те, не ме поставяй в позицията на човека, който е оплескал нещата...

            Пуснах сълза. Признавам си – дотолкова си повярвах, че се разревах. И наистина – аз бях готова да извършвам зверствасрещу човешко същество просто за отмъщение. Тези тук го правеха за безсмъртие. Спомних си лицето на Йохан, когато ми каза, че е убил всички тук... Той май беше по-пацифист от мен. На негово място кой знае какво щях да направя. Може би щях да ги закопая живи. Човешки живот? Наистина ли заслужават да живеят някоихора? И с какво са по-добри от комарите, които размазваш по тавана с чехъла си? Ако беше възможно всички да станем темпорални медиуми, сигурно думите ми сега щяха да са абсолютната истина. Може би наистина щяхме да сме приятели с Ленц. Моралните ми “стопери”, както се изрази Йохан веднъж, бяха занижили нивото си горе-долу до тези на Ленц. Може би още от момента, в който си приготвих пистолет за кражбата на зумер оттук и започнах да се упражнявам в стрелба. Пък после наистина прострелях човек, макар и само в рамото. Тогава не ми пукаше за този човек, дори не го смятах за одушевен предмет. Целех се в сърцето му, защото главата се улучва по-трудно. С какво съм по-различна от Ленц, Касим и всички останали тук?.. Да спреш да виждаш човека като човек – това и аз го бях правила. Да, можехме да станем приятелчета с Ленц. Без проблеми. Щяхме да се разберем. Изтръпнах от мисълта, доколко е реална легендата ми. На това се градят войните и най-големите ужаси в историята на човечеството – че човекът не вижда човека като човек. А като обект. Обект на изследване, на омраза, на изгода, на лично удоволствие, на консумация. “Той не е като мен, той е по-лош”. Хомо сапиенс сме хищници-канибали от най-лошия тип. “Евала на Йохан”, помислих си, обещах си да последвам светлия му пример като се измъкна от кашата и продължих с речта:

            - Появих се тук просто заради един зумер. Просто заради поредната ми прищявка. Поредната ми глупава и нерационална прищявка, която запазих в тайна от всички и от теб включително, за да не ме спре някой. Не искам това да стане причина за всеобща катастрофа. Придавате огромно значение на това, че съм тук, пък всъщност присъствието ми само ви вреди... Вече ме има тук. В петдесет и трета килия. – разклатих пак небрежно крака от облегалката на канапето, вече бях подпряла морна разказваческа глава на облегалката със замечтано-отчаян вид. – Не ви трябват две такива откачалки. Или поне нека си говори някой по-умен с по-възрастната от двете. Проблемът наистина е глобален. Пък тук от дни си говорим за дребни неща...

            Вратата се отвори, аз явно толкова се бях отнесла в лиричния си образ, че дори не чух тихото изщракване на ключалката. Мургавата физиономия на Касим се появи в процепа на отворената врата. След целия ми монолог вече не ми изглеждаше чак толкова противна. “Интересно...”.

            - Ще се срещнеш с господин Ленц утре. – обяви Касим. – Дотогава – пълно мълчание – иначе ще ти запушим устата до утре сутринта.

            Усмихнах се, прокарах пръсти по устните си, все едно затварях цип и кимнах мълчаливо.