Сега, като си помисля, май много спомени ми се натрупаха…
Дечурлигата от моето поколение ходехме на село при бабите. Аз имах късмета да щурея в Студена, Пернишка област. То не е от ония села, в които има стари дървени къщи, натежали от спомени и ревниво пазещи дъха на много поколения, а са на по два-три ката. Големи прозорци, тераси… Ама бабите си бяха от онези, които ние сме запомнили. Повечето пребрадени с някаква избеляла кърпа, чевръсти, търчащи насам-натам с мотики, гребла… кокошки, при повече желание и крава. Моята баба Станка носеше фигаро, плетено в два цвята, ама така се бяха размили, че да се чудиш какво е. Пола някаква и обезателно престилка, на която казваше фута. Ей, какъв зор видях с тая дума! Баба ми казва да ù донеса футата, а аз не знам какво е. Мъкнах из килера разни неща, докато попаднах на престилката
„Ей това е фута, бе мило! А в Кюстендилско и викат предпутняк!”, осветли ме с още познания баба, но пък и думата е убийствено описателна и точна!
Та така… Лятото се събирахме много деца. Не като сега. В онова време дори бяхме международна група, защото в село идваха и „белгийците”, така казвахме на децата на съселянин, който беше женен в Белгия и освен тримата си сина, те винаги водеха и техни приятели. В групата се вписваха и неколцина русначета. А за цвят всяка вечер в игрите на тунел се включваше народ от Югославия, които преминаваха с екскурзионните си автобуси през село. Видеха ли дългия тунел от дечурлига, спираха и играеха с нас, макар, че бяха възрастни. Така се забавлявахме до онзи ден, когато се случи нещо ужасно. Нямаше мераклии за дълъг тунел,помня само седем деца бяхме на пейката. Тогава дойде Ичо (Илия),
-Айде да играем, бе!
-Малко сме…
После се хванахме, ама вървеше вяло. Тогава Ичо се качи на мотор с един приятел да се повозят.Профучаха няколко пъти край нас и …оторът задра бордюра. Ичо се превъртя по тротоара и едно дърво го спря. Писнахме от ужас!
Веднага намерихме някаква кола и го откараха в болницата.
На сутринта разбрахме, че Ичо починал.Това беше последната ни игра на тунел… Така го запомних, хубавец с червена риза и черна коса, на 17 години… Да го бяхме задържали, да бяхме играли, макар и седмина…
В жежките нощи пък си вземахме (може би трябва да кажем крадяхме) дини от преминаващите с ниска скорост ТИР-ове,които возеха дини за Гърция. Да, тогава изнасяхме плодове и зеленчуци и не знаехме вкуса на блудкавите домати, зеле, ябълки и всякакъв боклук, внасян за храна. Та, мятаха се момчета на ремаркето и хвърляха дините за компанията във възрастова разлика от Чучи на 33 до Наташка на 3 години. Ядяхме до пръсване, а остатъка се прибираше под коренището във витлото на реката, че когато отидем на плаж, момчетата с финес да я лупнат в някой камък и да кажат „За дамите, по резен студена диня!”
В тази компания беше и цигането Слави, който ходеше на училище, беше чисто и възпитано, така че никой не се сещаше за тъмната му кожа. Да краде? И през ум не ни минаваше.
После пораснах, рядко навестявах моето скъпо село. Все по-рядко. А и при кого да отида? Къщата на баба е пуста, некролози висят на портата…Деца няма. Когато племенницата ми родила бебе, цяло село се радвало, а навремето там живееха 3000 човека. Сега няма ученици, няма…
И на реката не отидох.
-На сметище е превърната, како, не отивай! – възпря ме братовчеда Станислав.
Вървя до спирката, а не срещам никого. Нито на отиване, нито на връщане. В автобуса няколко човека. Спомням си, как навремето се чудехме дали ще успеем да се качим, въпреки че автобусите бяха на всеки час.
И все си мисля, че там някъде ще намеря нещо…ама как? Няма ги ябълковите градини, няма ги онези вади за напояване, зеленината, няма го и онзи зарзават, от който винаги можеш да направиш най-вкусната чорба. Няма ги поляните с цветя, воденицата я няма. То и хората изпомряха…Да тъжа ли, да плача ли…
И пак се сещам за мъдрата ми баба, която сигурно щеше да скръсти ръце в скутите и да въздъхне, живот, чедо, живот… шарения, от всичко бива. А аз да плача или да преглъщам сълзите. Не е толкова шарено, бабо, не е…
Латинка Минкова
© Латинка Минкова Todos los derechos reservados