Видях го... Беше първия път, когато го виждам. Едва дишах. Беше толкова прекрасен! Загледах се в лицето му и никога не исках да спирам да го гледам. Бе дори по-красив. Помислих си "Как ще издържа, без да го целуна?", но въпреки това не се сдържах и хукнах към него.

  - Алекс! - затичах се.

  - Мел! - засмя се и ме прегърна.

  Толкова беше приятно... Ръцете му около тялото ми. Бих искала това да се случва всеки ден... Не исках да го пускам! Продължавах да прегръщам тялото му и да се наслаждавам на всяка секунда.

  Той се отдръпна леко.

  - Много се радвам, че вече се виждаме - усмихна се.

  - Аз също.

  Бях готова да го прегърна, но усетих, че нещо ме блъска. За времето, което имах, потърсих с поглед Алекс, но не можах да го видя...

  Майка ми седеше до мен.

  - Дали е добре?

  - Не знам. Трябва да почакаме лекаря - каза бавно баща ми.

  Чувах ги, исках да им кажа, че съм добре, но не можех. Нещо не ми позволяваше да говоря. Не можех да си отворя очите. Исках да видя Алекс. Дали е тук? Исках да го повикат, но не можех да им кажа. Странното беше, че не изпитвах никаква болка. Сякаш бях заспала, но чувах какво говорят хората около мен.

  Дори не можех да се движа. Бе ужасно. И бях уплашена... Ами ако бе станало нещо? Не се притеснявах за себе си, а за него. Животът ми не беше ценен, но исках да знам какво е станало с него. Ако е станало нещо лошо не знам как щях да живея... Или няма да живея? Мисля, че ще разбера скоро...

  Той отвори очите си.

  - Миличък! Добре ли си? - отива до него.

  - Да, добре съм - повдига се.

  - Радвам се - прегръща го.

  - Какво се случи? Спомням си, че бях с Мел и нещо ме блъсна...

  - Някакъв човек ви блъснал с колата си. Обадиха ни се и дойдохме в болницата. Вие вече бяхте тук.

  Усетих, че мога да се движа... Беше странно. Не бях в най-добрата си форма и чак сега усетих болката. Опитах се да вдигна ръката си и май се получи.

  Майка ми ме видя.

  - Господи!

  - Какво става? - отива при нея.

  Отворих очите си.

  - Е, май съм жива - смея се леко.

  - Мелиса! - прегръща ме. - Нуждаеш ли се от нещо?

  - Не знам... Но не съм много добре, така че по-добре не ме прегръщай толкова силно.

  - Извинявай - пуска я.

  - А Алекс... ? Той къде е? Всъщност, ще ми обясните ли какво точно стана и най-вече дали Алекс е добре.

  - Блъснала ви е кола...

  - И него... ?

  Не исках родителите ми да ме виждат как плача, но не можах да сдържа сълзите си. Вече бях сигурна, че и той е пострадал и не можех да спра да се тревожа. За Бога! Исках да го видя. Веднага!

  - Искам да го видя! - ставам от леглото.

  - Не можеш да го видиш точно сега - хваща ме за ръката.

  - Но... Искам да знам, че е добре.

  - Добре е. Повярвай ми.

  Донякъде вярвах на майка ми, но не бях сигурна в това, което казваше. Все пак легнах на леглото, защото почувствах ужасна болка. Започнах да плача още повече. Болката беше толкова ужасна, че не можех да спра да плача.

  Майка ми ме видя.

  - Повикай лекаря! Бързо! - разкрещя се.

  Болката ме пронизваше... Исках да затворя очите си, да се предам. Никога не съм се борила и мислех пак да постъпя като пълна страхливка. Но първо исках да видя Алекс...

  Лежах безпомощно и се опитвах да проговоря, но пак нещо ми пречеше.

  - Алекс...

  Това беше последното нещо, което казах. Не можех повече... Не можех да се боря. Единственото, което правех, е да си причинявам болка. Почувствах, че живота ми свършва. Просто затворих очи.

  Умрях щастлива. Видях го, видях любовта на живота си, а той дори не подозираше, че е толкова важен за мен. Но така беше най-правилно. Най-щастливият миг в живота ми - когато ме прегърна. Топлата му прегръдка...

  Искаше ми се да бях почувствала и целувката му. Да почувствам как докосва устните ми със своите...

  Чух лекаря. Официално обяви, че съм мъртва. Гледах как майка ми страда, но не я чувах. Изглежда в този нов свят, щом не искаш да чуваш нещо, просто не слушаш. Интересуваше ме само Алекс. Гледах навсякъде, но него го нямаше. Какво е станало? Защо не е до изстиналото ми тяло?

  Исках той да е последния човек, който виждам и да си замина. Няма да си тръгна, докато не го видя.

  - А Мел... Тя как е?

  - Не знам. С нас никой не е говорил. Ти си почивай, после ще попитаме.

  - Не, ще попитаме сега! - опитва се да стане от леглото.

  - Не ставай! Аз ще отида - излиза от стаята.

  Майка му... Отиваше към лекаря. Господи! Сигурно нещо се бе случило с него. Нямаше да мога да издържа. Може би щяхме да се видим в "другия" свят, но аз исках той да живее. Надявах се да му няма нищо и след като чух какво каза майка му, се успокоих.

  Попита как съм аз. Лекаря й обясни и каза да не казва на Алекс, за да не се притеснява. Защото можело и на него да му стане нещо. Бях сигурна, че майка му няма да му каже нищо. Тя, както всяка друга майка се тревожеше за детето си и не искаше да му се случи нищо лошо.

  Влязох в стаята, в която тя влезе. Видях перфектното му лице и се усмихнах. Майка му му обясни, че съм добре, но не може да ме види. Щеше да разбере какво се е случило, но не и докато не се оправи.

  Баща му разбра, че не това е истината, но разбра, че е за доброто на сина му.

  Исках да прекарам живота си с него. Но изглежда не е трябвало да стане така. Ще съм щастлива, когато той е щастлив; тъжна, когато не му е добре. Сякаш е както беше преди, но няма да мога да му давам съвети; той няма да може да ме вижда, но аз определено ще мога и ще му помагам, както мога.

  Излезе от стаята си и попита един от лекарите къде е тоалетната. Лекаря му обясни и той тръгна. Стаята, в която лежеше тялото ми беше в тази посока. Докато вървеше видя родителите ми. Не ги разпозна, но все пак погледна към леглото.

  Видя ме. Никога не исках това да се случва. Видях изражението на лицето му. Като видях реакцията му почувствах тази душевна болка.

  Тръгна към тялото ми и го прегърна. Но аз не почувствах нищо. Защо? Исках пак да почувствам как ме прегръща. Тръгнах към него, но не можех да го докосна. Не спирах да гледам как прегръща тялото ми.

  Майка ми и баща ми излязоха. Бяха съсипани, но разбраха, че той има нужда да се сбогува с мен. Прегръщаше тялото ми и плачеше. Искаше да ми се изкрещя "Тук съм!" , но дори и да го бях направила, той нямаше да ме чуе.

  Не можех да повярвам на очите си. Целуна ме! И по някакъв странен начин аз го почувствах. Почувствах как докосва устните ми. Няколко секунди остана така и се отдръпна. Погали лицето ми и си тръгна.

  Искаше ми се да заплача, но не можех. Изглежда духовете не могат да плачат. Разбрах, че той също ме е обичал. Бих искала и той да разбере истинските ми чувства към него. Но може би е най-добре да си мисли, че съм го обичала, само като приятел. Би било по-лесно за него.

  След една седмица го изписаха от болницата, но все още беше депресиран. Искаше ми се да забрави за това и просто да продължи живота си. Наблюдавах го през цялото време. И бях щастлива, че мога да го виждам всеки ден, но съжалявах, че той не го знае.

  Мина време. Той започна да се връща към старото си ежедневие. Радвах се за него. Но исках аз също да съм до него... Все пак си заслужаваше да умра. Почувствах прегръдката му, целувката му... Какво повече исках?

  Остана завинаги в сърцето ми и знам, че аз също останах в неговото. Сега го виждам щастлив, смее се със семейството си. Това е единственото ми желание... Да е щастлив.

  Александър... завинаги в сърцето ми!