Всъщност кой си ти

            Преди двадесет години, в една есенна привечер и в тяхното ведомство

        се провело отговорно съвещание. Осветлението очертавало хаоса. Абсур-

        дът и реалността се вкопчили в неприлична поза. Реалността била отдолу.

        Казали им, че ще стоят в залата, докато дочакат демокрацията. Докато ча-

        кали, започнали да уточняват кой всъщност кой е. Не успели. Скоро разбра-

        ли, че и другите в държавата са се объркали. По-настойчивите се вредили

        и измрели, а от останалите вече никой не знаел кой е той самият.

        Може би,  затова започнали да се случват едни по-особени неща.

           Някой върви по улицата и среща своя стар приятел. Потапят се в общи

         спомени, но изведнъж се сеща, че едни много добри хора  го предупреди-

         ли, че Този до него е Онзи, опасният човек. Измисля си някаква бърза ра-

         бота и се скрива в навалицата. При първата възможна среща с другарите

         от младини, той ги разпитва кой е Този, неговият стар приятел и не са ли

         те двама? Всички започват да го гледат с особено благ поглед. След някол-

         ко дни, телефонът вкъщи иззвънява, но някак по друг начин. Оттатък,

         на слушалката е същият Този, който може би е Онзи. С гласа на задгробен

        пратеник, той  пита, защо се е интересувал от него. Предупреждава, че

        добре знае кой е и когато му дойде времето, ще докаже, че е опасният чо-

        век. Наивникът безмълвно затваря телефона и се хвърля към документите

        си. Междувременно нахълтва в кухнята и измъква оттам полуживата стари-

        ца, ако все още разполага с такава. Умува,  дали е този, за когото пише в   

        кръщелното свидетелство. Пита и старицата. Мисли - кой е издал това

        кръщелно и що за човек е той, ако въобще е човек. Съмнява се, да не би да   

        има и други кръщелни свидетелства и се чуди с какви имена може да е за-

        писан там. И всъщност мъж ли е или жена? Тук задължително се попипва.

        В този миг се чуват писъците на старицата. Тя ругае мръсниците, поболели

        нейното дете. Детето трябва да е той. Отсрещното огледало обаче издайни-

        чески показва прошарените му коси. Това е краят. А началото е в една кра-

        сива, синя, есенна привечер.

                                                        Wali (Виолета Томова)