Втори шанс
От Синя Гълъбица
В края на селото в малка дървена колиба живееше една самотна жена. Сред хората се носеха най-различни слухове за нея – кой от кой по-страшни, затова всички я избягваха. Дори плашеха с нея непослушните деца. Никой не я беше виждал от години. Никой не общуваше с нея.
Веднъж децата от селото се събраха и решиха да отидат на излет в гората. Цял ден се веселиха, пяха и играха на различни игри. После си похапнаха вкусни сандвичи и решиха да поиграят още малко и да се прибират, защото скоро щеше да се стъмни. Определиха последната игра да бъде криеница – че нали в гората места за криене – колкото искаш. Едно момиче се отдалечи от групата и се скри много навътре в гората зад едно дърво. Дълго го търсиха всички, викаха го, но не го намериха. А то дори не чуваше виковете им – толкова далече беше отишло. Скоро слънцето се скри зад хоризонта и залезе. Настъпи тъмна, непрогледна нощ. Момичето излезе от скривалището си, но не виждаше нищо. Дълго се лута в тъмното. Беше много студено и страшно, а и то беше поизгладняло.
Не щеш ли, в мрака се чу женски глас:
Жената завела момичето в своята къща. Вътре било топло и уютно. Миришело на нещо вкусно., но също било тъмно. Тя държала в ръката си само малка свещичка. Момичето не можело да види лицето ѝ. Жената затоплила вода на печката и подсипала на детето да се измие. После вкусно го нагостила и го сложила да спи.
На сутринта момичето се събудило от радостно пиукане. Слънцето изгряло и озарило къщата. Тогава то се огледало и видяло, че наоколо блести от чистота, а къщата е пълна с пиленца с герданчета от мъниста на шийките си. След малко влязла жената с поднос в ръце, но лицето ѝ било забулено.
Жената започнала да ги храни и говорела с момичето:
-Много ти благодаря, леличко! Ти си много мила жена. Напомняш ми за покойната ми майка. С баща ми сме много тъжни от както тя се разболя и умря. Много ни липсва. Но кажи ми, защо всички се плашат от теб и се страхуват да те доближат, като си толкова добросърдечна и грижовна?
-Добросърдечна? Аз? Ти си първият човек, който ме нарича така. Ела, седни до мен да ти разкажа историята си. Отдавна не съм разговаряла с никого.
И жената започнала да разказва:
-Когато бях малка, баща ми почина и майка ми се омъжи за друг мъж. Той си имаше една дъщеря, която беше на моята възраст. Тя беше мила и работлива, но ние с майка ми се отнасяхме ужасно с нея – обиждахме я и ѝ давахме най – тежката работа. Не понасяхме красотата и добротата ѝ.
Накрая майка ми измисли как да се отървем от нея. Омеси ѝ питка от пепел и накара баща ѝ да я остави в гората. Мислехме, че сме се отървали завинаги от нея. Но тя се върна на другия ден на бял кон, цялата позлатена и донесе сандък, пълен със злато и скъпоценности.
Страшно ѝ завидяхме. Майка ми омеси питка и за мен, но от бяло брашно. Накара пастрокът ми да ме остави на същото място, където беше завел и своята дъщеря.
Видях къща в гората и потропах на вратата ѝ. Отвори ми една старица, приюти ме, нахрани ме и ме сложи да спя.
На сутринта тя излезе рано и ми поръча да нахраня животинките ѝ с каша. Аз останах в леглото и се излежавах до късно. Като станах беше вече обяд. Тя скоро щеше да се прибере. Стреснах се и набързо сложих вода да заври за кашата. Побързах да я дам още гореща на животинките и те се изгориха.
Бабата се прибра и те ѝ се оплакаха от мен, а и цялата къща беше в безпорядък. Тя ме заведе до реката и поиска да я среша, но аз отказах. Тогава тя каза, че ще подремне малко и поръча да я събудя щом дойде черната вода. В реката. Аз зачаках. Реката сменяше цветовете си. По едно време тя стана златисто-жълта. Много ми хареса и топнах пръста си в нея. Той веднага стана златен. Дойде черната вода, събудих бабичката и тя ме хвърли в нея. Излязох цялата черна, а в ръцете ми – сандък. Жената ми показа пътя към вкъщи. Прибрах се, а майка ми, като ме видя, се ужаси. Отворихме сандъка, а от него заизкачаха змии, гущери и всякакви гадинки.
След време принцът поиска за жена доведената ми сестра. Тя бе станала невиждана хубавица. С майка ми решихме да го измамим. Облякох се аз като булка. Под булото показвах само позлатения си пръст, за да помисли принцът, че аз съм златното момиче. Но един петел ме издаде.
От тогава минаха много години. Сестра ми живее щастливо с принца, майка ми и пастрокът ми отдавна си заминаха от този свят. Аз живея сама тук – черна, грозна и самотна. Всички хора ме отбягват.
- Но това се е случило много отдавна, – казало момичето – Ти си страдала достатъчно. После си станала много добра, мила и грижовна. Не бива да живееш повече сама.
- Както и да е. Стана късно. Да тръгваме към дома ти. Баща ти сигурно много се тревожи за теб. Ще ти помогна да преминеш моста над реката, защото е много порутен и ще те оставя да се прибираш сама.
И те тръгнали. Наближили реката и и се качили на моста. От отсрещния край се задала една старица, която носела на гърба си тежък кош. Жената поискала да ѝ помогне, но в този миг водата в реката започнала да тече златна. Старицата я хванала и я бутнала през моста. Жената излязла цялата позлатена и държала златен сандък в ръцете си, пълен със злато и скъпоценности. А до тях вече доближавали селяните, начело с бащата на момичето, които го били търсили цяла нощ. Бащата много се зарадвал, че вижда дъщеря си невредим и силно я прегърнал. После я попитал къде е била цяла нощ. Момичето посочило позлатената жена:
-Тази жена ми помогна и ме приюти. Мъжът я погледнал и веднага се влюбил в нея.
- Тук имаше и една старица, - казало момичето .
Огледали ли се, но не видели никого. Бабата била изчезнала така, както се била появила.
Златната жена и бащата на момичето скоро се оженили и тримата заживели честити.
© Красимира Карагьозова Todos los derechos reservados