(продължение)
"Евелин... Евелин... Евелин..."
Не спираше да мълви името й много след като влакът бе отминал. Само далечно изсвирване на локомотива напомни, че всичко това не е било сън.
Въпреки, че много често й се присънваше и бе нейният кошмар през много минали нощи. Влак... връхлитащ с бясна скорост. В последния момент винаги с един скок успяваше да се хвърли между релсите... и той префучаваше над нея. Събуждаше се цялата плувнала в пот и бълнуваща: “Успях... Отново успях...”
Сега дори и това не направи...
- Светлина, светлина... Разказвали са ми за нея... Тази светлина... Сега ще дойдат да ни вземат. Хвани се здраво за мен. Не ме пускай! Не искам да ни разделят... Никога...
Той я стискаше в прегръдките си до премаляване.
- Това е светлината в края на тунела, Щурчо... И никой няма да дойде да ни вземе. А да се измъкваме по-бързо, докато не е дошъл другия влак. Че тогава може да не ни се размине. Мърдай, какво ти става!?
- Кръв! Цялата си в кръв... Ранена си! Господи, защо я нарани!? ...