Вярвай в себе си!

Сълза .. сълза стичаща се по бузата и …поредната която се търкулваше по нейното лице… тя не помнеше кога за последно бе денят, в който на лицето и сияеше усмивка…Погледна през прозореца … времето беше прекрасно, но все пак мрачно и някак си зловещо …беше пусто както в нейната душа ..Слънцето? То грееше, но лъчите му бяха някак си фалшиви ..Ася! -… чу се вик от далечната стая …
- Оставете ме на мира – промълви с заглушен глас..Колко сиви минаваха дните и..тя застана на пианото, избърса прахта, която беше полепнала по него, засвири тъжна мелодия …Все едно пианото плачеше заедно с нея, все едно то се беше сляло с душата и…И ето спомени и мисли пак започнаха да изпълват главата и…Тя отново започна да мисли за него …Спомни си колко прекрасно се чувстваше в прегръдките му..Отново светът и беше залян с тъга, не можеше да продължава така …Грабна една статуя и я захвърли с всичка сила по стената ..Чу се трясък ..след това малките парчета се изсипаха като градушка по пода… Ася беше прекрасна …имаше красиво бяло лице и дълга черна коса очите и бяха кристално сини … Имаше красиво тяло, но обичаше да го прикрива под широките и дрехи … не беше от онези елегантни момичета, които прекарваха по - голямата част от живота си в гримиране ..Не, тя не беше от онези кукли..беше различна, но адски студена …Беше изолирала себе си от света, не допускаше никой до себе си ..

Времето минаваше мъчително бавно..Тя реши да излезе навън, но дори и там не се чувстваше добре ..сякаш светът страдаше с нея ..Слънцето беше скрито зад черните и страшни облаци …Тополите стърчаха като призраци над мъглата…по улиците имаше скитници и просяци…Момичето погледна към небето, но там не можеше да открие отговори на въпросите, които я измъчваха ..Обърна поглед към дърветата,, а там бяха накацали гарги които грачеха все по - грозно …като, че ли чакаха тя да падне и да наобиколят обездвиженото и тяло…Застана под едно дърво и се замисли ….

 -Добре ли сте госпожице? – попита я човек който беше седнал до нея.

 - А, да, струва ми се – изрече тя с отмалял глас…

Тя го погледна …той беше с сиви ясни очи и поглед изпълнен  с болка ..беше с окъсано и дрипаво сако и черни също толкова одрипавели панталони..

-Колко изпълнен с болка и омраза е светът – промълви той..Като, че ли хората изпитват наслада от болката на другите-продължи своите мисли той..Знаете ли, не трябва да се предавате, смъртта не е решение!

Тя го погледна с недоумение ..той сякаш четеше мислите и…

-Но вие от къде знаете?!- запита тя с треперещ глас…

-Знам, също така знам, че там има хора които ви обичат и ще им липсвате …Просто трябва да можете да оценявате това, което имате!!

 Тя заплака започна да си шепне “Какво щях да направя” … за кой ли път по леденото и лице се стичаше сълза…..

Обърна се за да благодари на този скитник ,но за нейна изненада там нямаше никой…само една бележка с надпис “Вярвай в себе си”… Ася избърса с решителност сълзите си, изправи се, вдигна гордо своята глава и тръгна по мрачния път, който никой не знаеше накъде водеше……