Вятър
Полъхът се бе превърнал във вятър.
Едно листо се рееше. Рееха се и нейните спомени в безизразния хаос на душата и. Загледана в морето тя го чакаше, чакаше невъзможното. Косите и бяха така разпиляни, толкова небрежни... бризът се прокрадваше в тях като раздорник и объркваше целият и свят. Те прегръщаха лицето и, милваха го като скъп любовник, скриваха очите и... но не успяха да затулят болката, не успяха да заместят липсата, не успяха да разсеят мислите!
Така самотна и красива, с боси крака потънали в пясъка, пред себе си тя не виждаше хоризонта, не виждаше далечината... а само дъното. Тогава реши - нека то бъде нейния дом, нека го докосне със сърцето си!
Извади крака от пясъка, пяната се разля по нозете и, сякаш вълните и казваха не, сякаш се блъскаха в нея, за да я спрат, но тя продължи...
Водите заляха косите и, измиха сълзите в душата и, взеха мислите и, скриха тайните и...
Тя подари красотата си на морето. Подари душата си на него, раздаде косите си на вятъра...
Изведнъж... о ...