Вятър

Полъхът се бе превърнал във вятър.

Едно листо се рееше. Рееха се и нейните спомени в безизразния хаос на душата и. Загледана в морето тя го чакаше, чакаше невъзможното. Косите и бяха така разпиляни, толкова небрежни... бризът се прокрадваше в тях като раздорник и объркваше целият и свят. Те прегръщаха лицето и, милваха го като скъп любовник, скриваха очите и... но не успяха да затулят болката, не успяха да заместят липсата, не успяха да разсеят мислите!

            Така самотна и красива, с боси крака потънали в пясъка, пред себе си тя не виждаше хоризонта, не виждаше далечината... а само дъното. Тогава реши - нека то бъде нейния дом, нека го докосне със сърцето си!

            Извади крака от пясъка, пяната се разля по нозете и, сякаш вълните и казваха не, сякаш се блъскаха в нея, за да я спрат, но тя продължи...

            Водите заляха косите и, измиха сълзите в душата и, взеха мислите и, скриха тайните и...

Тя подари красотата си на морето. Подари душата си на него, раздаде косите си на вятъра...

Изведнъж... отвори очи. Тогава видя дъното. Видя тинята, осъзна болката. Почувства как сърцето и бие, почувства живота на прага на смъртта... В този миг тя за последен път докосна дъното, извърна поглед към светлината и разгърна любовта си за нея...

На плажа, загледан в морето, той я чакаше... Тя, като сияние, изплува от вълните. Завърнала се от невъзможното, за нея невъзможно нямаше...

Когато телата им се вплетоха в прегръдка, когато сърцата им се докоснаха, бризът се промъкна в косите и за сетен път. Kосите, които прегръщаха лицето му... топлеха душата му, отвориха очите му...

Едно листо нежно падна на пясъка.

Вятърът се бе превърнал в полъх.