23 sept 2017, 21:46  

Вълци и лъвове 

  Prosa » Relatos
524 0 3
11 мин за четене

  Новодошлият кимна за поздрав, приближи до домакина и като сне учтиво елегантната си ръкавица, му залепи два шамара. Язвително кънтене се разби из мраморната зала. Цяла гора от бели вратове се врътна стреснато рязко. Десетки чифта недоумяващи очи се стовариха изпитателно върху широкия гръб на току що пристигналия гостенин. Морска феерия от официални вечерни тоалети и ефирни рокли, замръзна в беззвучно напрегнато очакване. Сякаш мрачна армия от императорски пингвини, застина с цялата си величествена тежест, пред обектива на издал присъствието си треторазреден фотограф. Наредените покрай стените мраморни бюстове, макар и по-разкрепостени, също наблюдаваха с каменно изражение на потресени индиански тотеми, нелицеприятната ситуация. Новопристигналият джентълмен бе облечен безупречно според етикета, среден на ръст  - с фрак, цилиндър, скърцащи на ново черни лъснати обувки и дълга, масивна, овита с разпадащи се парцали патерица. Със загоряло от слънцето лице и със загатващи се под тясната одежда мусколи на атлет, образцовият гост лъхаше на Ориента. Един темпераментен, но заможен аристократ и авантюрист, завърнал се от далечно пътешествие из индийските колонии на империята. Можеше и наистина да бъде такъв, ако позлатеният лорнет от венецианско стъкло, не бе сложен над лявото око с изкривяване на 27 градуса от швейцарския стандарт. А и ако въобще имаше ляво око. Пък и десен крак, наместо дървено чуканче. Липсваше само един зелен говорещ папагал сред глътналите бастуните си пингвини, за да бъде завършен класическият образ на закоравял морски разбойник. Спластената му черна брада свирепо лъщеше под ярката светлина на кристалните полилеи и между нея проблясваше златисто-кафява усмивка от развалени, но все още остри зъби на кръвожаден вълк единак. Победоносна насмешка на горд, но и ловък, притворен хищник. Домакинът се бе окопитил, макар по издълженото му конско лице още да пареше червена ивица накърнено достойнство. Войнствена до кръв физиономия на боен жребец, красеше иначе твърде обемното и доресто тяло от източения врат надолу. Подкован с желязно самомнение и окрасен с кавалерийска сабя през кръста, стопанинът на имението бързо замени първоначалната си изненада с тлееща и безмълвна, пасивна агресия.

       -  Какво се ежиш, не ме ли позна, мерзавецо ? – Аз съм Силвър – изсъска дегизирнаият гост. – Ако не ти, то майка ти добре ме помни. Аз, тя и нощното гърне – сами и заедно в любовта.

       -  Що за наглост ? Какво си мислите, че правите? Как си позволявате подобно нещо точно тук, бе отрепко ниедна ! – проехтя разгневеният глас на собсвеника на студиото чрез оглушителния мегафон.

       -  Стоп, инвалиди прости, режете – намеси се и режисьорът от старовремското си виненочервено кресло. Рехав мравуняк от статисти и техници, плъзна из напуканата снимачна площадка, призван да си събере или подготви партакешите, за следващата сцена, под ръждиво-плесенясалия, ронещ се купол на прохладното като изба, производствено хале.

      -  Какви са тия пиратски номера, бе Антоне, що не си кажеш поне веднъж пустите реплики без да хабим, барем, десет рула лента. Няма кой да ви ходи по задниците и да ви бърше простотиите. Тоалетният хумор - у дома. И давайте малко по сериозно, щото тия сцени ще си ги плащате от раздутите хонорари, капиши ?

      -  То баницата и за тебе не стига, пък аз ще си отмъквам едни тлъсти хонорари...

      -  Млък и повече нито дума за баници, че ще взема да огладнея. В къщата на обесения за въже не се говори, а сега всички на работа, че като ви подбера един след друг, ще ви се завиждат едни пиратски съкровища посред бял ден. Режисьорът се понадигна мъченически от мъчно побиращото крехките му форми кресло, изпуфтя с неизмеримо библейско страдание и натъкми в края на устата си не по-малко изстрадал фас. Фигурантите бяха вече по местата си. - Готовии, едно, две….

      -  Аз несметни богатства мога да видя само ако получа удар - от тебе в лицето или от емболията в сърцето. Ще съзерцавам заедно с ангелите преливаща от злато тоалетна чиния - бълбукащ  райски фонтан. Или не, това го гледам и на живо - на щедрият ни продуцент само такива му се отпускат от… сърцето… вероятно - Ходи виж на какво дередже е мъжката тоалетна, бе Емиле –  завърши с пространната си реч, Тони Павлов - към надигналото се и запушило като комин, управленско тяло.

     -   Ех, поете ненасрал се, още една реплика и заминаваш да я инспектираш лично.  Ще те обеся със синджира на казанчето, ама надолу с главата, белким ти дойде акъл. Не казах ли нещо за плоските ти зловонни шегички, а клозетни философе? Какво си се разсмърдял? Лай куче, да те храни, ааа маха – ще ми станеш на един Антон Павлович, точно всеки момент.

     -  Добре бе Миланов, ще работиме съвестно, мълча си. Само не се пали, че ще избушиш кенефа, по-спокойно малко.

     -  Така, така, продължавай в същия дух, туко що си изкара мазна, кафява, петдесет левова банкнота, като глоба за деня - да видиш кон боб яде ли.

     -  Еее, стига де, направо се осираш с тия глоби – като надумкана с бобчорба, разгонена кобила си значи, ей, не може човек и дума да каже, смешка да фъсне. Цял тиранин си станал, ще знаеш – от тия с кафявите ризи и със свастиката на ръкава. – на един дъх издекламира Павлов, като подкрепи с театрална образност думите си. Бегли усмивки преминаха през лицата на актьорския състав, преди навъсените рунтави вежди на директора да паднат като козирка над очите му.

     -  Благодаря за комплимента, но както казваше Онзи с лулата – актьорската пасмина и въобще разхайтаното артистично съсловие, трябва да се прати да чука камъни. – с дебел сарказъм, натърти Миланов.

     -  Кой с лулата? Не си спомням, а и не вярвам Сталин да е говорел някога подобни небивалици, така че не му вкарвай лайна в устата, ако обичаш.

     -  Не ти говоря за никакъв Сталин, неграмотнико лайнопомазан, а за онзи другия, братовчед ли му беше, какъв - нашият скъп продрюсър*, дето пак го хванаха апахите и избяга да изпуши една лула, белким се помирят с червенокожите братя.

     -  Другарят Джугашвили е бил баща на народите, а този глист може да мине единствено за народен изедник. –  с разстроена дуплика като от парламентарна трибуна, гръмко се провикна актьорът.

     -  Тихо, да не чуе от някъде бащицата, че ще патим, а ти най-много. Айде, давам ви двадсет минутна почивка да ни се поразхладят главите на всички и втвърдят мозъците, на което силно се надявам… И без седенки на мокрото в бюфета, че ще ви заболят кухите кратуни. Имам дрегер в шкафа - да знаете, така че без изпълнения.

  Финансовият гръб и собственик на студията, тъкмо преди началото на артистичния диалог, бе отпрашил да изпуши половин лула за успокоение, преди да е избухнал съвсем и изпоуволнил мъчно събрания каст. Ниският, но пъргав за стоте си кила продуцент представляваше червеникав, шишкав холерик с липсваща на темето коса, която съществуваше в неразделна хармония с щръкналата в предната част на лицето, буйна руса грива. Нещо средно межу лъщящо слънчев Кетцелкоатъл и дебел Буда с леко провинциална визия. С невероятните си бизнес рефлекси на едра хищна котка, той можеше да спи по 20 часа на ден, също като лъвовете, но и да яде не по-малко от тях. Единствено търпнението или неговата липса, през времето лишено от сън, различаваше мастития бизнесмен от масивния цар на животните, от което си патеше пушечното месо озовало се в негово подчинение. Днес бе във вихъра си и не можеше да си седне на задника, пенявеше се, крещеше, наритваше посудата и ругаеше персонала. Рискуваше да изпокъса, обутите на босо, разхитително скъпи, маркови сандали, които с бледосиния си цвят напомняха на използваните често в тоалетни, бани и други битови помещения, култови джапанки Финдо. Бегло описаните по-нагоре действия, бяха по-скоро животински, отколкото царствени и се съпровождаха с обилно потене, задух и пурпорна руменина, които предвещаваха дълъг, царствен сън през останалия следобед. За разлика от истерични маратонци като Вили Вуцов или Тити Папазов, телесно богатия скандалджия, бързо сдаваше багажа и не можеше да дава интервюта, в които да обяснява собствените си невнятни изблици на хулиганска неврастения и варварски невротизъм. В свещенния си гняв на ахейски цар, г-н Вълчанов хлътваше твърде често, чак до златната си грива. Вандалските му прояви, за щастие обаче се ограничаваха от физическите дадености и не стигаха по далеч от няколко изкъртени вехти седалки, небрежно катурната маса или и без туй избушен диван. Филмовият бос, най-сетне, след упорита кашлица и продължително гъгнене, завърши древния ритуал на помирение с духовете. Заел напрегната, статична поза, с изскочили от орбитите си кървясали очи, издути бузи и изпонат, до колкото това въобще е възможно, врат, той се отправи към още по-древен храм, за да свещенодейства в клекнало положение. Мястото с главно М, където и без жреци и друиди, вождът винаги сам извършваше нетърпящия отлагане, упояващо ароматен ритуал. Големият шеф на нуждата, принуждаваше закръгления предприемач да се тътри оживено като някой сумист, през дългия сив, казармен коридор, водещ към портите на Светая Светих. Пред въпросното сакрално помещение, лъхащо на белина и железопътна гара, вече се извиваше опашка от чакащи богомолци. Цял отбор пирати, тръгнали на поклонение.

        -  Ало, Капитан Силвър, не се предреждайте, тука всички са равни. – Избоботи равния бас на ръководещия продукцията.

        -  Какъв капитан съм аз, бе Миланов, автентичен корабокрушенец, разбил се на някое бунище. Тая парцалива брада от коя пачавра я свалихте, та да ми я лепнете на мутрата.

        -  Това е истински пиратски реквизит, със същата тая четина е обрано цялото морското дъно в столовата. Даже сигурно са се закачили от онзиденшните миди. От де се носи иначе тая миризма. Или иде от устата зад нея, какво мислиш по въпроса, бе Павлов?

         -  Хах, е как откъде да се е взела – ами нали чистачката междувременно може и да е забърсала дълбините на всички нужници.

         -  Е ти пък, брадата си е черна на цвят.

         -  Тука всички пиете толкоз много кафе, че… знае ли се тя…

         -  Фекално черногледие… И ти казах да престанеш с клозетните изцепки - как не ти писва, бе Тони, само това не разбирам?

          -  Спирам, спирам, ама само да вметна нещо по същество, че като погледна надолу, то на Дългия Джон Силвър, май единственото му дълго нещо, ще да е тая метляркаща се из краката му безполезна патерица, пък и тя не е нещо особено.

          -  Е хайде сега, пак мрънкяш, не те пускаме да играеш както майка те е родила...  измърмори вече тръскащия се от крак на крак, филмов директор.

          -  А бе, нещо не съм много убеден, да ти кажа право - че тия надупчени шалвари крият нещо от зрителите, а и в корабния дрескод отпреди няколко века, едва ли влизат и боксерките на Пиер Кареден. За по-автентично мога да се развявам ептен гол… не виждам иначе разлика.

          -  Е как бе, през цялото средновековие се е носил само тоя Пиер Карден, има си извори, фрески, картини, днешните зрители са грамотни хора. Стига си намирал кусури на всичко, ако ли не, ходи да измолиш от бай Вълчо още някой лев. Успех ти желая. Стига си ми надувал главата, че и  надутата простата си ми стига.

          -  Вълчанов може да си поддържа лъвския имидж, чрез елитни коафьори, цяла селска банда, междувпрочем, ама вълчия нрав на стиснат гъз не мож остана скрит под чергата. Такива като него разбират само от тоягата –  в по-дебел формат.

          -  Въън, безмозъчни маймуни ! – прозвуча остра казармена команда ! Зададе се едрият собственик с бърза, къса стъпка.

          -  Е и да направим място, то вътре има човек. Заето е. – обади се капитан Силвър – А другата тоалетна не работи, защото оня ден откриха петрол. Извира си, ама още няма кой да го събира. За това ли се натискате?

  На Вълчанов му беше само до шеги и закачки. На облата му лъвска физиономия се извадиха два кучешки зъба, акуратно изпилени бизнес атрибути, готови за животински бой. Челюстите изскърцаха продължително и ядно. Това бе могъщо изваяние на жесток древен бог, унищожител на нагли човеконасекоми. Мощен пестник на колосален титан, обигран сред борчески афери, се сви в желязна хватка. Едрият хищник пристъпи към пиратския главатар. Като светкавица на Зевс, тежката ръка се изстреля, за да погуби най-глупавата и черна овца от безправното стадо. Но овцата си имаше гега! Тоест паянтова, стара патерица, чиито край се озова, предугаждащо забит в яйцата на лъва…

  

   Една малка мушичка се завъртя из морето от тишина и забягна, блъскайки се шумно, към източника на приятни ухания в заведението. Скупчената тълпа бе потънала в гробно мълчание, ни звук, ни вопъл, ни стон, само поглед, издаващ страх, почуда и неловко стеснение. Замръзнала картина на строена на плац, войска от мимове. И всички събрани дружно проследиха как една невъзпитана, зеленка мушица се приземи елегантно върху един безупречен, сив панталон с едно бързо разширяващо се кафяво петно. Из притихналия коридор, можеше да се долови, как мътната река си пробива път през крачола, за да покапе звънко-издайнически по мозаечния под.

     - Шефът се насра…   -  Дебела буца бе заседнала дълбоко в гърлата на неволните свидетели. Застинали лица.Смущаващо неудобство.

     - Ахх…   -  Къса, жалостива въздишка едва се отрони, за да бъде заглушена от речен водопад – неистовов, неудържим, разтърсващ, гръмовен, искрен, народен смях, който изригна от недрата на тоалетното помещение и се стовари с гръм, трясък и цялата възможна сила на присмеха, върху посърналата глава на сякаш смалилия се, олисял, стар лъв. Вълкът от Уолстрийт или май че от Перник, беше ненадейно сразен.

  Гордост, положение, престиж, купчини долари, обществен статут и финансов капитал, всичко бе безвъзвратно пометено от пуснатия воден поток на естествения тоалетен хумор. Понякога има нужда само от една единствена крачка и един куц пират, за да се фъшнат обратно в канала на историята всякаквите лъвски глисти, златните им гриви, заедно с дебелокожия вълчи нрав на лепкавите, нагли паразити. Свежия, разпускащ и ободряващ смях на хората само с един замах може да се превърне в палач на омразните им людоеди. Така от основата на Човещинките крепне Човещината. Пред гърнето всички са равни !

© Александър Митков Todos los derechos reservados

* продрюсър не е печатна грешка, а средна форма между продюсър и продрисър.

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Е, не съвсем телеграфен, защото има нещо в обстоятелственоста ти. Интелегентна е на места, на други красива. Не трябва да е прекалена.
  • Мерси. Личи си, където съм се потил. Нещо в 3то лице по-трудно намерих баланс, хем уж по-голяма свобода за писане. Иначе си права. Между другото, в сайта редовете са по-къси и изреченията изглеждат още по-тромави... Трябва да се върна към добре познатия ми телеграфен стил.
  • Цинично, но понякога и живота е циничен. За да оцелееш трябва да осъзнаеш и тази му страна.
    Понякога си твърде обстоятелствен. Избирай точните думи. Четивото ти ще е леко.
Propuestas
: ??:??