Вълк

Слънцето сивееше, забодено като карфица между  мръсните ризи на облаците. Студено и преобърнато,  бърчеше чело. Заспиваше.  Зъзнещо, полето се свиваше   под снежните навявания. Шареха го дамги от гарванови нокти и зайчи лапи, сякаш го  задържаха да не хукне през глава  покрай тракащите със зъби дървета.  От пукота им   перата на птиците настръхваха. Зениците  им се свиваха с предизстрелен страх.

Привечер коловозите на пъртината  почерняваха от  клатушкащите  се вълци. Зъбеха се  на дремещото село и  наобикаляха пустите  кошари. Току някой се осмеляваше  да втъкне брадва под кожуха си да сече дърва, другите го пишеха умрял. Тъй като в черквата  липсваше камбана, хорската мълва обикаляше навред заупокойно и оплакваше изядения.

Кольо Сарафа  окъсня.  Тежаха книжата и монетите  по джобовете му, иззети от длъжниците. Кончето се олюляваше под тежината на каруцата. Преспите  жулеха  до  колене краката му. Поводите   в дланта на Сарафа, изтънели и невидими от спусналата се  мъгла,  деряха гърба на животното. То тръсваше  тяло, за да прогони щипещата  болка, но острото подвикване  на  мъжа в каруцата го стресваше и  със залитане забързваше. Сарафа духаше в шепи, за да стопли втвърдените от студа ръце. И току се заглеждаше  в  аленото възелче с избелелите краища, което стискаше, за да не изпадне от джоба му. Разтъркваше зачервените си уши, за да не чува пискливия глас на плачещо момиченце, от чиито ушенца вдовицата  свали   сребърни треперушки, за да плати  дълга си.  Цветчетата по обеците се поклащаха  глухо, онемели от детски сълзи.  Тинкиният татко  ги  купи, когато малката прочете  първите срички от  шареното букварче. После   стаята се очерви,  по  страниците на книжките на  Тинка  се разлистваха червени рози. Татко ù кашляше лошо, докато упражняваха четенето. Когато момиченцето  заплува  като рибка из вълшебното море на думите, таткото  си опъна стълба, уж да  поправи покрива, и изчезна... А Тинка, със свито сърце, гледаше дупчицата  в небето и  махаше на окъснелия щъркел, който  се  промуши през нея. Отлетя с душата на баща ù.

- Ще ги пазя, татко. И думите, и  обичките ти...

Но когато майка ù ги изтръгна обиците, за да ги даде  на възпълния, червендалест мъж, Тинка  замлъкна. Няма ярост изпълни сърцето  ù. Кольо Сарафа  ограби  обещанията ù.

Мъжът в каруцата опъна поводите  на кончето така рязко, че   животното забуксува. Олюля се. Каруцата се наклони на една страна. Дървеното колело изхриптя глухо и  се откачи. Кольо  загази  в снега. Земята хрущеше, сдъвкана от ботушите му. Приведе се над колелото, изпружил вкочанени, безчувствени от студа, ръце.  Колелото  се инатеше. Всеки път, щом го натягаше към металните оси, странично на каруцата, то отхвръкваше. Килваше се сърдито, настрани. Сарафа, запотен от усилието и борбата, не чу кога  от мъглата изплуваха три черни вълка. Озъбиха  се на кончето. Единият от тях  се метна на гърба на животното. Челюстта му изтрака метално. Животното задиша тежко. Сарафа хвърли колелото  по озверелите, за  да ги разгони,  но глухото им  изхъркване го накара да побегне. Преспите го препъваха. Твърде тежък, се препъна в буца сняг и падна по очи. Усети   преминаването на нещо остро през задната част на прасеца си. Вълчи зъб  раздра гумата на ботуша му. Сарафа  успя да се надигне  и за да се отърси от клещите на животинските челюсти, зарита безпомощно. Успя да отхвърли вълка настрани и случайно се загледа във възела  с обеците в ръка си. Съжали, че от нямането на хората богатееше. И  поп или лекар да бе станал, щеше да има близки, които  да му запалят свещ за бог да прости, ако  не стигнеше селото. А днес нямаше кой да го помене. Селяните го намразиха, че  си играеше с глада им.  Чуваше  след себе си  как с присмех го наричаха Кольо Караконджола или Куцолана. Сам не разбра кога се превърна в страшилище, без приятели. Като вълк  ловуваше болка и живееше сам с нея.

Мъжът успя да се изправи и се покатери на оголяло дърво. Челюстите на вълка  щракаха по кората на дървото, по нея сокове нагарчаха като сълзи.  Сарафа  трепереше. Стори му се, че  Тинка бе яхнала хищника и протягаше ръце  за възела с обеците. Замижа, за да  не  види  собствената си кръв  по зъбите на вълка. Тогава  стръвният загуби интерес, подушил  плътта на  кончето. Кольо остана вкопчен в дървото. Сърцето му пукаше като дърво с измръзнали сокове, докато наблюдаваше как кръгът около животното се стесняваше. Зъбите им напомняха бодлива тел на лагер, при пълнолуние. Белееха като кости. След като се нахраниха, вълците  се изгубиха в снежния облак. Кольо  остана взрян в  червените сълзи по снега. Сети се, че цветът им прилича на възела в ръката му и отвори шепа, за да провери дали е там. Нямаше го.  Бе го изгубил  в борбата със стръвника. Че нищо, което не е твое, не остава дълго у тебе. Сарафа се умълча. У село се върна  с наведена глава, някак затворен и мълчалив.  Приказваха, че е срещнал дяволи, излезли посред зиме от дяволските си дупки, но тайничко  шушукаха, че всеки  люлее в душата си  жив дявол...