Котката и вълкът са от различни семейства, носят различни черти.
Тя има прекрасни очи, но в тях има нещо, в погледа й има саркастичност, когато се говори за любов, но чака само да седнеш на канапето и веднага се гушва в скута ти за да почувства топлина.
Той обаче е самотник. Той е неуморен и винаги тича на някъде, все из нови и нови гори и никога не сяда на дивана, за да има къде да се сгуши котката.
Но се срещат, понякога, когато нейният страх от външния свят заспи, тя излиза с плаха, но горда походка с едничката мечта да го срещне.
Понякога го гледа отстрани и му се възхищава, опиянява се от прекрасната му стойка и от ледения поглед, от начина по който пристъпвайки уверено, когато я види свежда глава и ляга в тревата. И той за това, да я погледа. Знае колко беззащитна е, но е прекрасно колко самочувствие и сила има в гордостта с която се движи. И очите ù... Котешките ù очи, в тях има нещо.
Различни са. Но се гледат, всяка вечер се гледат с тайна възхита, но никога от близо.
Или никой не ги е виждал. Може би са се престрашавали, може би тя се страхува, че е прекалено малка за вълк, може би той си мисли, че тя е прекалено горда.
А може би е просто странно съвпадение, че по време на днешната си разходка, в която исках да се освободя от теб видях тези две същества да изпълват света с невъзможност, галантност и тайни.
Като нас.