19. Паметникът и хамалинът

       Трети ден вали дъжд. Още е август, но вятърът разнася предчувствие за есен. Стоя до прозореца в моята стая и гледам навън през стъклата, замъглени от дъждовните капки. Улицата сивее под натежалото от облаци небе. Чарли се е сгушил на килима до леглото ми и чака дъждът да спре, за да го изведа на разходка.

       Дъждът се усилва и зад прозорците, облени от водни струи, светът изглежда нереален. Какво бих променила в него, ако владеех чудодейни сили? Да върна лятото? В никакъв случай, не и това лято! Ще превъртя колелото на времето с една година назад. Сега е краят на август 1957 година. Във Варна съм при баща си, защото сме във ваканция, но във втората неделя на септември ще се върна у дома. Мама ще ме посрещне на автогарата. Ще ми се усмихне, но ще забележа, че е отслабнала и лицето ѝ е бледо. Няма да се оставя да ме залъгва, че е добре, и още на следващата сутрин ще я заведа на преглед. Ще ѝ направят изследвания, ще открият навреме ужасния тумор, ще го оперират и тя ще оздравее... 

       Нямам чудодейни сили и не мога да поправя миналото. Трябва да си намеря някакво занимание, докато спре да вали. Отивам в стаята на баща ми и плъзгам поглед по книгите в голямата библиотека. Долните рафтове са заети от юридическа литература, а по-нагоре са художествените книги. Защо никога досега не съм се интересувала какви са литературните предпочитания на Богдан Каранов? Я да видим! Преобладават руски и немски автори: Толстой, Достоевски, Херман Хесе, Ерих Мария Ремарк... Велики руснаци и германци си съжителстват мирно в библиотеката на баща ми. Погледът ми спира на „Вълшебната планина” от Томас Ман. Роман за вълшебства – ето какво ми се чете в момента.

       Ханс Касторп пътува към курорта Давос в швейцарските Алпи... Олеле, романът ме води в санаториум за туберкулозни! Тези хора са болни и със сигурност някой от тях ще умре! Прощавай, Томас Ман! След време може и да се върна при тебе, но засега никак не ми помагаш. Поставям книгата на мястото ѝ в библиотеката и поглеждам навън. Дъждът е спрял. Чарли, време е за разходка!

       До входа на Морската градина ни причаква паметникът на Йосиф Сталин – застрашително огромен и бял като тебешир. Нали разобличиха култа към личността му, разкриха ужасните му престъпления, върнаха името Варна на града, защо паметникът си стои – все така зловещ и непоклатим? А най-странното е, че някакви хора си правят снимки, застанали в подножието му. Чарли настървено лае към паметника. „И ти ли не го харесваш, приятелю?” Всъщност той лае към едно куче, което се облекчава върху постамента. За Чарли паметникът е някаква напълно безинтересна бяла камара.

       По време на вечерята у дома попитах баща си:

       – Тате, защо паметникът на Сталин още стои в Морската градина?

       – Знам ли... Сигурно чакат нареждане от Москва. Страх ги е да го премахнат на своя глава.

       – Обаче някои хора го харесват. Правят си снимки до него.

       – Хора всякакви. Едни изобщо не се замислят какво търси статуята на този сатрап в нашия град, за други той продължава да е кумир: бащата на народите, най-великият вожд на всички времена. А повечето или се примиряват и се приспособяват към властта, или обръщат гръб на комунистическите безчинства и се затварят в себе си, за да оцелеят. Българите са натрупали столетен горчив опит в оцеляването, предават го от поколение на поколение.

       – И ние ли оцеляваме, тате?

       – Оцеляваме, детето ми. Животът е висша ценност, той не бива да се прахосва безразсъдно. Само че има граница, която не трябва да се преминава, и тя се нарича достойнство. Прекрачиш ли я в стремежа си да оцелееш, по-добре да не си жив. Познавам хора, които прекрачиха границата, някои от тях дори бяха мои приятели. Подмамиха ги със заплахи или с обещания за дребни благинки. И те се продадоха – от страх, от безхарактерност, от жалко благоразумие. Сега може да се презират, но се утешават, че го правят за семействата си и за да се реализират професионално, защото няма друг начин. Това е много окаян живот.

       – Интересно ми е колко хора мислят като нас.

       – Не знаем колко са, Марина, и няма как да разберем. Извън домовете си хората не смеят да говорят открито. Слава богу, останаха ми няколко верни приятели, с които мога да разговарям за всичко. Надявам се, че и ти имаш такива приятели.

       – Имам, тате.

       – Това е добре. Когато човек се страхува да изказва на глас мислите си, в даден момент престава да мисли за важните неща в живота. Страхът е най-безжалостният убиец на човешката съвест. Той може да те превърне в мекотело, в подлец, дори в престъпник. Никога не позволявай на страха да завладее душата ти.

       Замислих се върху думите на баща ми. Ето нещо, по което той и Стас си приличат: те не се страхуват. Или може би знаят как да преодоляват страха си. Едва сега осъзнах, че и двамата, всеки по свой начин, са ме учили през годините да се боря срещу страха. Обаче Стас го няма никакъв. Сякаш потъна вдън земя.

       Моят стар неприятел Дяволът не ме е забравил. Още на следващата сутрин реши да ме подложи на изпитание. Едва се развиделяваше, когато на входната врата се позвъни. Излязох по пижама във вестибюла и през матираното стъкло на вратата различих фигурите на двама милиционери и един цивилен.

       – Тате, милиция! – без малко да изкрещя, но успях да сваля децибелите до дрезгав шепот. Това дали се брои за овладяване на страха?

       Баща ми излезе от стаята си, като закопчаваше колана на панталона си.

       – Спокойно, Марина, сега ще разберем какво искат – и отключи вратата.

       – Добро утро, другарю Каранов – каза цивилният. – Правим проверка за нерегистрирани лица.

       – Няма такива лица у нас.

       – Да видим!

       Баща ми се отдръпна, те влязоха и тръгнаха из стаите. Най-дълго се задържаха в неговата стая. Наблюдавах ги през отворената врата. Единият милиционер вероятно имаше литературни интереси, защото щателно оглеждаше книгите в библиотеката. Другият отваряше чекмеджетата на бюрото, сякаш някое нерегистрирано лице би могло да се скрие там. Накрая си тръгнаха.

       – Уплаши ли се? – попита баща ми, докато му наливах сутрешното кафе.

       – Не – излъгах.

       – Добре, и лъжата помага в такива случаи. Ако можеш да го докараш и откъм изражение на лицето, ще бъде още по-добре.

       – Не ми се подигравай, моля те. Това приличаше на обиск.

       – Свикнал съм им, не е за първи път. И ти трябва да свикваш. За тях аз си оставам народен враг. Нищо, че доказах измамата в онази гавра с юриспруденцията, наречена Народен съд. Или може би тъкмо заради това. Прекрасно знаят, че няма да намерят „Майн кампф” на Хитлер в библиотеката ми или пистолет в чекмеджето на бюрото ми. Правят го, за да ми покажат, че ме контролират. Само че няма как да контролират съзнанието ми.

       Баща ми тръгна за работа, а аз реших да отида у Соланж, за да ѝ разкажа какво се случи сутринта у нас. Тя беше се дипломирала като медицинска сестра и сега работеше в поликлиниката. Тази седмица беше следобедна смяна, така че се надявах да си е вкъщи.

       Лятото се беше върнало и пъстро множество се стичаше по булеварда към плажа. Пред баничарницата беше спрял голям камион с чували брашно. Няколко носачи с брезентови наметала и качулки на главите разтоварваха чувалите и ги внасяха вътре. Спрях на тротоара до камиона, за да дам път на поредния носач с чувал на гърба. Не виждах лицето му, защото вървеше приведен и с нахлупена качулка на главата, но нещо в походката и движенията му ми напомняше за Стас. Само че този човек беше по-едър и плещест и по всяка вероятност в зряла възраст.

       Съвсем съм се смахнала! Скоро ще започна да оприличавам на Стас и уличните метачи. През тези две седмици, откакто съм във Варна, непрекъснато се оглеждах, когато бях навън, и се надявах да го видя някъде. Знаех, че той няма да ме потърси повече, след като два пъти бях отказала да говоря с него. Аз трябваше да направя първата стъпка, но той просто беше изчезнал.

       Носачът, който ми беше заприличал на Стас, излезе от баничарницата и се обърна към мене. Лицето му беше побеляло от полепнало брашно, а зелените му очи ме стрелнаха ядосано.

       – Какво търсиш тук?

       Гръм от ясно небе! Десетки пъти си представях как ще го срещна на различни места в града: на плажа, на централния мост, вечер на гезмето, както варненци наричат разходката по главната улица, на някоя от спортните площадки... Но тази сцена се оказа твърде далеч от обсега на въображението ми. Бързо се съвзех и отговорих:

       – Тебе търся. А ти какво правиш?

       – Работя, както виждаш.

       И той пристъпи към камиона с чувалите.

       – Чакай! Искаш ли да поговорим?

       – Не мога сега. Довечера.

       – В колко часа и къде?

       – Миналото лято изпратих Дарина да ти каже времето и мястото. Тогава те чаках цял час. Ако си ги забравила, значи няма смисъл да се срещаме.

       И той се приближи към камиона, човекът на каросерията метна един чувал на гърба му, Стас хвана през раменете си двата края на чувала, приведе се напред и бързо тръгна към вратата на баничарницата.

       Отказах се да ходя у Соланж. Влязох в градината и седнах на една пейка с гръб към бялото страшилище. Най-после открих Стас! Обаче той защо се прави на хамалин? Довечера щях да разбера всичко.

       В седем без четвърт излязох от къщи и тръгнах бавно към Морската градина, за да бъда пред входа ѝ точно в седем. Отдалеч видях, че Стас вече ме чака. Забравих  правилата на английската точност и се затичах към него.

       – Здравей! – казах задъхано и му подадох ръка.

       Дланта му беше грапава и загрубяла. И Стас се е променил много за една година. Преди беше малко по-висок от мене, може би с два-три сантиметра, а сега трябваше да вдигам главата си нагоре, за да го погледна в очите.

       – Съжалявам за майка ти – каза той.

       Стояхме мълчаливо един срещу друг. Усещах някаква неловкост, която сякаш издига невидима стена помежду ни. Разделяше ни цяла година, изпълнена с различни събития и преживявания, през които бяхме минали поотделно. Може би Стас е узнавал по нещичко за мене, но аз нямах представа как е живял и какво е правил през това време. Ами ако сме се отчуждили вече?

        – Тук е много шумно – каза Стас. – Да отидем на по-тихо място.

       И той ме поведе към плажа. Спуснахме се по стъпалата към централните бани, тръгнахме по моста и стигнахме до кулата за скокове. Стас започна да се качва по стълбите и аз го последвах. Когато стигнахме до средата, той погледна надолу към мене:

       – Имаш ли страх от високото?

       – Не, нямам. И от медузите не се страхувам вече. Страх ме е само от хлебарки и от милиционери.

       – Ще трябва да поработим по този въпрос.

       Отдъхнах си. Това си беше същият Стас. Променен, възмъжал, но пак той.

       Изкачихме се до върха на кулата и се огледах. Градът потъваше в здрач, а по тъмната повърхност на морето се бялваха гребените на вълните. Седнахме на тясната дъсчена площадка.

       – И тъй, откога работиш?

       – От шест-седем месеца.

       – Как така! Ами училището?

       – Училището ли? То вече е минало-заминало. Изключиха ме окончателно, без право да продължа образованието си.

       – Какво си направил пак?!

       – Обезглавих Джугашвили.

       – Какво значи това?

       – Това значи, че с един приятел посетихме Йосиф Висарионович през нощта, аз се изкатерих по него и му резнах капацуната. Всъщност не успях да я отрежа до края, защото видях, че се задават двама милиционери, и скочих долу. Обаче и те ни видяха. Погнаха ни, единият се развика: „Стой! Ще стрелям!” и приятелят ми замръзна на място. Мен не можаха да ме хванат. Но пак ме изключиха.

       – Измисляш си. Как ще режеш камък!

       – Не е камък, а гипс. Реже се с ножовка. И гипсът се троши като халва.

       – Ти си напълно луд!

       – Като не ми вярваш, вгледай се в паметника през деня. Около врата му си личат следите от прясна замазка. Изглежда още същата нощ са го ремонтирали.  

       – И сега какво ще правиш?

       – Сега съм хамалин в „Пренос-превоз”. Ако новото ми занятие не ти харесва, кажи си откровено. Разделяме се и всеки да си хваща пътя.

       – Ами... не ми харесва, че си хамалин, но не искам да се разделяме.

       – На мен пък ми харесва. Вече съм самостоятелен, не чакам родителите ми да ме издържат. Добре ми е с хамалите. Аз съм най-младият, но ми измислиха прякор Даскала.

       – Е, това се казва ирония на съдбата: да те изхвърлят от училище, за да станеш Даскала.

       – Те не са много грамотни и аз им помагам. Пиша им разни молби и заявления. Освен това се грижа да не ни лъжат, като ни издават бележки от обектите за свършената работа. Някои мушмороци се опитват да ни удрят в тонажа или бройката. При мене тези номера не минават. Като ни разпределят сутрин по обекти, всички искат да работят с мене.

       Милият Стас! Убеждаваше ме разпалено колко е хубаво да си хамалин...

       – Добре, радвам се, че тази работа ти харесва. Само не изчезвай повече. Когато имаш време и желание да ме видиш, просто ела до нас и свирни „Чико от Порто Рико”.

       – Не, „Чико” беше сигналът на тайфата. Трябва да си измислим друг сигнал, само за нас двамата.

       От ресторанта на терасата над моста долиташе позната мелодия.

       – Чуваш ли оркестъра? – попитах. – Това ще е сигналът ни.

       Свиреха „Воларе” на Доменико Модуньо.

       Воларе! Да летим! Нищо, че не знаем накъде...