Изобщо не усетих как стана. Това, дето го разправят - за тунела и светлината в края, може и да е истина, но при мен нямаше нищо такова. Нямаше и кой знае какво особено физическо усещане. Дори не беше болезнено, изненадата надделя над всички други усещания.
Светлината избухна, после се превърна в малка блестяща точка, която ме погълна, а след това се озовах в самия ù център. Не предполагах, че съществува толкова сияйна белота, и не ми трябваше много време да се досетя, че това трябва да е Раят. Какво друго би могло да бъде? Бях абсолютно убеден, че съм умрял - това, което ме учудваше е, че бях попаднал тук. Приживе и през ум не ми е минавало, че грешник като мен може да бъде пропуснат през Райските порти. Истината е, че никога не съм се замислял за тези неща. Все съм смятал, че умреш ли веднъж, какво се случва от там нататък е без значение. Сигурно защото съм си атеист до мозъка на костите си, нищо, че съм кръщаван и се водя християнин.
В църква съм влизал само когато е било крайно наложително, по някакви специални поводи - сватби, кръщене... На приказките за ангели и дяволи винаги съм гледал като на легенди, митология някаква, и просто съм ги пропускал край ушите си. Кой да ти предположи, че имало такива неща наистина?!
Ей ме на, заобиколен от ослепителна белота, а наоколо се мяркат ефирни прекрасни създания, също бели, които не може да са нищо друго, освен ангели. Да ми прости Господ, но чак не мога да повярвам, че това ми се случва. Точно пък на мен.
Жена ми например твърдеше, че съм некадърник, лентяй и пияница. Последното само защото имахме традиция да се събираме в петък вечер група стари верни другари да поприказваме сладко на чашка, две. Е, вярно, понякога чашките ставаха повече, но кой съм аз, че да се цепя от групата и да нарушавам традициите?!
Къде е сега тази устата жена да види къде съм? Сигурно съм тук заради всичките земни страдания, които тя ми е причинила, и които аз тихо и кротко, като един страдалец, изтърпях толкова години. Не я напуснах въпреки сприхавия ù нрав, лошото готвене и вредния ù навик постоянно да търчи из магазините. Не я напуснах въпреки постоянните ù натяквания, че не съм способен да осигуря на семейството си кроткото, безметежно финансово благополучие, което му се полага. Не я напуснах, въпреки че през годините срещнах не една жена, която оценяваше не само качествата ми на мъж, но и човешките ми достойнства изобщо.
Да ме беше напуснала тя, като толкова ù бях черен. Обаче сега разбирам - тя е била моето земно изпитание. Моят билет за Рая. И аз сега, като една истинска райска душа, няма да допусна ни една лоша мисъл за нея. Каквото било-било, важното е, че сега съм на едно много по-хубаво място, и съм преизпълнен с райска благодат. За живите или добро, или нищо.
Още повече, че съвсем близо до мен преминават такива невиждано чудни създания. Едно от тях, с красиви руси къдри и миловидно ангелско личице, се надвеси над бялото ми ложе. Какви сочни устни, какви очи, какво тяло...Боже, прости ми! Зная, че съвсем не е редно да мисля такива неща - явно още съм повече мъж, отколкото ангел. Така де, сигурно ще ме разберат, съвсем нов съм още.
Но тя наистина е прекрасна, както само едно райско същество може да бъде. Усещам лекото ù докосване и, о, чудо, тялото ми съвсем неочаквано реагира на нежния допир. Ама че работа, удивен съм! И възхитен. Това е то Раят. А мислех, че тук всичко земно ще ми бъде чуждо...
Нещо сякаш ме жилна по ръката, но бях прекалено отдаден на вълнуващите усещания, за да обърна внимание. После започнах да потъвам в някаква сладка безтегловност, на която нито исках, нито можех да се противопоставя. Надявах се вълшебното същество да остане при мен.
Надявах се да се появят и още такива създания, които да проявят подобен интерес към ангелската ми личност. След което съзнанието ми кой знае защо отплува нанякъде и от мен остана само широката блажена усмивка, също като на Чешърския котарак.
По някое време започнах смътно да осъзнавам, че в мен набъбва някакво безпокойство, предизвикано от външен дразнител. Нещо се промъкваше неканено в спокойният ми нов свят
и смущаваше блажения ми покой. Мигът на просветление ме осени така внезапно, че шокът ме разтърси и широко отворих очи, с надеждата все пак да не видя това, което чувам.
Не ми се получи. Наистина беше жена ми. Нямаше как да не разпозная този глас, в който заядливите нотки преобладаваха дори когато се опитваше да бъде любезна. А сега определено не беше - с просто око се виждаше, че е сърдита на жената в бяла манта срещу нея.
- Ти... - заекнах аз, след като направих няколко опита да се събудя, и в крайна сметка разбрах, че всъщност съм съвсем буден, а тя въпреки всичко е там - какво правиш тук?
Тя се приближи и ме изгледа с добре познатото презрително изражение.
- Идвам да те прибера - процеди. - Ставай да тръгваме.
- Няма да стане, имаш грешка. И ако искаш да знаеш мястото ти изобщо не е тук.
Тя ме изгледа мрачно.
- Че не е - не е. И твоето не е, ако се разчуе, ще станем за резил. Такъв срам! Ти знаеш ли какво изживях?! Помислих, че си умрял.
- Ами че аз съм - троснах ù се. - И хич не ми е ясно как са те пуснали теб тук.
- Това е от успокоителните - намеси се жената в бяло кротко - Трябва му малко време да се съвземе.
Едва сега я погледнах и една тревожна мисъл ме бодна неприятно. Русите къдрици ми бяха добре познати, но защо ли всичко останало сега ми се виждаше толкова различно? Трябва да беше най-малко на възрастта на жена ми, а килограмите ù бяха поне с двайсетина повече. Ужас! Инстинктивно затворих очи, отказвайки да приема този нов, смущаващ ме факт. После ми хрумна, че сигурно е някоя друга, разбира се.
- Мисля, че просто се прави на интересен - сепна ме резкият глас на жена ми. После се втренчи в мен и каза студено - Много добре знае, че е жив. Макар че е цяло чудо, като се има предвид какви ги е свършил.
Прозвуча като закана. Това съвсем ме разстрои.
- Не съм жив - заинатих се. Не ми се искаше да вярвам, че всичко е било само илюзия, макар след горчивите думи на жена ми споменът за случилото се предната вечер твърдо и категорично започваше да изплува в съзнанието ми. Събирането с приятелите. Спора. Намесата на онези досадници от съседната маса. Сбиването.
Докоснах плахо главата си с ръка, защото си спомних за удара с бутилката. С болка осъзнах, че напипвам бинтове и че няма как да се заблуждавам повече. Намирах се в болница. Или не - май в изтрезвително, ако се съди по думите на жена ми. Беше възмутена, че освен всичко, е трябвало да се раздели и с не малка сума, за да плати престоя и лечението ми.
Никакво пиене повече, зарекох се, докато жалките останки от мен се тътреха към добре познатото ми мрачно битие. Твърде потискащо е, когато така внезапно се озовеш вън от Рая...
На излизане чух, че някой каза "Довиждане", и се обърнах да видя кой е. Беше жената в бяло. Когато тръгна надолу по коридора, видях малките бели криле на гърба ù.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados
Поздрави, Хрис! Харесва ми как пишеш. И не само прозата.