Сама съм. Вървя сред тълпата от хора.Части от празните им разговори отекват в мислите ми. Нямам навика да се вслушвам в чуждите думи, но те сами се запечатват в съзнанието ми. Колите минават бързо по улицата, а хората около мен сякаш също са коли...
   Безизразност. Цигарен дим.
   Замислям се. Нима нямаме какво да си кажем, че казваме всички тези празни неща, просто за да убием част от времето си, не разбирайки, че то е най-ценното, което имаме. Защо не споделяме чувствата си, това, което ни измъчва, това, за което мечтаем, това, което сме..? Или всъщност сме се превърнали в тълпа безизразни и безчувствени хора... и изобщо можем ли да се наречем такива?
Изгубваме се в света, от който и ние сме част. Уж всички сме различни, а вървим сред безброй еднакви лица. Има ли смисъл в битието ни? Къде са обичта и щастието? Къде са усмивките? Дъждът ли ги е отмил като прахта от улиците?И ще се върнат ли?
   Град. Познати места, познати хора...
   Стига сте чакали! Хайде, борете се и живейте за мига, не го пропилявайте, защото не винаги има следващ, а и е сигурно, че не можем да върнем изгубения.
Аз ще направя като вас и пак ще бъдем с еднакви лица, но нима светът няма да е по-красив?
   Относно риска... Не ми се умира... но пък ми се живее...