Въздишка

Да, пак  тръгвам оттук нататък...

Гората е обляна от смрачаващата се тишина на лятната вечер, обгърната от разперената пелерина на задушната мараня от близкото блатище и озвучена от неуморната песен на щурците!  Аз си шляпам, не ме боли, не ми е студено и не съм гладна. Мога да си вървя така, колкото си искам, докато не поискам нещо друго... казвам го, защото знам, че  ще се случи!

Ще се уверите, че е така. Още след  няколко реда.

Здрачава се, обичам да ме е мъничко страх, защото в сигурното всекиго го бива. Стъпвам от камък на камък и се примъквам до онази светлина, за която не знаете, защото нямах време да ви разкажа. Това е мъждукащата светлина на свещ в прозорчето на оная призрачна къща, която ме омагьоса в детинството ми и  ме държи и до днес нащрек – къщичка сред гората... сред стогодишни смърчове и мури с неизвестна рождена дата... Сещате се къде е, къде ако не у нас, в родната ни Родопска планина, свила гнезда на бунтовни години и бремето на един измъчен народ, заслужаващ слава и паметна плоча, отклонението не го бива, затова се извинявам и продължавам по пътя си към светлинката, която виждам, че едва мъждука и може да не ме дочака... (многоточието  ще го използвам доста много, приемете го като стъпки в тъмното и очакване на нещо хубаво или лошо, ще видим, и аз още не зная!)

Бих  искала да поставя ГЛАВА ПЪРВА ОТ КНИГА ЕНТНА, но нито главата е първа, нито книгата е n-тна, това е една част от колелото, в което се въртим и се надяваме, че  е път нагоре, път към възход и благоденствие, но той,  пътят, си е един и същ, все този прост междуселски път. Това, че сме срещнали веднъж попа и веднъж кмета, не ни прави Исус и не ни прави Майка му, това е единствено сигнал, че още не сме се срещнали със Свети Петър и не ни е връчил ключа на килийката ни в Рая или по-вероятно в АДА.

Дано можете да ме следвате,  защото мисълта ми е блудница, която кръжи от цвят на цвят, от плод на плод,  неизвестни един други и не близки, камо ли роднински.

Ако си спомняте, видях тази свещ стократно проектирана в некачественото стъкло, монтирано на старата дървена дограма, ако може така да се нарече прозорчето, опушено с дима на огнището, което вие бихте нарекли КАМИНА, но то си е просто огнище, с отвод през комина на  пушека, за да не кашля много домочадието. И тази светлинка ме привлича и привлича, вече 25, че и повече години. Толкова дълго чаках, за да ви го кажа!

(После ще ви кажа за чудовището, което лети пред прозореца ми на 8 етаж и чука с жълтите си дълги нокти по стъклото, за да ме сплаши, но всеки знае, че то е плод на въображението и ХИЧ не съществува!  Да си лети там и да си чука колкото си иска!)... следва