Да, пак тръгвам оттук нататък...
Гората е обляна от смрачаващата се тишина на лятната вечер, обгърната от разперената пелерина на задушната мараня от близкото блатище и озвучена от неуморната песен на щурците! Аз си шляпам, не ме боли, не ми е студено и не съм гладна. Мога да си вървя така, колкото си искам, докато не поискам нещо друго... казвам го, защото знам, че ще се случи!
Ще се уверите, че е така. Още след няколко реда.
Здрачава се, обичам да ме е мъничко страх, защото в сигурното всекиго го бива. Стъпвам от камък на камък и се примъквам до онази светлина, за която не знаете, защото нямах време да ви разкажа. Това е мъждукащата светлина на свещ в прозорчето на оная призрачна къща, която ме омагьоса в детинството ми и ме държи и до днес нащрек – къщичка сред гората... сред стогодишни смърчове и мури с неизвестна рождена дата... Сещате се къде е, къде ако не у нас, в родната ни Родопска планина, свила гнезда на бунтовни години и бремето на един измъчен народ, заслужаващ слава и па ...