Събуждам се всеки ден с нова идея. Събуждам се идеята да покоря света. Сутрешна прозявка, сутрешно разтягане, сутрешно кафе. Рутина, която всеки имаше по този, а вероятно и в другите светове и различни галактики. Най-трудното нещо през целия ден - да се отървеш от нежната милувка на възглавницата, която целуваше и прошепваше за още 5, така жадувани минути до обяд, които бяха нужни за да се чувства пълноценна. Помня как беше мила с мен, как настръхвах и я гушках, а тя ме успокояваше. Как всяка вечер с нетърпение очакваше сладката ни среща след дълъг ден. Така ме притискаше към себе си, че желанието ми за близост с другите сякаш се удовлетворяваше и спираше да крещи, наравно с другите ми мисли. Бях самотен, но поне когато паднеше мрак, ме утешаваше тя-моята мека възглавничка, която държеше да я стискам силно през самотните студени нощи. Но уви, както другите хубави неща и това нещо свърши. Помня вечерта, в която се случи. Беше първият ми ден на университет и бях от 7:30 на лекции. На мен не ми се ставаше. Исках още малко да се порадвам на връзката си с възглавницата, която бях скрепил с калъфка от средата на изминалото лято. Бяхме щастливи. Тя не ми държеше сметка къде ходя, дали ѝ изневерявам и спя при други възглавници. Това ме привличаше - доверието и лоялността ѝ, защото тя не беше ничия друга и аз бях само нейн. Но оттогава започнаха проблемите... Вече не говореше с мен, не ми споделяше както преди и не настръхваше накрая на деня когато я прегръщах. Първо си помислих, че има друг и се съмнявах в нея, но всъщност причината е била съвсем различна. След няколко дълги разговора ми каза, че проблемът бил в кафето, което с времето ставаше все по-късо, по-настойчиво и по-силно от преди. Това е адът за мен. Все едно усмивката ми вече е фалшива, тъй като възглавницата ми ме изритва от леглото. Сякаш иска да се отърве от мен. Не може да ми види очите късно нощем когато потърся топлината ѝ след поредния купон, а на сутринта не може да ме дели с други. Беше свикнала по едно време да я пренебрегвам по малко заради четката за зъби, закуската, дрехите и косата. Но видя и ми се скара когато си намерих нови приятели като проекти, домашни, безсъние, притеснение, мислене и още няколко други, заради които не ѝ обръщам внимание. Ревнува ме, наранява ме с думите си, казва неща, които не мисли, крие и лъже. Университетът може да ми носи сигурност за бъдещето ми, но провали отношенията ми с възглавницата. Сега като стана съм като дърво без величествената корона, плачещо заради клоните, които оставаха без листа заради поредната люта зима, която трябваше да преживее. Събуждам се всеки ден с нова идея, защото се опитах всячески да поправя непоправимото, ала уви вече изгубих всякаква надежда...
© Георги Георгиев Todos los derechos reservados