ЯРОСТ

      Току-що Някой разчисти облаците и така обичаното от мен небе провисна над земята в едно безлично сивкаво. Като мокър чаршаф.

Разярен и гневен придърпа силно небето надолу. Натъкми го уж за дъжд. За порой от дъжд.

      И почна. Дори  не успях да си го представя.

      Побиха ме тръпки. Вятърът чудовищно зави в приземните етажни колони. Заблъска врати и прозорци, огъна двата дълги реда масивни кестени. Клоните се заувиваха, като луди. Изневиделица дъждът зашиба с всичка сила едрите зелени листа. Всичко се смеси. Вятър, дъжд, небе, земя, въздух, блокове, антени, жици, клоните запищяха. Земята също. Стана невидимо. Стана сиво. Тъмно. Черно. Забуча. Стана страшно. Оглушителен тътен разцепи света. Светкавиците се разбягаха – огнени и неестествено светещи. Почнах да губя представа къде е земята и къде е небето, и какво точно става. Апокалипсис. Краят! Цялата се разтреперих, крака, ръце, сърцето ми, хукнах по долните етажи.

      По площадките на стълбището – течаща вода от отворените прозорци. Навън побеснял ураган и милиарди тонове вода – смесица. И гръмотевици. И тътен. И градушка. Проклятие! Божие проклятие.

-          Спирай! Чуваш ли ме, спри!

      Спирай! Чуй ме! Спри. Знам ти силата, когато побеснееш, знам, че си всемогъщ, знам, че можеш да разбиваш  атоми дори, знам... Знам... знам. Ти, Някой... Спри!Умирам от страх. В стаята е тъмно, като в нощ. Навън започва да се укротява. Бавно от извънземната гъста мъгла изплуват очертанията на високите блокове. Дъждът намалява, намалява, вятърът спира. Полека въздухът просветва, небето се повдига, остана само тъмната бучаща вода по улиците, почти заляла колите и продължи да тече. Яростно.

Същата нощ Боговете се събраха, всичките разсърдени до край. Бесни! И изсипаха всичката се насъбрала вода върху България.                                                             Малката ми земичка, България...

плувна цялата във вода.

Стефка Галева

гр. Сандански   2004 г.