Трети ден духа. Силно духа, дърветата на улицата се люлеят. Като че танцуват, протегнали голи клони едно към друго. Докосват се - защото се обичат, а може би така оцеляват - заедно.

Юнис се казвал ураганът, а на мен ми харесва да го наричам Юсѝн. Всъщност, Юсѝн е само буря, не е станала още ураган. Млада буря е все още тя. На жени ги кръщават бурите и ураганите. Защото са красиви, и все беди докарват. Нека е Юсѝн тогава, да, харесва ми името.

Представям си как  Юсѝн върви по улицата зад моя дом. Върви, развяла дълги черни коси. Защо дълги и защо черни - не знам. Така си я представям. Никога не съм харесвал блондинки, за разлика от половината мъже на планетата. Не че цвета на косата определя характера на човек: не, не е това. Просто има нещо сериозно в черната коса. Нещо тъмно има в черното, помислих си, и ми стана смешно, защото черното е тъмно, няма какво друго да е, а в тъмното можеш дори да се изгубиш - ако не те е страх, разбира се, и да се гмурнеш в него, пък после -  да става каквото ще.

Тя върви по улицата, и вече наближава моя дом. Вятърът духа, развява косите и, а ситните дъждовни капки я мокрят. Гледа право напред тя, и не спира да крачи. Вятърът надува черното и дълго палто, като платно на яхта го надува, а Юсѝн - слабичка, но жилава, се е изправила - същинска мачта. Юсѝн е малък кораб, който плава нанякъде. Малък кораб без котва е тя. Търси своето пристанище, и своя смел моряк търси, който да я укроти, и я завърже здраво - на някоя обетована земя, която да е само нейна.

Преди време бях моряк. Скитах се без котва по света и връзвах бурите на възел. Бях свободна душа. Тогава още не знаех кога ще дойде Юсѝн. Не знаех и коя е тя тогава. После стъпих на сушата. В началото брегът те привлича. Когато вече си там, идват страховете. Идват бързо и неминуемо. “Лъжа е митът за безстрашния воин, легендата за свободния моряк е лъжа.” Така си мислиш след време, когато брегът те завърже здраво, и ти увисне като котва на врата. Много е силен той - и е по-силен от теб. Защото той те е родил. Но кой ти даде тази душа на мореплавател? Защо очите ти все търсят бурите и ветровете? Никой не ще ти отговори, смели моряко. Никой, освен онези като теб: Робинзон - изоставен на далечен остров, капитан Ахав - погълнат от мечтата си.

Тя се изравнява с прозореца ми, но не обръща глава към мен.  Юсѝн не знае, че съм тук и я гледам цяла вечност. Очите и са мокри, а черната и коса танцува с вятъра. “Дъждът е,” - мисля си - “Юсѝн, дъждът е. Ти не плачеш.”

Тя отминава - виждам я как се смалява, и става все по-малка, отдалечава се, поела по своя път.

Тя вече е намерила смелия си моряк, и своята земя, където е посяла семето си. Някъде, в края на пътя ще се срещнем: отново свободни, вързали на възел бурите, реещи се високо над сушата, която ни роди. Тогава - покачили се на крилете на един кондор, ще полетим над Земята, и ще гледаме вечния океан.