2 sept 2009, 13:41

За бързата диета, бързата кучка и телевизора 

  Prosa » Relatos
888 0 5
13 мин за четене
  Обикновено, когато търся нещо, не го намирам. Ровя къде ли не, по лавици и рафтове, чекмеджета и шкафове, в мазата и на терасата, в гаража. Няма го и това е. Затова спирам да го търся, за да стане магията и то да се появи. Появява се, но дълго след като съм намерил заместител. Тоест, когато вече не ми е нужно.

   Също като нещата от живота, които вечно търсим. И макар че на пръсти се броят, на пръсти се броят и тия, които могат да се похвалят, че имат вече тия няколко придобивки:  Любов, пари, къща, кола, престижна и добре заплатена професия.
Тук някъде все забравяме здравето, затова и най-често го пилеем в стремежа си да осигурим  горе изброените.

   След инцидент на пристанището ми останаха трайни увреждания. Такива, които трябваше да ми напомнят през остатъка от живота стойността му. На всичкото отгоре, станах и "хроничен" пациент на психото.
   Не, че съм куку, но бях паднал на главата си от няколко метра. Докторите дълго търсиха причината да съм жив, и тъй като не откриха такава, а аз
бях все толкова жив, ме записаха в тефтера "Евентуален пътник", и на две години веднъж ме привикваха на прегледи. На известието за тях, с дребен шрифт бе написано:
   "Прегледите се отменят при евентуална преждевременна смърт на пациента"
 И понеже не бяха срещали некролога ми по градските кестени и спирки през изминалата година, тая ме повикаха пак.

   Новата болница още не бе завършена, а старата бе в ремонт, та прегледът щеше да се извърши в настоящата лудница (имаме си такава)

   Бях чувал за нея, но си мислех, че е преувеличено, защото въображението на хората, затворени   в такива места е лесно манипулируемо и изострено.
  Ясно ви е, че там, където хирургията не може да помогне,  се намесва фармацевтичната промишленост. Какво по-удобно място за тестване на нови лекарства от Психиатричната клиника?

 На третия етаж, западното крило, коридорите са превърнати в коридорчета от струпаните в двете страни кашони.  За да се провреш край тях, се иска ловкост. Санитарите там като един са слезли от корицата на списание "Мистър Олимпия"
Но за санитарите, по-късно.

   Кашоните са пълни с всевъзможни хапове, с всевъзможни цветове и вкусове. Разправяха ми, че бивш алкохолик тествал вкусовете на мента, мастика и ракия и останал много доволен. Говорело се, че това било голяма крачка в развитието на алкохолната дистрибуция и производство в световен мащаб; от там пък следвали едни потоци от долари, които ще залеят родината ни, ще изплатят дълговете и изобщо розово бъдеще за нацията.
Обаче, след теста, нашия човек го спрели катаджии и му взели книжката за алкохол.
  И до днес гражданите ни се съмняват в поръчкова акция на конкурентни Психо-диспансери, алкохоликът пък съди Фармацевтичната компания
за нанесени вреди, и... т.н.
 
 И тъй като бивши алкохолици няма, и аз няма да ви разказвам за съдбата на тия  хапчета, само ще спомена, че от тогава кашоните само запълват коридорното пространство, или ги дават храна на местните наркоманчета.
Опс, това беше грубо, все едно не съм го казал. Може би друг път ще дам повече яснота около така наречената Лудница.

   Посрещна ме моят стар познат доктор. В този му кабинет не ме бе посрещал. Прозорците  гледаха със зарешетените си очи към върховете на два вековни бора. С тънката си шия и    прозрачно лисо теме ми заприлича на птиче-чуруличе, затворено в стерилна клетка. Червеният   маркуч на статоскопа му висеше като забравена мартеница върху измачканата престилка.

   - Не си ли виждал щъркел още - щеше ми се да го запитам, но замълчах, спомняйки си, че щъркелите летят най-вече над Родилното, а то е в другия край на града.

   Не бях виждал въпросния доктор от преди двадесет години, когато паднах от един кулокран. Дали съм се харесал на всевишния, или защото още не си бях изплатил апартамента, но така или иначе - оцелях. С леки повреди. Счупените крайници зараснаха, огромният белег през челото ме разкрасяваше с трета вежда. Остана ми само това, че хващах телевизията. Без антена.
     Сериозно.
   Нещо се бе разместило, или наместило в главата ми, и аз бях станал ходещ приемник
   Свиква се. В последно време, откак се появиха кабеларките, ми е малко по-кофти, че не винаги излъчванията им са качествени, понякога се губи ту цвят, ту говор, но и на това му хванах цаката.

   Плесвах се леко по главата,ту отпред, ту встрани, или отзад, както плесваме стар телевизор, когато прекъсва. Това проработи, а с годините се усъвършенствах дотолкова, че бе нужно само да наклоня по-рязко глава в определена посока. Картината се оправяше.

   Бях достатъчно умен и егоистичен навремето, за да не спомена за новата си дарба.  Нещо ми подсказваше, че щях да стана обект на множество експерименти и изследвания, които едва ли щяха да имат добър край. В крайна сметка или  щяха да ме обрулят с някой данък, или терористични групировки щяха да ме отвлекат   и да искат откуп  за мен от държавата.  Като за национално богатство.  Или и двете. Най-малкото жена ми нямаше да ме оставя на мира да ù разказвам сериали, вървящи успоредно с нейния по другите канали. Добре, че не се ожених.

   - Как се чувстваш - гласът на  доктора бе загрижен над цветята в саксията - поливайки ги с вода, продължи - Тук слънцето не влиза много-много, затова избрах Abelia biflora - Китайска абелия.   След онова падане как си?
  А, той говорел на мен

   - Бивам си, Док, позараснах.

   Ухилих се с оная идиотска усмивка, с която ме донесоха преди години с носилката.

   Прие ме руска докторка, чиято смяна привършваше. Тропоса набързо раните, бърборейки чаровно на руско-българско наречие:

   - О чем ти смееш ся? Тебе весело, чудак?

   Не знаех, че вследствие удара, мускул на лицето ми се е съкратил, повдигайки единия ъгъл на устата ми в усмивка. Не помня болката в момента, тя се появи по-късно. Тогава зяпах коленете на рускинята,  шаващи палаво под късата престилка.
   Чудно нещо е мъжът. На път да се загуби целия, пак за щуротии мисли. Не за поп, за изповед, в женското му е окото, само чуждо да е.

  В огромната манипулационна на Спешна помощ бяхме само двамата, тя гукаше нещо, забиваше абокат във вените ми, а ми се струваше, че ме гали. Навън валеше, сирени заглъхваха някъде в мрака, дикторът в главата ми четеше новини, скоро почваше филм.
  Почти семейна идилия, уютно, топло ми е, болката я няма, кожата на рускинята е толкова  мека, а тя така ухае...
 Унасям се. Прерия виждам. Не, не е прерия, степ е, огромна, необятна,  брезички зървам покрай пътя, яздим, яздим с рускинята, държим се за ръце, тя ми говори нещо, което не разбирам, конят тръска, не умея да го карам това, знаех си. От тръскането ми прилошава, ще падна...
   От дрямката ме сепва писклив мъжки глас. Слаб доктор с тънко вратле и прозрачно лисо теме се е навел над мен, опитвайки се да ме събори на земята, разтрисайки тялото ми:

   - Не бива да заспиваш!

   Свети с фенерче в очите ми.

   - Мини на къси, пич, заслепяваш ме - мигам  объркано. Докторът ме изгледа неразбиращо и ми показа пръст.  Не е среден.
 
   - Я погледни тук, опитай се да го следиш с поглед.

   Пръстът му се разлюля пред мен като рамо на автомобилна чистачка - вляво, вдясно.
   - Тук става двоен, а нищо не съм пил.
Рускинята се засмя, смехът ù ме връща в брезовата горичка, виждам, че е свалила късата си престилка, бежов шлифер е преметнат през ръката ù, издава смяната. Ех...
 Без боне косата ù блести на неоновата светлина и отблясъците ù придават ореол  около лицето.
 
  - Ти ангел ли си - опитах се да хитрувам.

   - Нет, я Нина Петровна. Досвидание, буд добрий.

   Махна към двама ни с ръка, отвори входната врата, стана течение; течението я отвя в дъжда - красива и беззащитна.
 
   - Тук пише, че си паднал от пет метра - чете картона ми докторът. - Трябва да те прегледаме на  скенер.
 
   Беше толкова слаб докторът, че така надвесен над мен се страхувах да не се пречупи на две:

   - Абе, вас тук не ви ли хранят...

  Дълго мълчахме, чуваше се само усилващия се вой на бурята, нейде по етажите изтрещя врата, отвън писна аларма на кола.

   Телефонът иззвъня, унасяше ме дрямка, усещах как отпада тялото ми, гласовете в манипулационната ми се струваха далечни и неземни, кънтящи, като лай на кучета отекваха, не разбирах какво казват, на мен ли говорят, а и какво ми пукаше; ставаше ми все по-топло и уютно, чувствах се толкова удобно върху твърдия болничен кушет. Само бях чувал или чел за особеното настроение, което обхваща хората, които с  единия си крак са вече отвъд.
  Не разбрах тая вечер, че бях стигнал прага. Почти.

   Разбудиха ме, мразех ги, но ги посрещнах с оная усмивка, сещате се. Док и някаква  мацка от администрацията, спешно повикана посред нощ. Беше внесла свежест от дъжда, досада - имам си работно време, нервност -  бяха я измъкнали от леглото по никое време.
   И защо? Заради някакъв умиращ кранист, моля ви се, който е имал неблагоразумието да падне от крана си. И заради тъпоумието на любовника ù, главния доктор, който ù зачисли ключовете от скенера.  Да не правели лекарите пари на гърба на болницата.  Разбирайте - да не го ползват за частната си практика. Той  измисли тази служба специално за нея. Инак, да е още  шивачка с двеста лева заплата и разкривяващи се от артрит пръсти, който яркият ù лак не можеше да прикрие.
    А е само на двадесет и три.

   - Разбирам, че ви причиних неудобство. Яд ме е,  че не паднах  по-рано, но бях нощна смяна.

   Извърна глава с презрение,  аха да ми каже "Сбогом и майната ти", но явно не ù стигна времето (да се занимава с мен), защото вирна малкото си носле към тавана и изхвърча в  коридора за по-убедително.


    Док отново навря фенерчето в очите ми:

   - Казваш, вляво виждаш двойно и се губи светлината?

   - Казвам, че огладнях. Да, с лявото виждам само по средата, с периферното не.

   - Това, че си огладнял, е хубаво. Но ТРЯБВА да минем на скенер. Притеснявам се от оток в мозъка ти, не мога да повярвам, че си паднал на глава и просто си отскочил като гумена топка.
   ...
  Хич и не отскочих. Пльоснах се на площадката като желе, лежах два часа, разкъсван между земята и небето, гледах звездите, слушах шума на Дунав, но не знаех реката над  мен ли течеше, или звездите бяха паднали във водите му. Всичко се бе преобърнало, дори кранът, от който паднах, гледаше с окото на фара си... мамка му, с това двойно зрение знам ли накъде е гледал...

   - Док, цяла вечер ми говориш "Скенера, скенера", ми хайде, води ме.

    Усмивката му, изморена от обяснения, придаваше тъжен вид на този човек. Учудващо, годините, прекарани в служба на хората, не бяха го превърнали в поредния тепегьоз с изписаните на лицето изкуствена учтивост, студена любезност и неприкрито коравосърдечие. Беше до толкова съпричастен към съдбите на другите, че бе изоставил собствената си съдба в плен на професията. Външно неглиже, мърляв и по своему малко луд, вечно развяващ крачолите на раираните си панталони по коридорите на болницата - от крило на крило, от етаж на етаж, от стая на стая. Вечно забързан, с тесте болнични картони под мишница. Такъв го запомних. Да не споменавам какви опашки имаше в часовете  за свободен прием пред кабинета му. Като че ли целият град бе полудял или паднал на глава.

   - Да, ще те заведа, само че има един проблем.

   - Кажи какъв е, нямаш грижи. - не бях известен с духовитостта си, но явно от пет метровия полет започваха да се появяват странични ефекти. И от дрогата, с която ме бяха надрусали. Пет метра са си пет метра, и да не чувствам никаква болка...?

   - Много си... едър. Не знам как ще те вкараме в скенера.

   Погледнах го. Не се шегуваше, и противно на лекарската етика, му бе неудобно от споменаването на диагнозата. Защото моите 150 кила си бяха диагноза, а не определение за едър.

   Засмях се.

   - Док, искаш да кажеш, че няма да мога да вляза в скенера?

  -  Да...

   - Тогава, ще опитаме на два пъти. Ха ха!

   Тази мисъл ми се стори толкова забавна, че се смях, докато не се отвори вратата. Малкото нацупено носле се показа, колкото да го видим и затвори, пропускайки двама  санитари с количка. Не ме чу докторът или му омръзнаха шегите ми. Сваляйки иглите от ръцете ми, нареди:
   - Вдигайте го, и към скенера.

   Момчетата, навярно щангисти, понапънаха мускули и ме преместиха. Не както по филмите - просто си ме хванаха за под мишниците и краката, вдигнаха ме току до тавана (така ми се стори) и ме тръснаха на количката.
 
   - Главата е важна,  другото ти е гипсирано - усмихна се Док.

   - Става ми лошо от високото. - изкретенясвах.

  В асансьора наистина ми прилоша, а в кабинета със скенера ме обхвана клаустрофобия, зървайки тесния тунел, в който трябваше да вляза.
 
   Меката  червена светлина, идваща от отвора, тихото жужене на апаратурата; като че бях в космически кораб, ме караха да се  усещам слаб и нерешителен, гадеше ми се, отново започна да ме  унася.
 
    Появи се още един лекар. Безсънието и хилядата чаши кафе бяха оставили ясен отпечатък на лицето му. Кръговете около очите напомняха боксьор след кофти мач.

    - Това ли е пациента? - кисело запита, като че ли в стаята имаше друг - Трудна работа, но сме длъжни да опитаме.

 Оптимизмът в думите му бе колкото в мислите на стар кон, вързан пред  портала на кланицата в някой италиански град:
"Ще ми се размине, аз съм още млад и тичам като вятър"
 
   Започнаха да опитват, лежах по гръб, главата ми бе сама в аления мрак, не мърдай, предупредиха ме, не мърдам, крещях наум панически и  стисках очи.  Да става каквото ще, само да свършва по-бързо.
    Жуженето престана, чу се изщракване, после пак жужене.

    - Готово -  каза киселият глас -  ако това не е достатъчно, ти трябва магнитен резонанс, но там с тия килограми няма да стане. Нужна е бърза диета и след няколко месеца да дойдеш отново.

   Същата доза оптимизъм в гласа му, само че вкараха коня през портите...

   Знаех достатъчно за бързите диети и за бързата кучка, и за бързото слизане от кулокран. Но не  ги споделих с него.  Запитах:
 
    - Какво производство са тия машини?
  
   - Американски - отговори ми спецът.

   - В Америка дебели хора няма ли? Те как използват скенера? Или магнитния резонанс?

   Оня ме изгледа кръвнишки, разсънваше се.

   - Разбирам да съм японец, тук още един може да влезе - не спирах аз - Но  в в  американска машина българин да не можете да съберете...

      Вече в коридора, на път за асансьора, лежейки по гръб на носилката, ми дойде наум, че и в Япония  има дебелаци. Сумистите.
-  Тях на парчета ли ги режат, или ги пъхат в два скенера...?

  Но нищо не казах, а започнах да броя лампите на тавана.

  П.П. Относно телевизора в главата ми, пошегувах се. Беше си най-обикновен радиоприемник.
Лек ден! Аз бързам, че трябва да се видя с доктора.

*   *   *
 

© Румен Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??