За изгревите, залезите и морския бряг

 Колко съм далеч! Мисля, че този път прекалих и отидох прекалено далеч. Сигурно заради омразата към онези вечни дървени философи,  които само говорят, говорят, говорят и не само че не излизат от черупката, но още повече се затварят в нея. Може би от егоцентризъм. Може би от страх, може би и заради теб... Без значение. Важното е, че се озовах, има-няма, на другия край на света.

 Аз съм тук. На морския бряг, където всичко започва, откъдето идва изгревът. Изгревът, носещ болката на един отминал залез и надеждата за едно светло утро. Ослепява ме с лъчите си... Или просто аз не съм съвсем готов за него. Късно е за въпроси и разкаяния, няма място и за светли надежди. Знам го, но то е по-силно от мен…

 А ти, малка моя? По-силно ли е от теб? Ти остана там, в залеза, в онези светли лъчи на прегарящото слънце. Ти остана, но ме пусна да си ида. Не изрече онова "НЕ!", което крещеше в теб. А аз не събрах воля, за да се спра. "Вечният мотив за пътя" - помня горчивата ти усмивка и ослепителния сняг...

 Ти си близо до един друг морски бряг, с друг човек, които не знае нищо за теб. Ти няма да му дадеш да разбере. Заради мен, малка моя, знам го. Дано сам разбере поетичността на Алиса и защо мразиш да докосват малкия ти пекинез; дано разбере, че не се цупиш никога, ти просто не се усмихваш за глупости; защо твоята дума не се цепи на две и защо не обичаш да ти подаряват цветя; дано разбере защо не искаш никой да се грижи за теб и ти да не се грижиш за никого... и дано, ако разбере, да остане... защото аз си тръгнах. Макар че ти беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало. Малка моя! А ти не си малка, може би никога не си и била малка, просто аз се боях, че не съм пораснал. Не си и моя - била си, в най-свършеното време.

  Сега аз съм там, където слънцето изгрява и вече не ти разказвам за слънчевите лъчи. А ти си все още там, в Залеза. И може би, малка моя, там трябва да останеш... И двамата сме на морския бряг или поне близо, но все така - на едно земно ядро разстояние…

   Посветено на момичето, което повярва в мен и ме накара да взема химикала в ръка, на единствения човек, който винаги има отговор на всеки въпрос. Благодаря ти, че ме накара да вярвам в себе си, макар и по грубия начин! За теб, малка моя!