Има една народна поговорка за кучето дето лае, но не хапе... Това сме ние - лаем, но не хапем. Говорим, мъдруваме, псуваме, заканваме се... и после чинно и съвестно си плащаме сметките, ходим, или не, на избори (но това е без значение - щото каквото и да направим, все сме допринесли за избирането на един от всички нехранимайковци, дето са решили, че властта им е по мярка и им ходи на фасона), гледаме тъпи риалитита, шоута, състезания, и не осъзнаваме как затъпяваме, изпростяваме и се дебилизираме. Защото борбата за хляба (и парното) е така планирана и методично усъвършенствана, че изяжда всичките ни силици, време и ищах... А знаем, че изкуство... изкуство, ама трябва първо да положиш нещо в стомаха, пък после да идеш на опера, нали? Няма там червата ти да припяват на някоя или бездарна, или недостатъчно нахална, за да се уреди примерно в "Ла Скала" оперна певица! Изкуство... изкуство... Ама гладна мечка хоро не играе! Да не бъркаме още в прословутата народопсихология, че кой знае още колко истини ще ни плеснат по потните чела! Като казах потни... та, ето повода за този разказ... или по-точно преразказ на една картина. Преразказ по картина. Пък всеки да си прави изводи и да търси причини.
Като съвестна гражданка на Европейския съюз реших да си платя сметката за тока, преди да ида на почивка. Гложди ме някак си, не ме оставя мисълта, че не съм си платила тока. И викам си - ще ида, да се отърва от тази мисъл и да се настроя спокойно и ведро на вълна... море. Влизам в Пощата и естествено - от две гишета едно не работи, а опашката пред другото е направо покъртителна. Размазваща. Спомних си, че предишният път, когато ми се наложи да плащам в тази Поща парно, пред гишето с надпис "Топлоенергия и Социални помощи" (Комбинация, предизвикваща задълбочени философски размисли, ако си паднал от Марс в държавата България, иначе даже и не ти прави впечатление) имаше подобно стълпотворение от хора. Сега там нямаше жив човек, сигурно защото всички чакат със свити сърца поредната новост в изчисляването, пресмятането или по-точно сътворяването на прословутите изравнителни сметки, пък тогава ще ровят из портфейлите, за да превърнат лелеяните обувки, тенджери, плейъри, инструменти или животоспасяващи лекарства в тъжна хартиена пачка умиращи прозаични мечтици...Тогава пред гишетата за ел. енергия и студена вода нямаше повече от двама човека, а работеха и двете. Интересни случайности! Знаех си, че обикновено във вторник не ми върви и наум се проклех, че съм избрала този ден да плащам ток. Но нали бих пеша целия този път (Пощата ми е доста далеч от къщи) реших, че каквото и да направя, все ще е каръщина, нали е вторник, по-добре да се редя на опашката и търпеливо да си изчакам реда. Добре, че си взех слушалките, та поне нямаше да ми се налага да слушам глупостите и разправиите на подивелия народ! Пуснах си "Роксет" (наум благодарих за пореден път на мъжа ми, че ми подари телефон с повечко памет, та имах на разположение четиридесетина песни - все за два часа щях да стигна до заветното гише). Надух до последно стария, любим комерсиален рок и блажено зачаках. Помислих си дали не съм последният жив почитател на "Роксет", но дори и да съм - какво от това? Отначало се стараех да не се вглеждам в хората, че някак си ме депресираха погледите, движенията и стойките им... но нямаше как да стане. Ето я и картината. До мен - жена на около тридесет, добре облечена, едра и симпатична, постоянно си гледаше часовника и хапеше долната си устна нетърпеливо. От време на време се обръщаше нервно към вратата (сещате се, че краят на опашката е току до външната врата) и аха - да си тръгне. Накрая, след кратко колебание, това и направи! На нейно място застана едно много сладко момиченце, на не повече от двадесет, личеше й, че ако не за първи, то за втори път плаща ток. Огледа се наоколо, видя ме, че съм със слушалки, затова попита някой друг дали тук се плаща тока... Когато потвърдиха, то въздъхна леко и сви рамене. Зачака. Пред мен - друга жена, на около 50-60, беше разтворила някакъв дебел вестник с огромни заглавия: "Либия… Кадафи... Френската президентша..." Колкото и интересно да й беше, не успяваше да задържи и пет секунди погледа си върху буквите, а започваше яростно да размахва вестника като ветрило, при което леко неприятна миризма на пот ме блъскаше в носа, заедно с ужасно топлия въздух. Потната й оранжева коса не беше приятна картина, но не мърдах от мястото си, щото ха съм мръднала назад, ха някой се шмугнал пред мене. Гледах тези, дето минават на гишето. Една възниска трътлеста леля с евтини чехли и напукани пети тръскаше накъдрената си рядка косица и кичозните й златни обеци се клатеха смешно... явно нещо се разправяше със служителката. Зад нея суха жена на средна възраст, с некадърно изрусени дълги, пършиви коси гледаше отегчено и изтормозено в една точка, а сухото й тяло - прегърбено и отпуснато, сякаш акумулираше топлината в тъга, а не в пот. По нея нямаше и капчица пот! След нея млад мъж, на около 30, с модерна риза и гелосан перчем, прехвърляше дипломатическо куфарче от ръка в ръка, подпираше се ту на лявата, ту на дясната си страна, телефонът му звънеше през половин минута, обясняваше се нещо за кратко и после тръскаше бедра, сякаш да си направи вятър по някакъв алтернативен метод. Отгоре - странен абажур с перка се въртеше едва-едва, създавайки илюзията, че нещо се прави за тези луди граждани, тръгнали да плащат сметки при 42 градуса на сянка... Повече жени, отколкото мъже плащат сметки. Интересен извод си направих. Какво значи това? Че жените са по-издръжливи (то не е тайна) или по-глупави (което може и да е истина, все пак), или по-съвестни, или по-ангажирани със семейния бюджет, или по-богати (това вече е смешка)?!!!!! А, ето един мъж - дядо на около 80. Едва се крепи, едва чува, едва вижда, но знае къде се плаща тока! Това е то съвестен гражданин, както на Европейския съюз, така и на все още комунистическа България, в която той още си живее, явно... Дожаля ми за човечеца. Но по ми стана за жал за бременната жена, която чакаше малко преди мен. Не беше много едра и слава Богу, иначе досега да е припаднала. Държеше се с две ръце за кръста и леко се сгъваше назад, коремът й тежеше. Била съм и аз в това положение, знам какво е. Явно, обаче всичките тези госпожи преди нея, или не са раждали, или безвъзвратно са оскотели вътрешно - виждаха я, ама им беше все тая, правеха се на две и половина... Тя и не очакваше някой да й направи път, както няма да очаква да я пропуснат на която и да е опашка един ден, като й се наложи да плаща нещо с ревящо бебе в количка. Случвало ми се е. И тогава някакви изкукали баби започват да се тюхкат и да ти се карат защо си тръгнала с детето по суперите и Пощите, ама път не ти правят! Човек претръпва, свиква с простотията, какво да се прави!...
Я виж ти! Реда ми взе да приближава. Гледам си часовника - няма и час да съм чакала. Махнах си слушалките, да съм подготвена. И веднага "приятните" гласове на възмутени пенсионерки, въздишанията на отегчени работещи и шума от въртящата се перка, заедно с равномерното тракане на допотопните принтери се сбраха в една "превъзходна" симфония на голата проза. "Ама вие сте държавен служител. Трябва да знаете! Аз не съм от София. Не знам къде е тази община. Обяснете ми какво да направя!" - Жена, не много млада, с леко злобно изражение и меки окончания на думите, които звучаха някак смешно, защото се опитваше да говори правилно... Жена - слаба, с розови джапанки и бели къси панталонки, дошла да плаща данъка на някаква кола и не знаеща къде се намира община Слатина. Служителката нервно й говори, че не може да й обясни къде е тази община, а онази нахално крещи: "Това Слатина, какво е - Община ли, кметство ли, какво ли? Къде е? В София ли е?..."
Пълен абсурд.
Платих. Излишно е да казвам, че ме забиха с една интересна сума от 50 лева, при положение, че никога не съм плащала повече от 20 лева за ток! Платих. Защото съм съвестна. И защото чаках цял час на тази депресираща опашка. Явно новият метод за отчитане на тока най-вероятно е умножаване по 2,5. Сърцето ме заболя. Но какво да се прави! Обещавам си, че поне няма да мърморя, като не мога да хапя!
Хубава картина, няма що! И едно настроение, една настройка на вълна... море се получи!
Освен да пожелая на всички читатели приятен ден! Дано да е приятен! Излезте някъде на чисто, безлюдно и ветровито. Пък дори и горещо да е! И не плащайте сметки... ако ви стиска!