19 may 2011, 13:52

За липсите 

  Prosa » Relatos
508 0 0
7 мин за четене


Понякога просто седях в стаята ми, размишлявайки дали си струва. Преместих леглото, гардероба и креслото, но не се промени нищо особено. Предполагам, че стаята стана малко по-приятна. Но все пак много неща в нея липсваха. Липсваше и нещо огромно, не знаех какво. Намирам за досадно да се говори за липсите, защото е прекалено популярно и това веднага прави нещата отегчителни - дори да е симптом или знак, че за тях още повече трябва да се говори. Аз не мога така, срам ме е. Някак си популярните неща са адски недооценени. Тайно много ми харесват и понякога ги защитавам, но като цяло си се примирявам с тяхната, според мен, незаслужена аура на повърхностност и недостойност за уважение. Затова като ми хрумне нещо, което вече съм чувала, обикновено го прескачам. Като това с липсата. Липсвало нещо в стаята, липсвало и нещо друго. Започвам да се чувствам като героиня от сериал, а после си представям как някой анализира написаното – "стаята всъщност е метафора за душата ми". Може.

Като малка се чудех дали авторите наистина имат предвид всичко, което им се приписва, че казват и винаги много съм се страхувала от литературни анализи. С всичките им високопарни термини и думи, всичките им сложни идеи. Да кажеш, че едно изречение например в някоя си книга те е разплакало – това нищо не значи. Анализът не трябва да казва как възприемаш изкуството, а трябва да го съсухри и разчлени, да го дисектира костица по костица. Да прегледа детството на автора, всичките му измислени и реални комплекси. Но да те разплаче нещо просто никога не е достатъчно, напротив – то също е срамно и недостойно за уважение. Не се гледа с добро око на емоционалните анализи, или критики, или говорения. Изобщо емоциите са изключително дискредитирани. Аз все си мисля, че преди всичко изкуството е емоционален език и затова отива да се говори за него емоционално. Но ние сме разомагьосани, рационализирани, нали така? Всичко трябва да е като написано от интелигентна техника.

Не знам каква е историята, но аз поне си вярвам, че самите автори не са наясно с това, което анализите разкриват. Аз все още имам тая романтична представа за писането, като за вдъхновен акт, който се случва в малките часове на нощта и е подобен на сън, писането, което авторът дори не си спомня. Разказва нещо случило се, без самият той да разбере как и кога.

Анализът си мисли, че може да разбере това. И в този смисъл разбирам какво е анализът и спирам да го мразя. Той анализира някаквите несъзнателности и така нататък. Ако писането е толкова вдъхновено, че да е канал от подсъзнанието към листа или клавиатурата, може и да има място за анализиране.

Колко ужасно беше обаче да правим анализ в училище като деца. На детските книжки, на „Вечните детски романи”. Все едно и можехме.

Скачащата мисъл не е нищо особено вече. Мисля, че дори не затруднява читателя, напротив, улеснява го:

Та говорех за липсите. Аз, като автор, знам общо взето за какво говоря. Не знам точно каква е липсата, де, но знам например, че много ми се иска да съм дете отново. Много ми е мъчно за начина, по който виждах всичко тогава, колко беше интересен всеки ден и как никак не ми се излежаваше в леглото сутрин. Защото имаше куп неща за вършене и за откриване. Това и сега би трябвало да е така, но не е. Сега по-скоро не ми се иска да се събуждам. Имам своите проблясъци на мотивация, дни, в които ставам рано, върша неща, уча. Но като цяло това не се задържа дълго. Напоследък особено. Просто седя и зяпам. Или лежа и стискам очи. Най-често гледам сериали. После ги сънувам. Пренареждам си стаята. Вчера преместих леглото, гардероба и креслото. Сега стаята изглежда някак по-приятна. Но все пак нещо ù липсва. Не знам точно какво.

Мислех да уча в библиотеката днес, но предпочетох да се прибера, защото стаята ми сега изглежда по-гостоприемна и е уютно да седя в нея. Закачих плакат над леглото – Nighthawks, Edward Hopper – имаше изложба в кампуса. Похарчих си последните пари за плакати, защото мислех, че ще взема заплата днес. Но парите така и не пристигнаха. Значи сега нямам пари. Но пък ми харесват плакатите, или поне този с картината на Еd.  Кара ме да фантазирам. Което пак ми напомня колко хубаво беше като бях малка и пак започва да ми липсва нещо. Помня как започнах да пиша книга, когато бях на 10. Всъщност за пръв път се опитах като бях на 4, но този опит беше ужасен! Всички роднини се гордееха, но сега като си спомня -> facepalm. Даваха някаква сапунка по една от двете телевизии, които се излъчваха в София през 1994 – Просто Мария. Когато бях малка, всички бяха луднали по тия сапунки, защото  не бяха виждали ленти, които да не са български или руски, или други одобрени. А Просто Мария беше мексикански сериал за една бедна шивачка, която с трудолюбивост и талант става богата. Не без перипетии и интриги. Е, явно много съм се впечатлила, защото нея си представях, като пишех началото на това, което още тогава обявих за роман. Още помня първото изречение – „Беше тиха и дъждовна нощ”. Силует на жена се скита самотен из мокрите улици, стига до някаква къща. Не си спомням нататък. Знам, че имаше първа и втора глава (от по 2 страници) и любовна история.

Когато бях на 10, писах за друго. През сънищата си малко храбро момче (аз) има достъп до друг свят – не присънен, а истински, друга реалност. Всяка вечер, когато заспива, то отива в него, където играе важна роля в съпротивата срещу тираничен режим, който сее нещастие и неволи из Другия свят. Момчето води съвсем обикновен живот през деня, скучен дори, но вечер няма търпение да заспи, за да се озове там, където се нуждаят от него. Една вечер обаче тиранинът изпраща някой, който да попречи на момчето да заспи, така че то да липсва в най-решаващия момент.

Е не е ли възхитително! Къде е тази фантазия, какво се случи с мен? Може би това липсва. Когато всичко беше тайнствено и мечтателно, се взирах в корицата на една книжка със скандинавски приказки -„Отвъд сините планини”. Картинката изобразяваше малък герой на път и размитите неясни очертания на сини планини в далечината. Това направо ме подлудяваше! Какво има отвъд, кой е той, къде и защо отива там? Понякога изобщо и не стигах до самите приказки, само си гледах корицата и се замечтавах и си представях. Друг път започвах да чета, спирах по средата и си доизмислях края. Но най-често четях на един дъх. Обожавам приказки.

Прекарвах летата на село и когато майка ми ме караше да спя следобед, аз лягах и се кокорех към прозореца. Ослушвах се за кокошките на двора. Зяпах лястовичето гнездо под стряхата. Бях жадна за всеки звук, всяка картина и всичко толкова ме вълнуваше. Тези бавни и протяжни дни на село са най-щастливите ми детски спомени. Грандиозно беше да слушам кукувица и да броя колко пъти ще изкука, да видя за пръв път продълговатото тяло на лисица, изчезваща между дърветата, да пипна гнездото на змия, да прескоча смок, да опитомя жаба. Имах книжки, имах и играчки, но да си играя с едни изоставени на пътя пред къщата фаянсови плочки беше толкова по-интересно, защото с тях можех да облицовам замък в една вдлъбнатина до пътя.

Какво значи всичко това? Липсва ми всичко да е вълшебно и да се преобразява в съгласие с моята фантазия? Липсва ми да съм близо до природата? А на проклетата стая ù липсва килим. И огледало. Без метафори, просто наистина това ù липсва. Нямам пари да купя, нали не ми преведоха заплатата. Искам и коледни лампички да си сложа на едно място от тавана, точно над леглото. Много ми се иска и да имаше куче някъде наоколо. И да лае по малко вечер. Като малка така заспивах най-добре. В пълната тишина в къщата на село, само кучето на двора се разлайваше понякога нощем и така не се страхувах от тъмното или от това, че всичко нощем изчезва – идея, която нямаше как да изпитам. Понякога се тревожех и сънят не идваше, чаках кучето да излае. Тогава заспивах спокойно. Тук обаче няма кучета, само малки блокчета и сгради, и да има в тях кучета, те или не лаят, или не ги чувам чак от моята стая. Седейки в нея, новата, толкова далеч от вкъщи и от детската ми стая, си мисля, че това, което най-много ми липсва, е да чуя кучешкия лай в нощта, някъде в далечината.

© Рада Радулина Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??