Понякога просто седях в стаята ми, размишлявайки дали си струва. Преместих леглото, гардероба и креслото, но не се промени нищо особено. Предполагам, че стаята стана малко по-приятна. Но все пак много неща в нея липсваха. Липсваше и нещо огромно, не знаех какво. Намирам за досадно да се говори за липсите, защото е прекалено популярно и това веднага прави нещата отегчителни - дори да е симптом или знак, че за тях още повече трябва да се говори. Аз не мога така, срам ме е. Някак си популярните неща са адски недооценени. Тайно много ми харесват и понякога ги защитавам, но като цяло си се примирявам с тяхната, според мен, незаслужена аура на повърхностност и недостойност за уважение. Затова като ми хрумне нещо, което вече съм чувала, обикновено го прескачам. Като това с липсата. Липсвало нещо в стаята, липсвало и нещо друго. Започвам да се чувствам като героиня от сериал, а после си представям как някой анализира написаното – "стаята всъщност е метафора за душата ми". Може.
Като малка се ч ...