Предполагам, че тогава бях самотна.
И започнах да си мисля  за теб всеки миг след първата ни среща.
Нали знаеш - онова чувство в корема, което те гъделичка и се усилва всеки ден. Хората го наричат как ли не - харесване, привличане, влюбване, обичане... аз го наричам зависимост...
И така ...
Не знам... предполагам (аз обичам да предполагам, защото не поемаш рискове, както ако кажеш: ”със сигурност”), че ти ме научи да бъда нещастна. Е, не те обвинявам напълно. Може би то е заложено в съществото ми, но ти го подтикна да излезе.
Спомням си, че бях ужасно дръзка да си мисля, че съм те обвързала. И колко ли нощи съм загубила да те обмислям и донякъде измислям!  Спомням си наивното в очите си, в душата си! Сега ми е ясно, че не можеше да бъде по друг начин.
А всъщност може и да са виновни филмите. Нали знаеш - онези роматични комедии и драми, където влюбените се събират въпреки всичко. Навярно те са ме заразили с онази вяра, която имах (а може би все още имам). Вярата, че заслужавам най-доброто, защото тогава си мислех, че ти си най-доброто.
А сега ли? Ами навярно не бих си те предписала, защото най-накрая се уверих, че страничните ти ефекти са единственото, което притежаваш. Не можеш да ме излекуваш! Само се опита да ампутираш доброто в мен, да откъснеш всичко хубаво в душата ми...
И знаеш ли какво? - все пак филмите са прави! Любовта е прекрасна, само че без теб!