Наложи ми се (за милион и първи път) да се кача във влак. Винаги съм ги предпочитала пред автобусите, без значение, че са по-бавни – в тях купонът е non stop.

Допълзях навреме до гарата, качих се и дори си намерих празно купе. Вярно – втора класа – но не съм придирчива в това отношение. В първа класа все се чувствам като героиня на Агата Кристи и то точно тази, която е предвидена за ролята на труп. С триста зора вдигнах сака горе. Другият вариант беше да чакам някой да се направи на кавалер, но за целта вероятно преди това щеше да се наложи известно време да го гледам с влажния поглед на настинала видра така, че предпочетох да си го спестя. Измъкнах книжката, предвидена за из път и се настаних.

Горе-долу петнайсет минути преди тръгването вратата се отвори и вътре се вмъкна с невероятно сложна маневра дребна баба с бохча на рамо и кашон в ръцете. По звука, идващ от кашона прецених, че там е временното местожителство на ято (или е по-правилно да кажа стадо?) пилета. Нищо, което да ме шокира или изненада. Пътувала съм с кучета, котки, кози, агнета, папагали, игуани, змии и какво ли още не, така че пилетата са далеч от челото на моя топ 10 за най-необичайни спътници. Бабата се разположи до прозореца, внимателно намести кашона на пода и почти моментално задряма.

Няма и десетина минути след нея, в купето се появи напълно плешив дебеланко, който се вмъкна през тясната врата със странно движение, комбинация от засилка, залитане и едно специфично танцово разклащане, което съм виждала да го прави само Елвис Пресли. С ужасяващо пухтене той мина край мен и се тръшна на седалката срещу вече напълно заспалата баба. Подпря се на масичката и си пое дъх, при което в гърдите му нещо изсвистя ужасяващо. Замръзнах в очакване да започне да се дави и в крайна сметка да умре пред очите ми. Слава Богу, размина се!

По някое време кондукторът мина и потеглихме. Бабата се лашна напред и забоде нос в гърдите си, а онзи се кротна и задряма, заровил лице в ръката си върху масичката. Идеално! Най-мразя някой да се опитва да ме социализира във влака. Има ги и такива – сядате си там напълно непознати, а само два часа по-късно вече познаваш цялата им рода, знаеш на колко години са децата и внуците им, кой къде учи, какво обича да яде, с кой учител си има проблеми в училище и т.н. И не разбираш защо слизаш от влака, преизпълнен с желание да се обесиш на жиците.

Кондукторът мина набързо втори път. Карти и билети за проверка, моля! Показах му за пореден път билета си и изчезна. Само час по-късно обаче пак цъфна: Карти и билети! Не помръднах. Обаче и той също. Стои там и ме зяпа в очакване. Накрая ме попита: „Госпожа, ти с какво пътуваш?”. „С каруцата”, сопнах се преди да успея да си озаптя езика. Изслушах си лекцията за пълната липса на възпитание у младите и той си замина, но едва ли щеше да ме кара трети път да вадя билетче. На всичкото отгоре дори не се опита да събуди онези двамата.

Понечих да се върна към книгата, но точно тогава усетих странно раздвижване вдясно. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как едно от пилетата в кашона геройски успява да издрапа навън през една от многото дупки, пробити, за да не измрат от задушаване. Мъничко, сладко, жълтичко и пухкаво създание със самочувствието на американски кондор и демоничното мислене на Денис Белята. Така и си го кръстих. След него едно по едно плъпнаха и останалите – поне трийсет.

Предполагам, че това беше моментът да сритам бабката, но не знам защо предпочетох просто да зяпам. Оказа се, че имало защо. Денис се покатери с много мъка по полата на бабата и претича по коленете й. Само след десетина секунди вече беше на масата. Застана пред плешивото кубе на дебеланкото и известно време просто се чудеше що ли е това и яде ли се. После очевидно стигна до извода, че от опит глава не боли (или по-точно неговата няма да боли), засили се подобно на Уди Кълвача и заби клюнче в темето на онзи.

Това, което последва, можеше да се сравни само със сцена от най-добрите филми на Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън взети заедно. Дебеланкото подскочи все едно някой го убоде отдолу и изрева на умряло. После съзря виновника за дискомфорта си и за по-малко от две секунди лицето му доби окраската на добре узрял патладжан. Погледът му се впи във все така блажено спящата собственичка на ужасното добиче. В следващия миг той се пресегна и сграбчи бабата за блузата, вдигайки я от седалката.

Разпискаха се пилета, онзи закрещя, бабата зафъфли нещо, стресната... И докато те уточняваха подробностите около инцидента, май само аз видях, че пилците намериха пролука в уплътнението на вратата и изчезнаха вкупом към коридора, плъзвайки из целия вагон. Едва когато и последното се изниза, бабата най-накрая забеляза, че нещо май не е наред. Метна поглед надолу, след което на свой ред нададе боен вик, отскубна се от запенилия се дебелак и изхвърча навън да си търси стоката. Онзи очевидно реши, че тя просто се опитва да се измъкне, и се понесе след нея без да спира да ръси любезности.

Най-накрая останах сама. Притичаха полицаи и кондуктори, настана суматоха... Един от тях ме попита пътьом какво е станало, но когато му казах съвсем сериозно, че е виновен Денис Белята, май реши, че не е добра идея да се приближава и продължи нататък. Докато изясниха какво станало и какво не, влакът благополучно стигна на Централна гара. Грабнах си сака и изчезнах преди онези да са се върнали. Така и не разбрах успешен ли беше походът към свободата на Денис.