За щастието и нещастието
(псевдоразсъждения)
 
 
      Има една мисъл на Чехов, която изключително ми допада.
      Мислещият човек - казва той - очаква доброто и лошото от самия себе си, а обикновеният ги очаква отвън. Шамфор също твърди подобно нещо: "Щастието не е лесно постижимо. Трудно е да го откриеш в себе си и невъзможно - другаде." Тези думи гениалният философ Артур Шопенхауер слага за мото на книгата си "Афоризми за житейската мъдрост" и тя му донася световна слава. (Не заради цитата от Шамфор, разбира се, а защото е талантливо произведението му, което доказва тоя цитат по брилянтно-неоспорим начин.)
      И още много други творци развиват подобна идея, да не кажа: почти всички.
      Когато бях млад, твърде често в главата ми се въртеше едно стихотворение от сър Едуард Дайър, започващо с думите:

"Умът ми кралство е за мене,
такава сила в него грее,
че всичко от света родено
пред красотата му бледнее..."

      Това съвсем не значи, че тя, моята празна глава, притежава както ум, така и Едуард-Дайъровото качество, което да ми дава подобна способност. Просто се възхищавам на стихотворението, защото ме радва с мелодията, ритъма и с изповядваната от автора философия. Пък в крайна сметка кой не би се зарадвал, освен ако не е прекалено ограничен, от едно красиво стихотворение? Дори и чодовището на Франкенщайн го е правило, разлиствайки страниците на "Изгубеният рай" от Джон Милтън.
      Дотук добре. Но повечето хора, които познавам - може би и аз донякъде - търсят винаги и причините, и следствията, дори и щастието, отвън. Те очакват желаните неща да пристигат в точно определено от тях време на точно определено от тях място, подобно на пътническия влак, тръгнал от Бургас за София. Само че там, където чакат, няма прокарана жп-линия. И те вместо да построят такава вътре в себе си от материалите, с които разпологат - а материалите не са никак малко: разум, чувства, воля, въображение... и още цяла камара скъпоценни човешки атрибути, - вместо да сътворят в душата си най-бързата, най-удобната железница, движеща се по-светкавично от светлината, те, моите познати, тъй като влакът не е дошъл, а и няма как да дойде, се фрустрират като наакани деца, очаквали тоалетната сама да отиде при тях, а не те при нея. Тук, разбира се, започват да пискат подобно на стари злобни пенсионерки, на които им се е наложило да платят някой неочакван лев в повече:
      "Държавата е скапана!" - казва един.
      "Трябва ти вуйчо владика!" - твърди втори.
      "Около нас се шири адска тъпота и простащина!" - приглася им трети.
      "Политиците ни са мародери, мерзавци и полуграмотни, тлъсти и гнусни клозетни отпадъци!" - обажда се четвърти.
      "Няма работа, няма пари. Всичко е един ад!" - прави обобщаващата квинтесенция пети.
      Добре! И петимата сте прави (макар че според мен четвъртият е най-много!), но какво ви грее това, приятели? И като констатирате тия отвратителни факти, положението ви с нищо няма да се промени, даже ще стане още по-гадно, защото сами се вкарвате в омагьосания кръг на самоизпълняващото се пророчество. Когато твърдиш, че ти е гадно и скапано, може би само след миг наистина ще се почувстваш така.
      Щастието, приятели, се крие в работата, в използването на волята, в самоосъществяването, т.е. в самоактуализацията, в разумния живот, в уловените мигове с любимите хора, в преживяванията с приятелите, в постигнатите смислени желания. Не в мрънкането. В мрънкането е нещастието... Или както се пееше в една хубава италианска песен:
 "Щастие е да ме държиш за ръкакогато заминавам надалеч.Щастието е твоят невинен погледсред тълпата от хора.Щастиетое да останем близкикакто като деца.Щастиетое пухена възглавница,течащата речна водаи дъждът, които слиза вътре в завесите.Щастиетое приглушената светлина на лампатапреди всяко сдобряване."