"Какво да направя? Аз съм само един звезден пътешественик. Пътувам през различни вселени и на черно-златния екран изливам надеждите, таящи се дълбоко в съзнанието ми. Гледайки замъглените картини пред мен се старая да не примигвам, защото колкото и далече да протягам ръце, преминат ли ресниците през отворчето на прозореца ми към света, отново разбирам, че е нощ и отново не достигам ръцете, протегнати към мен.

Знам, че ще дойде ден, в който първите слънчеви лъчи, прогонващи мрака ще осветят лицето ти и този път няма да си отидеш с последната избледняваща звезда. И когато разбера, че освен в мислите, живееш и в сърцето ми, ще изпратя всичките си благодарности към небето, че ми позволи отново да попътувам из мечтите си." 

Какво можеше да направи? Тя е само един звезден пътешественик. Не беше гледала звездите отдавна. Преди ги гледаше често и мечтаеше, но сега ги гледаше и си спомняше. За онази мисъл, която се въртеше в главата й през всички дълги нощи: "Колкото и далече да сме един от друг, щом всяка вечер гледаме едни и същи звезди, в мислите си сме заедно." Сега отново ги погледна и си пожела... Да забрави.