Забрави ме!

...Пишеше в тетрадката му:

Небето плаче днес

болките

на тези със пресъхнали очи

на наводнените душите 

на влюбените струни

на цигулката,

когато пианото липсва...

Следкато го написа Ники, изплака последните сълзи и си закри лицето с ръка, потъвайки в болката си... дори не усети как някой, най -добрият му приятел го гледаше със тъга и ръце на сърцето. Антонио изчака няколко мига и го потупа по рамото. След това седна срещу приятеля си от другата страна на масата и каза:

- Братле! Недей да плачеш повече, че ще ме разплачеш и мен, а мъжете не плачат...мамка му!

При което Ники отвърна:

- Понякога и мъжете плачат...когато... - но не успя да довърши. След което добави - Но спокойно, нямам време повече да плача..., нямам нищо...

- Ник, слушай ме много добре, приятел! Имаш мен, имаш приятел на душата, който те търпи във всичко...имаш семейство...работа, писател си, певец - хората черпят от теб сила за душата им, не можеш да ги предадеш, не си струва да се бориш вече за тази жена, която те нарани, като никой друг и която въпреки че те обича бе и е сляпа и не вижда кого се опитва да замени с друг...

- А, на теб кой ти каза, че ще се боря! Не, повтарям, няма за какво да се боря, но знаеш ли това не ми пречи да пиша, не ми пречи да ценя приятелите и да обичам семейството си..., да обичам привържениците си, учениците, но вече се уморих...

- Знаеш ли, живееш и докато живееш нямаш право да се изморяваш, защото времето е малко, ти го казваш...

- Така е, по - малко е от колкото мислим и повече от колкото можем да си представим, но след нас..., но сме хора, а не машини...все още...и е нормално да се изморяваме, не е нормално обаче това да е вечно и затова можем да се прераждаме, въпроса е..., че аз сега не мога да намеря сили...имам всичко почти и съм благодарен, ценя го, но съм абсолютно разкъсан отвътре...и не време ми трябва,..знаеш, обаче не мога да искам това...в смисъл виждал ли си мъж да пие просто вода, когато е в това състояние...

- С теб съм, братле! Без условия!... - внезапно обаче млъкна и се загледа във някого. Това накара и Ники да се обърне. Когато видя кой е..., сърцето му спря. Беше тя. Може би беше чула целият им разговор, но го гледаше сериозно, някак проникновено...

Това го накара да се изправи:

 - Виж, красавице... ще ти кажа, още няколко неща и те оставям, няма да се боря за теб повече физически, но душата си иска, каквото си иска...и подкрепям те и винаги ще те подкрепям, прави какво те прави щастлива и ако си щастлива, тогава аз ще съм щастлив, но не си...Виждам те. А ако си тъжна и аз съм тъжен, но не се безпокой за мен. И още нещо...онзи идиот...дори и него няма да убедиш, че всичко тук е минало...и един въпрос - Кого си мислиш, че ще излъжеш? Не мен. Нито него. Знаеш много добре кой на кой е половинката...ами, това е...върви си...всъщност не, аз ще си тръгна, имам работа. И това не е оправдание. Онова момче до сцената ме помоли да му изпея новата си песен, но няма да е тук...,всъщност ще е тук. Нямам от какво да бягам, не бягай и ти. Не го смятай за отмъщение, защото не е...свобода е, давам ти свобода... - след тези думи тя си тръгна, а той се качи на сцената и запя...за всички останали, а някой от фразите особено много отекнаха в стените на арт кафенето и хората, които бяха там...

- Забрави ме! 

Забрави ме вече! 

Забрави за идиота в мен! 

...Аз не мога...

по - добре си без мен,

откакто си с него...

забрави за загубеняка

в мен и повтори ми,

че съм лош,

че не заслужавам

да си ми вярна

дори и със сърцето...

повтори ми,

че не си със него

от чисто удобство.

Кажи ми пак и пак,

че дори и да опитам,

няма да се върнеш с мен,

че не ти липсвам...

кажи, че и те не ми,

но истината е, че ми липсваш...

И знай, това което го

има вече, не спира да съществува

и ако трябва да е, ще е...

вече научих за това...

"Без любовта - всичко е нищо."

А тук я има...

и твоята и моята...

викове на надеждата...

Не можеш да кажеш на когото и да е да те забрави и особено, ако ти не можеш да забравиш за него. Не взимай никога решенията си за двама , само за себе си.

Това беше последното изречение, от книгата, която той написа за месец и която след още един излезе по книжарниците. Казваше се" Учители и мечтатели".

Тя...също беше учителка, внезапно обаче избяга от класната стая.

И засега ще довърша този разказ с това, въпреки, че трябваше да го завърша, преди две изречения...