Зад кулисите... с Велко
Когато застана пред мен в магазина, аз онемях. Велко Кънев, пред мен, на живо, не може да бъде! Беше с превръзка на шията, стана ми тъжно. Попита ме нещо, но аз не го разбрах, защото...защото...едва говореше.
- Здравейте, нека започнем отначало, защото аз малко недочувам.
Той се усмихна.
- Говорете ми бавно, аз ще чета по устните ви, но съм и малко недоскив, така че имайте милост.
Той се разсмя.
- Така, браво.
Повтори ми въпроса си, направих каквото се искаше от мен, казах му Довиждане и приятен ден и станах да го изпратя, нямаше много хора в магазина. Той се усмихна, каза ми Чао и ми каза:
- Ти си – и повдигна палец нагоре.
- Аз съм върхът?! Не, Вие сте!!!
Той поклати глава в знак на несъгласие и ме посочи:
- Ти си!
- Да бе, да. Айде да не се караме. Този път Вие сте, а другият път ще съм аз, става ли?
- Не.
- Добре, до следващия път, ще Ви чакам, за да Ви кажа, че сте велик!
Тръгна си усмихнат, а аз дълго гледах след него. Преди да завие зад ъгъла, се обърна и ми махна. Страхотен! Спомних си преди години беше дошъл в банката, в която работех, десетина минути, преди да приключим работа. И понеже е любимец на цяла България, ние бързо му попълнихме документите и го насочихме към другото гише, за да успее да си свърши работа, преди да сме затворили.
Приключвахме и той се появи пред нас, за да ни благодари. Помагали сме на много хора, известни и неизвестни, обичаме си работата, но много рядко някой се е връщал да ни благодари, нали за това получаваме заплати в крайна сметка. А той се върна и ни стана мило.
След месец трябваше да дойде пак да си плати сметката. Бях си взела фотоапарата и щях да го помоля да се снимаме заедно, щях да го питам много неща. Вече го очаквах с нетърпение, когато по новините... разбрах, че няма да дойде... защото той е велик и нямаше нужда да му го казвам... Дано е усещал, че всички го обичаха, не на инат.
Ще го запомня усмихнат, такъв, какъвто го видях последния път.
© Светлана Лажова Todos los derechos reservados