Понякога й се искаше да има един голям, преголям шкаф. С голяма, преголяма вратичка. И да метне зад нея всичко нехаресващо й в този свят. Да го затвори, да го забрави. И никога повече да не се занимава с дразнещите я спомени, хора, събития, настроения…
Обаче – уви…
Шкафчета имаше у дома си много, но точно този нужният…
А така й трябваше… Знаеше си го – шкафът е именно за подобни неща. Ненужни. Зад вратичката, невидими вече, забравени, скрити от днешния й ден…
Научила се беше от майка си. Отвън – само необходимото. В момента. За пред гостите, за красотата сега, за необходимите дела. В този момент.
Иначе – защо да се пречкат? Защо да я спъват? Защо да й напомнят?
Мъжът й се дразнеше от навика да взема още мокрите съдове от сушилнята и да ги мята в шкафа. Влагата щяла да го развали, моля ти се…
Да, възможно е, но ще стане по-късно. Някога. А в момента не й трябват. Затова…
Ама не бивало да ги мята ей така, поне да се приведе, да ги сложи на рафтовете, да спазва някакъв ред…
Защо? Никой не наднича в шкафа. И не е за пред хората. Когато й потрябва – каквото и да е, ще го вземе. Е, дразнещо е и тогава. Трябва да рови, да търси, да извлече нужното…
Ама веднъж… А не да се сеща кое къде е слагала, да помни реда, да го спазва най-вече.
Затова е шкафът, затова е вратичката. Мяташ вътре и – забравяш…
Ох, какви кавги имаше с мъжа си… Още в началото. Заради библиотеката. Най-напред той сложи някаква етажерка. И на нея – книгите. Без ред… Всъщност, обясняваше й, че имало някаква последователност, че си знаел коя къде е, подреждал ги според нуждите си…
А етажерката стоеше в хола. И гостите я виждаха – пълен разнобой! Никакъв ред. Нищо, което да отговаря на общоприетите канони – големина, цвят, красота…
Успя да го убеди да си вземат цяла библиотека. Той се съгласи – смяташе, че увеличаващите се книги имат нужда от повече място. Тогава започна разправията. Не щеше и не щеше да разбере простичкото и ясното – библиотеката трябва да има вратички. Зад които да не се вижда съдържанието. Красиви вратички, с резба, детайл от красивата обстановка в красивия хол на красивия, според вижданията й, апартамент.
Накрая той се съгласи – половината шкафове да са със стъклени вратички, другите открити. Е, някаква естетика имаше. Докато започна да ги подрежда – по негов тертип, това тя не можа да спре. Най-оръфаните книги сложи на най-удобното, според него, място – в шкафовете без вратички. А истински хубавите, новите, цветните, на модерните Коелю, Памук, Мураками, Алиенде… Завря в шкафа!
С какво да се похвали човек пред гостите? С някакви допотопни книги, намерени по антиквариатите? Или с поразлепените от четене съчинения на далеч от новото време автори? Дето само имената им знаят хората, щото са ги споменавали в учебниците…
А такива кристали имат у дома… Такива цветни фаянсови чинии… Такива сувенири от далечни страни…
За тях място в библиотеката нямаше. Та се наложи да ги реди по нарочно сложени лавици. А толкова хубавите магнитчета едва успя да нареди по хладилника – даже мястото не стигна…
Не, наистина – не е добре подреден светът. Да имаше един шкаф… С вратичка…
Първото което щеше да метне там и да затрупа със следващите излишни ненужности, щеше да е той. И без това й омръзна. Пък и не й е роднина… Да, де – имат двама общи роднини, ама…
Но – живот…
Налага се да се живее пред шкафа…
Ако не сте забравили - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски Todos los derechos reservados