3 min reading
Понякога й се искаше да има един голям, преголям шкаф. С голяма, преголяма вратичка. И да метне зад нея всичко нехаресващо й в този свят. Да го затвори, да го забрави. И никога повече да не се занимава с дразнещите я спомени, хора, събития, настроения…
Обаче – уви…
Шкафчета имаше у дома си много, но точно този нужният…
А така й трябваше… Знаеше си го – шкафът е именно за подобни неща. Ненужни. Зад вратичката, невидими вече, забравени, скрити от днешния й ден…
Научила се беше от майка си. Отвън – само необходимото. В момента. За пред гостите, за красотата сега, за необходимите дела. В този момент.
Иначе – защо да се пречкат? Защо да я спъват? Защо да й напомнят?
Мъжът й се дразнеше от навика да взема още мокрите съдове от сушилнята и да ги мята в шкафа. Влагата щяла да го развали, моля ти се…
Да, възможно е, но ще стане по-късно. Някога. А в момента не й трябват. Затова…
Ама не бивало да ги мята ей така, поне да се приведе, да ги сложи на рафтовете, да спазва някакъв ред…
Защо? Никой не ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up