ЗАЕШКИ ПРАВА
ДОНЕСОХА Я НАЕСЕН – ВЕЧЕ ПОРАСНАЛО МАРТЕНСКО ЗАЙЧЕ С МЕКА МУЦУНКА И СТРАХЛИВИ ОЧИЧКИ. СВИ СЕ В ПРАЗНАТА КЛЕТКА И НЕ ШАВНА ЦЕЛИ ДВА ДЕНА. А БЕШЕ НАЙ-ИГРИВАТА СРЕД БРАТЧЕТАТА И СЕСТРИЧЕТАТА СИ. И НАЙ-БЪРЗАТА. ОЩЕ КТО МАЛКО ПУХКАВО БЕБЕ ИЗПРЕВАРИ ВСИЧКИ С НЕВЕРОЯТНОТО СИ ЛЮБОПИТСТВО. ПОДАДЕ НОСЛЕО СИ НАВЪН НЯКОЛКО ДЕНА ПРЕДИ ДРУГИТЕ И КОГАТО ПО-КЪСНО И ТЕ СТОРИХА ТОВА, ТЯ ВЕЧЕ СЕ ЧУВТВАШЕ КАТО ГОСПОДАРКА НА КЛЕТКАТА.
А СЕГА?
КАКВО СТАВАШЕ?
ИСТИНСКИ Й СЕ ЗАРАДВА ЕДИНСТВЕНО ЕЛКА. КЛЯКАШЕ КРОТКО ДО МРЕЖАТА И Й ПРИКАЗВАШЕ С ЧАСОВЕ.
- ЕЙ, НЕ БЪДИ ТАКА ТЪЖНА! НАЛИ СИ ИМАШ ТВОЯ КЪЩИЧКА, САМО ТВОЯ? – ЕЛКА ПРОВИРАШЕ ПРЪСТЧЕ ПРЕЗ ДУПКИТЕ И Я БОЦВАШЕ ПО НОСЛЕТО.
- КАЖИ НЕЩО,ДЕ! ЗАЩО МЪЛЧИШ?
МЪЛЧЕШЕ ЛИ?
...
Тъжните й очи приклепаха, помръдна нагоре влажно носле като малко зайче. Последдно време смъркаше често.
Мълчи! Мълчи ли? Какво ли разбират те от мълчание! Онова малкото пак бе идвало при нея. Малкото! Беше поне три пъти по-голямо от нея. А не беше изгубило надежда да направи приятел едно същество, което изцяло му принадлежеше. Неоспорима негова собственост. Така както му принадлежаха дрехите или играчките. Все едно какво. По същия начин обаче!
Огледа „новата си къща”. Наистина утешително! Студени стени. Четири стени. Здрави стени. Заключени! И всичко това – нейно. Без ключа обаче!
Къщичка?
Собственост?
Затвор!
Не знаеше кое е повече в нея – тъгата или страхът. Все още беше скоро старото време – милувките на майка й, закачките на братчето й...
Беше.
А сега?
Какво ли става с тях?
Обърна очи към светлината, за да задържи сълзите. Сърчицето й заплака.
Страхът!
Колко голям може да бъде страхът?
Щом направиха ТОВА, какво ли още я очакваше?
...
ДОЙДЕ И БРАТОВЧЕДЪТ ДА Я ВИДИ. БЕШЕ СЛУШАЛ ОТ ЕЛКА. НЕКА Я ВИДИ И ТОЙ, ДА ПОИГРАЕ С НЕЯ! ЕДИН ЗАЕК – НИЩО ПОВЕЧЕ!
БРАТОВЧЕДЪТ БЕШЕ С ПОЛОВИН БОЙ ПО-ВИСОК ОТ ЕЛКА. С ГОЛЕМИ РЪЦЕ И ИЗМИСЛЯШЕ ЧУДНИ ИГРИ. ПЪХНА ГОЛЯМАТА СИ РЪКА В КЛЕТКАТА...
ТЯ СЕ СВИ.
...И Я СГРАБИ ЗА УШИТЕ. ЕЛКА СЕ ПОНАМУСИ, НО КАКВО ТОЛКОВА, ЩОМ БАТКОТО КАЗВА, ЧЕ ТАКА СЕ ХВАЩАТ ЗАЙЦИТЕ! ПЪК И Е ИНТЕРЕСНО! КОЛКО СМЕШНО БЯГА ТОЗИ ЗАЙО ПО НЕРАВНАТА ПРЪСТ И КАК ПОДСКАЧА, КАТО ГО ПЕРНАТ ПО НОСЛЕТО! ЗАБАВНО Е.
...
Умори се! Какво ти – не се чувстваше вече цяла. Краката й бяха безчувствени. Главата й трепереше. Какъв беше този ужас днес?! Цял ден под страх, а това малкото се забавляваше! Сигурно някаква тяхна игра.
Игра? Как така! Какво правеха с нея! Какво беше това чудовищно отношение!
...
ИЗЧЕЗНА ЕДИН СЛЕДОБЕД. ЕЛКА Я ПОТЪРСИ, НО ТЯ НЕ БЕШЕ В КЛЕТКАТА. КАКВО ПАК СТАВА?! И САМО ЧАС СЛЕД ТОВА ДЯДОТО Я ДОНЕСЕ В ЕДНА ГОЛЯМА ТОРБА, СЯКАШ НИЩО НЕ СЕ БЕШЕ СЛУЧИЛО. Е, МАЛКО НАПЛАШЕНА – ЧУДНА РАБОТА!
...
Сграбиха я и я помъкнаха нанякъде. Този път не беше малкото. Очите им бяха празни, дебнещи, още докато я наблюдаваха. Вратата се затвори страшно. Щеше нещо да става. Не като друг път, но накъде?
Пипнаха я лесно. Та тя непрекъснато беше в ръцете им. Макар че тези не притежаваха нищо тук. Само ключа за вратата!
Вмъкнаха я в една чужда стая хлопнаха вратата. Те осатнаха назад. Виждаха я. Но не биха я пуснали. Не назад! Нещо прошумоля! Имаше някой. Повдигна очи от земята. Изтръпна!
Огромен и страшен, мъжкарят я разкъсваше с очи. Беше като чудовище. Как бяха постигнали всичко това онези зад вратата? Да заличат в него всичко, освен животното! Ако можеше, сигурно щеше да заръмжи! Тъп поглед. Диви очи, неподвижно в нея.
Господи, колко е страшно!
Тръгна към нея...
Накъде? Уплашена се отдръпна назад. Таванът падаше отгоре й черен и тежък. Той се разгневи. Очите му пламнаха. Посегна към нея, тя се дръпна встрани. Стената беше съвсем близо! Забърка се. Не можа да му се изплъзне. Докопа я най-после. Нахвърли се отгоре й. Задърпа я. Запипа я безсрамно. Тя се дърпаше с уужас
Какъв беше този кошмар!
Събори я. Качи се отгоре й. Притисна я с тежкото си тяло. Не можа да мръдне. Изпищя. Изпълни се с болка и обида. Заизвива се. Тялото на мъжкаря, проснато върху й, тежеше невероятно, болките пълзяха все по-силно и тя съвсем бързо се измори. Остана без сили. Отчаяни опити да се измъкне!
Див и чудовищен, мъжкарят се смееше!
Болка... Болка...
Събуди се на пода в „своята стая”... И си спомни целия кошмар. Погледна кървавите вадички по краката си, сви се на кълбо и се разтресе в плач.
Какви са тези страшни истории! Защо някой си друг кодира живота й! С какво право е повече от нея, освен с килогармите си! С какво право има власт над нея!
ЕЛКА беше цялата само плач и болка.
Къде беше времето, когато хората не знаеха, че има по-страшни същества от тях и не предполагаха за болката и унижението? Въобще вярно ли е, че са били някога свободни сами да определят живота си?
Колко отдавна!
Беше ли някога?...
ЕЛКА бе забравила тези времена. Сви се и затрепера. Страхливо. Като зайче. Като онова същото зайче, което някога й бяха донесли. Колко назад остана всичко! И въобще сещаше ли се за него?
Страхът – огромен, непрекъснат! Малко по малко я топеше. „Как така ни промениха?” Всичко това можеше да бъде и любов.
Обаче...
Господи, колко е страшно!
В нея сега растеше едно ново същество. Но защо ли?
С право на живот, но и с участ... Със същата заешка участ и същите права – в нечии цужди ръце!