ЗАГАДЪЧНАТА ПЕЙКА И СТАРИЯТ ОРЕХ
Тази пейка вече я няма. И никой не знае какво е станало с нея. Дали е стоплила нечий гръб през някоя немилостива зима, дали е сварила някоя вкусна агнешка супичка около някой Гергьовден, дали е прогнила от продължителните есенни дъждове и мъгли – захвърлена, изпочупена и забравена, дали...
Както и да е, но тя имаше един период от живота си, когато събуждаше голям интерес към себе си. И както всяко нещо по света, тя се радваше на много обич и признателност и в същото време на завист и презрение. За един ей такъв период ще ви разкажат двама човека, в чиито вени пулсира една и съща кръв, защото единият е рожба на другия. Всъщност, по-добре ще е да ви го разкажа аз, тъй като те ще бъдат субективни по един или друг начин, а аз, по един или друг начин, бях случаен свидетел на повечето мигове от живота ù.
Тя твърде млада беше донесена и сложена пред къщата на Спецовци, боядисана съвсем наскоро, миришеща на прясно нарязан бук и изобщо приличаше на чаровна нагиздена селска мома, която пращеше от здраве и желания.
– Че защо точно пред вас я цопнаха тази гиздосия, ма Денке? То, вие, нали сте по-специални... – зазлорадстваха съседските жени.
– Еех, защо. Санким не знаете. Ами защото моят Спецовец е участвал във Втората световна война, в Берлин е стъпвал заедно със солдатите! То и сега – я кмет, я бирник, все до него опират. Така е решила народната власт – на нас да я даде.
– Е, тъй, тъй... – примириха се уж съседките и около обед като похапнеха и подремнеха, излизаха коя с плетиво, коя с гоблен, коя със скръстени ръце и пълна глава с клюки, сядаха върху младото тяло на новата придобивка и се впускаха в безкрайни безсмислени разговори, които обикновено завършваха с чувство на превъзходство на всяка над останалите и с максимален брой усмивки (максимален, защото по няколко карата липсваха или заради годинките, или заради нрава на мъжете им преди годинки), сякаш всички са били безкрайно доволни и щастливи.
И така се нижеха ден след ден, привечер след привечер. Нощите, обаче, не бяха техни. В малките населени места сериозните жени заспиват рано, за да се събудят рано. Само леките, шафрантиите и младите общуваха с бухалите, совите и прилепите.
А дъщерята на леля Денка Спецовица беше млада като пейката, която сложиха пред тях. Като всяко зряло вече момиче, тя си търсеше лика-прилика, за да споделят обаянието на красивите летни звезди, мелодиите на лунните сонати, които бяха толкова нежни и опияняващи, че буйната им кръв започваше лудо да се вълнува, да излиза извън коритата си, изпълнена с неустоимо желание за сливане. Лика-приликата я изпращаше точно по това време от денонощието, сядаха на пейката и така горяха от страсти, че тя стоеше затоплена чак докато слънцето я огрееше на другия ден.
В топлина да живее беше родена тази творба на нечий майсторски ръце.
И така нощ след нощ – много нощи, докато кървите им се смесиха, а когато това се случи, на бял свят се появява творение, което съчетава в себе си и двете. Така и стана. След по-малко от година, дойде и малкото Спецовченце. От този ден се промени и живота на щастливата досега пейка.
Леля Денка вече стана баба Денка и хич не ù се нравеше вече това следобедно и привечерно събиране на съседките пред тях, защото на малкия наследник беше отредена стаята, която се намираше точно над сборното място и безкрайните и безсмислени разговори, които се водеха на тонове с високи децибели, хич не се отразяваха здравословно на следобедния сън на отрочето. Напротив. То се бунтуваше с не по-тих глас, изнервяше се и това вбесяваше любвеобвилната баба. А тя беше жена от сой, стара хитруша, предприемчива и неопровержима в доказателствата си за справедливост. Знаеше, че с добро няма да убеди словолюбките да не идват точно по това време, защото щяха да ù кажат: „Ти какво, ма? Тая пейка да не би да е вашата? Тя е народна, на целия народ и на нас в това число. Я си гледай работата!” Не можеше и с лошо, защото люти бяха нейните съседки и жилави. Затова и не спа няколко нощи, мрачна и мълчалива, сърдита и начумерена. Една сутрин баба Денка излезе усмихната и всички вкъщи си отдъхнаха, както земята си отдъхва, когато напролет слънцето и дъждовете разкъсат снежната ù мразовита риза.
Вечерта към полунощ тя тихо, без да почука, отвори вратата на младото семейство и повика лика-приликата на дъщеря си, сега нейн законен зет, да се облече и да излезе. Той знаеше, че всичко това не е случайно, че е дълбоко обмислено и не се поколеба нито за миг, а след минутка се появи на дворчето, където завари и тъста си в бойна готовност. Отгоре красивите летни звезди изпиваха душите на влюбените, а те сигурно слушаха някъде лунната соната, която се стичаше по сетивата им и бунтуваше кръвта им. Баба Денка забеляза това в очите на зетя си, стрелна го с бялото и накратко, тихо и сбито, обясни задачата, която предстои да се извърши светкавично, безшумно и точно. В краката на мъжете имаше купчина пясък и половин торба с цимент, които лично баба Денка беше приготвила, заедно с голяма кофа вода. Те се погледнаха, плюха си на ръцете и начаса забъркаха бетон, напълниха кофата с него, Баба Денка я грабна и я понесе, без да усеща тежестта ù, мъжете вдигнаха пейката също без усилия и тръгнаха след нея. Отведе ги на около петнадесетина метра, където под един достолепен орех имаше чешма, сложиха пейката до дънера на мъдрото дърво, бетонираха четирите железни крака и тихомълком се прибраха у дома в колона. Ни лук яли, ни лук мирисали – всеки на мястото си.
Сериозните жени в малките населени места си лягат рано, за да се събудят рано. Така беше и на другия ден. Баба Денка обикаляше пред къщи, пустосваше, кълнеше и фучеше от гняв:
– Мръсници с мръсници, болест да ги хване, чумата да ги тръшне! Безсрамници и злодеи! Какво им пречеше? А? В раните ли им бъркаше? Само и само да не е пред Спецовци! Спецовци – специални! Нà ви сега пейка! Пред тях – нямало! Ами тука им харесало, тука я сложили! Да не съм седяла само аз на нея?
– Какво е станало, ма Денке?
– У-у-у! Да не са ви ограбили, ма?
– Нас? Всичките са ни ограбили! Пейката, нà, – няма я!
– Пфу! Не ги е срам! Че какво им пречеше, ма?
– Какво, какво! Туй, че е пред нас! Бесни да побеснеят!
Минаха години. Промени се животът съвсем внезапно и в съвсем неизвестна посока. Жените видяха къде е отишла пейката, но там вече не им харесваше, нямаха добра гледка към шосето, нито пък хората, които минаваха по шосето към тях. Вечер младите се събираха на тумби, носеха си пиене, напиваха се, по някой път се сбиваха, чуваха се често ругатни, псувни, женски сатанински смехове или писъци. Помръкна пейката, всяка вечер тя с ужас очакваше поредния тормоз или гавра с тялото ù, погрозня, оплешивя и заприлича на рано повяхнала някогашна хубавица.
И една нощ изчезна.
– Какво пък – мислеше си старият орех – изчезвали са велики народи, велики империи, цели планети са изчезвали, та нищо и никаква пейка ли? Всяко нещо, което се е появило на Божия свят, е обречено. Но защо човекът, който най-добре осъзнава тази обреченост, не я използва като тласък към съзидание, което да го продължи, вместо да се стреми към разруха?
Ах, ти, малка пейчице, как ме наскърби и размисли! Та защо не се покатериха по здравите ми още клони и да отрежат изсъхналите, да се стоплят, ако им е било студено? Душите им са били студени, дружке моя, а когато душата изстине – няма огън, който да я стопли.
– Не страдай, стари мой приятелю! Те не ме убиха, спасиха ме. Нарязаха ме на малки парченца, после ме сглобиха в малка къщичка, качиха ме на клоните на една белокожа и стройна топола и сега съм дом на едно младо птиче семейство. Постлаха си легло, всяка вечер се любят и възпяват Бога, раждат си малки гласовити песнопойчета. И аз пак съм щастлива.
– Дано да е така, дядовото! Дано!
– Ама ти не вярваш?
– Искам. Много искам да... повярвам...
Аз чух този вълнуващ диалог, нещо ме зачовърка, поразрових се в паметта си и си спомних, че в едно слънчево утро извадих от джоба си едно орехче, което бях намерил миналия ден в гората, изкопах му една голяма дупка и го посях до старата чешма.
© Ангел Веселинов Todos los derechos reservados