Боб Дилан с китарата и зареяният му поглед на певец – нарисуван, рисунката неподписана. Тя изпадна от отдавна неотваряната книга от библиотеката ми – "Карикатурите на Бешков"... Рисунката грабна погледа ми с изпълнението. Нахвърляна със замах и лекота, линиите фини, положени без прекъсване. "Не е от Бешков" – помислих си, подведен от местонахождението на рисунката, пък и не е карикатура. Щрихът на известния рисувач е напорист, понякога грубоват. Музикантът не му е съвременник, а попадането и в книгата за него и то моя, е пълен абсурд. Финесът, с който бе нарисуван Боб Дилан, ми напомняше ранния Холбайн или по-скоро Дюрер... Напразно си задавах въпроси, на които нямаше отговори. Кой спря погледа ми точно на тази книга, която не бях търсил? Кой бе насочил ръката ми, за да отвори на  страницата, от която грейна ликът на Дилан. От кого и кога е сложена рисунката в книгата ми? И накрая – кой бе този незнаен, виртуозен художник? И после, после стана чудо на чудесата. Забелязах избеляла, почти нечетлива бележка с молив на гърба на рисунката. Затворих очи с пресъхнало гърло. Когато ги отворих, препрочетох многократно написаното и не можех да повярвам. Певецът бил вдъхновил преди 30 години някоя си Богдана. Пишеше също как дошло момиче с папка рисунки. Не се уточняваше къде се е случило това, но били смаяни от видяното. Загадката се усложняваше - кои са били смаяните, защото наистина така може да рисува, който е докоснат от Бог.

    В главата ми бушуваха разхвърляни мисли за виртуозно нарисувания музикант, за рисунката, оцеляла и оказала се в книгата ми за Бешков. Недоумявах за случилото се незнайно къде, за хората, които Богдана е впечатлила. Къде ли се подвизава художничката сега и как ли изглежда след толкова години?

    Излязох навън объркан и с пламнала глава. Когато минах покрай музикалния магазин на ъгъла на улицата, погледнах към витрината и се заковах на място, смаян с подкосени нозе. От афиш ме гледаше самият Боб Дилан. Стори ми се, че той се усмихва заговорнически и сякаш ми намигна. Бях сигурен, че вчера афишът го нямаше. Когато продължих по улицата, осъзнах, че се взирам в лицата на минувачите, сякаш търсех  Богдана. И срещата ненадейно се случи. Спряхме се като отдавнашни познати. Жената наистина се казвала Богдана, но не била художничка. Каза, че харесва Бешков и има книгата с карикатурите му...