Някой се опитва да разбие с чук плочките в банята на съседния апартамент. Звуците трещят като изстрели и се чуват чак долу, във фоайето. По пътя си събарят премръзналите чаши в празния бар, килват шапката на пиколото и продупчват последния брой на „Тримогили нюз”, подпрян в ъгъла на стойката за чадъри. Оттам отскачат изплашени: “Боже, ама че новини, да настръхне човек”, преминават ошашавени през пустия коридор, блъсват люлеещите се врати към кухнята, едва не попадат в зиналата в гигантска прозявка уста на готвача, сбърчват гнусливо нос от вонята на врящите тенджери и задъхани изскачат през задния вход, където облекчено повръщат в празните контейнери.
Мен вече не ми пука от някакви си звуци, приличащи на изстрели. Лежа си с прострелян череп на пода на стая номер 19 и си мисля дали изобщо трябваше да идвам посред нощ в тоя мръсен мотел, чиято дремеща табела „Луната спи” едва открих, скрита в клоните на липата пред входа. Когато запитах това ли е „Луната спи”, рецепционистката с блеещ гла ...