27.10.2011 г., 14:06 ч.

Закачка с Джак Бауер* 

  Проза » Разкази
891 0 1
8 мин за четене

 

 

 

          Някой се опитва да разбие с чук плочките в банята на съседния апартамент. Звуците трещят като изстрели и се чуват чак долу, във фоайето. По пътя си събарят премръзналите чаши в празния бар, килват шапката на пиколото и продупчват последния брой на „Тримогили нюз”, подпрян в ъгъла на стойката за чадъри. Оттам отскачат изплашени: “Боже, ама че новини, да настръхне човек”, преминават ошашавени през пустия коридор, блъсват люлеещите се врати към кухнята, едва не попадат в зиналата в гигантска прозявка уста на готвача, сбърчват гнусливо нос от вонята на врящите тенджери и задъхани изскачат през задния вход, където облекчено повръщат в празните контейнери.

 

           Мен вече не ми пука от някакви си звуци, приличащи на изстрели. Лежа си с прострелян череп на пода на стая номер 19 и си мисля дали  изобщо трябваше да идвам посред нощ в тоя мръсен мотел, чиято дремеща табела „Луната спи” едва открих, скрита в клоните на липата пред входа. Когато запитах това ли е „Луната спи”, рецепционистката с блеещ гласец ми припя: „…безплътен призрачен сън” Огледах се за Нети или поне за Дони, но се сетих кое време е - дори мушиците имат право на почивка. Изкачих почти на бегом стъпалата до втория етаж. На последното кървавочервената пътека се уви около краката ми и се опита да ме задържи, но аз я изритах, скочих няколко пъти върху най-протритото, където най-боли и за по-убедително я наплюх. Отпуснаха се ужасени ресните ú, отупах прахта от крачолите си и прекрачих.

 

          В къта за пушене, върху диван с атлазени възглавници, дремеше овехтял тлъст котарак с късче пура в ъгъла на олигавената си уста. Тънко подстриганите му мустачки се издигаха в унисон с фуниеобразния отвор под носа при издишане, чуваше се „Пуффф” и косъмчетата прилежно полягваха, за да наберат сили за следващата партида спарен тютюнджийски въздух. Небрежно дремеше и сивото му сако, под което безсрамно подаваше яка омачкана риза с петно от кетчуп и няколко симпатични прегорени дупчици. От вратовръзката му, ако това жилаво, черно нещо с раздвоен език около врата му, лъщящо от пот и безброй безсънни нощи беше вратовръзка, се хилеше беззъбо насреща ми забоден в плътта ú позлатен череп, от чиито очни отвори грееха червени звезди.  

 

          Бившият номенклатурчик от бившето Шесто се размърда, колкото да поръси още пепел върху корема си, и промърмори насън:

 

          - Закъснява нещо градският транспорт.

 

          Веднага влязох в ролята, нужна ми за прикритието – бившо ченге, изгонено от полицията, работещо като частен детектив без разрешително, неплащащ данъци, съдебни такси и такса смет за изгнилото Жигули пред блока:

 

          - Казват, че плажовете в Шри Ланка тази година са пусти… Заради урагана Катрина или заради конкуренцията на Златни пясъци е?

 

          - Кушадасъ скри топките на всички туроператори.

 

          - Сриват се световните борси…

 

          -  Сейте чесън и чубрица! Също и шоколад на прах.

 

          - Ще ми се да имах петролен кладенец в двора.

 

          - Тогава си взриви тоалетната. И се научи, че средният пръст служи да поставиш на правилното място тоалетната хартия, а не за да го избършеш след ползване.

 

          Замислих се. До тук информацията, че елитна столична проститутка, завръщайки  се от лятната си почивка с обогатена банкова сметка, е отседнала в „Луната спи”, се потвърждаваше. От кодирания ни разговор разбрах също, че 150 швейцарски франка, от общо 11 200, са фалшиви. Оставаше само да науча номера на стаята ú, да я закопчея и на утрото щях да си възвърна отнетата значка и смачкано самочувствие.

 

          - Костюмът ви ми харесва… Ще ме препоръчате ли на шивача си, моля? – боязливо зададох най-важния въпрос.

 

          Мазният стар котарак от бившето Шесто изпъна късите си тлъсти крачета и небрежно измърка:

 

          - Костадинъ Д. Костадиновъ, моден крояч, на моята улица, номер 19. Поздрави го от мен и си в играта.

 

          На информаторите се плаща. Така е навсякъде по света. С презрение извадих още два лева от джоба си и ги метнах в лицето му:

 

          - Да се задавиш дано!

 

          Отминавах вече на път за стая 19, когато зад гърба си чух мяукане:

 

          - И "мерси" щеше да свърши работа, тикво зелена.

 

         След което канапето потъна отново в дрямка. Чу се гръмогласно прохъркване, след това миг затишие и фуниеобразният отвор под носа рече: „Буххх”

 

          Стъпвах максимално внимателно. Два пъти проверих прозорците в коридора и отвих крушката на аварийния изход. Спрях асансьора, тока на целия квартал и телефоните на трите най-омразни мобилни оператора. Последното го направих заради всички българи, без да чакам специални благодарности. Извадих пистолета и долепих ухо до вратата. Отвътре се чуваше как малка панда ближе майка си. През процепа на вратата прозираше розова светлина. Явно фенерът ú е на батерии.

 

          И тук ще направя едно малко отклонение. Ако бях Джак Бауер, щях да извикам подкрепление. Хеликоптер, снайперисти по покривите и наземен екип от барети на местното CTU. За невежите ще поясня – Антитерористично звено. И не толкова, че му трябва помощ, а просто за да станат свидетели на поредния му безумен опит за самоубийство, спасявайки великата американска нация. И за да има очи пред зрителите да направи нов епизод. Между другото, тоя пищов го имам от Джак.

 

         Мен не ми трябват свидетели. Нужно ми е да разбия вратата и да закопчея мацката с розовия фенер. Да предам след това ония 150 фалшиви швейцареца на шефа на полицията, да дойдат два–три телевизионни екипа, да ме снимат. Да ме излъчат по новините в 6, 12, 18 часа и задължително в късните по Нова, и да… Чакай, чакай! Подред! Да предам на шефа на полицията САМО ония 150 фалшиви… Ама разбира се! Него не го интересува истинската валута, а само фалшивата. Така… А после… После да си взема значката… Що ли ми е пък тази значка? С 11 000 франка в джоба знаеш ли как мога да си живея? Дори една боя на Жигулата мога да прасна… и едни нови гуми… 'Ми да! И да си купя от ония тостери, дето сами мажат маргарина върху препечените филийки. Какво като не обичам маргарин? Тостерите ми харесват!

 

          С такива нелеки мисли пристъпих към заключителния етап на операцията. Засилих се и блъснах вратата. Не се отвори. Макар да не очаквах чак такъв отпор, се втурнах отново и връхлетях върху ú като морска вълна върху книжна платноходка. На третото засилване някой натисна бравата и без предупреждение отвори. Последвалото може да се опише така: Осъзнах се проснат на пода върху мургаво блонде в нощница, съшита само от две презрамки и къса фуста, висяща малко под пъпа. Изрусените ú коси се разпиляха в безпорядък върху загорелите ú рамене, а луната през прозореца освети и ми показа съблазнителните ú форми през прозрачната материя в цвят „каки”. Маслиновите ú очи блеснаха насреща ми като изненадани фарове без изкуствените ú  мигли, а  розовките ú устни бяха извити във форма, като че ли се е канела да каже „Ъ!” Топлото ú тяло странно ме приковаваше към себе си, обземаше ме някаква омая и позабравени мъжки щения. Добре че от футбола ми бе останало в наследство едно наранено коляно, което в момента рендосваше дъските на пода и напомни за себе си.

 

         Скочих на крака, олюлях се, но се задържах прав и със страховит глас изревах:

 

         - Мали, че си сладка!... Бонбон, идва ми да те схруск…- осъзнах се, прокашлях гърло и продължих. – Казах горе ръцете!... Замръзни!... Всяка съпротива е безполезна, обкръжена си!... Легни на земята! Легни, казах!

 

          - Но аз съм легнала – проплака мургавата блондинка. – И въобще не се съпротивлявам на ареста, сладур… И въпреки необичайния час, ще ти направя 30 % отстъпка. Ей така, заради идеята с белезниците.

 

          И една примамлива усмивка се изписа на устните ú.

 

          Сега, час или два по-късно, докато лежа с простреляна глава, си мисля, че ако бях се вслушал в инстинктите си, можеше и да не ми пробиват за пореден път пластината на тила. И то точно месец, след като гаранцията ú бе изтекла. И че наистина сериозно трябва да се разсърдя на Джак Бауер за пистолета, който ми подари. Защото се оказа не бутафорен, каквито използват във филма, а истински. И се чудя дали ако беше той на мое място, щеше да викне спецотряда, или първо щеше да се възползва от 30 процентното намаление.

          Лично аз отидох да си измия зъбите в банята. Откъде да знам, че сутеньорът ú си взема вана? Първо ми услужи с четката си за зъби (Сиси обичала свеж дъх), после влезе в стаята и се върна с моя патлак. Но това не го видях. Усетих само изстрела. Прозвуча ми досущ като че ли някой с чук разбива плочките в банята на съседния апартамент. Или бях прекалено мъртъв и само така ми се стори.

 

 

 

П.П.

 

                   Нищо от описаните събития не отговаря на действителността.  

 Бях се  напил толкова много, че влязох у съседите и комшията ми разби

                      главата с чук.

 

 

                                               Джак Бауер* - герой от американския сериал „24”   

 

 ***

 

Уважаеми приятели! Получих уверение от издателя, че в началото на декември, за Панаира на книгата, ще излезе първият ми сборник с разкази! Ще се радвам да се видим за премиерата на книгата! Благодаря ви! J

 

Румен Романов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Румен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??