(Приказка за любов и вълшебства)           

              Имало едно време там някъде в сините дълбини на морското дъно чудно царство. В него живеел царят на водната шир със своята прекрасна царица. Всички морски животинки ги обичали. Те си имали дъщеря, която наричали Коралия. Тя била надарена с невероятна красота и буен нрав. По цял ден препускала с рибите, плувала навред и изучавала морското дъно. За нея нямало прегради и често обикаляла цялото царство и дори извън него. Недалеч от царската кула имало страшна тъмна бездна. Всички риби се страхували от това място. Родителите на Коралия ù забранили да плува там.

              Една сутрин слънцето потопило ярките си лъчи в синьото море и пробудило морския свят. Младата русалка Коралия тъкмо ставала от сън, когато меката светлина погалила лицето ù. Отворила широко зелените си очи с цвят на къдрави водорасли и погледнала през прозореца на стаята си. Там безгрижно плували разноцветни рибки и горди костенурки. Имало и смели рачета, които дебнели да щипнат някой немирник. Тя се любувала на игрите на своите приятели. Дълго останала все така загледана в далечината, докато изведнъж в мислите ù изплувала идея.

           – Ще отида при бездната! Какво ли има вътре? М-ммм, много интересно, като че ли там има нещо странно – разсъждавала на глас, а погледът ù се спрял в очите на една заблудена рибка, която се опитвала да я впечатли с шарената си опашка.

             Взела гребен и започнала да разресва русите си коси. Мислела все за това.

          – Защо ли се страхуват всички?  Трябва да им помогна! Ако разбера какво има вътре, ще пропъдя страха, който е обзел приятелите ми. Сигурна съм в това! – смело решила да разгадае тайната.

             След като си оправила сутрешния тоалет, Коралия напуснала царството и заплувала към бездната. Когато стигнала до нея, зад гърба ù останали смаяните погледи на изумените морски същества. Тя погледнала в тъмнината на огромната пропаст, но не се поколебала нито за миг. Тази неизвестност я измъчвала и затова  решила да влезе вътре. Коралия събрала смелост и се спуснала в бездната. Заплувала решително надолу в пропастта. Опашката ù пляскала бързо, а сърцето ù биело лудо. Ставало все по-тъмно и по-студено. Искала да стигне до дъното на всяка цена. Изведнъж пред погледа ù проблеснало нещо. Тя се вгледала в него, протегнала ръка напред и го сграбчила. Обърнала се и заплувала обратно. Слънцето вече се виждало и любопитната русалка бързо се измъкнала от мрачната бездна. Коралия стискала здраво намерената находка и така заплувала към двореца. Наоколо рибките били слисани от постъпката ù. Влязла в стаята си, разтворила ръка и видяла, че държи златно ключе. Разбрала също, че бездната не била толкова страшна.

             – Какво красиво ключе! – гледала го тя. – Какво ли отключва? – зачудила се Коралия.

               Пред нея се открила нова загадка. Много нощи не могла да спи, защото мислела за неразгаданата тайна. Започнала да посещава царската библиотека и да чете книгите на баба си. В тях се разказвало за страшни пирати, които бродели по тези морета и водели люти битки. Те плячкосвали несметни богатства и ги трупали в огромните си кораби. Коралия прочела всичко, всякакви легенди и предания, съхранени в старите книги. Там се откроявала една история за страховит пират, който пазел на кораба си красиво златно сандъче. В него бил заключил вълшебна пръчка, с която превръщал всичко в злато. Тази чудна пръчица го направила могъщ и силен. Тя можела да сътворява чудеса, но алчният пират я използвал само за да трупа богатства. Една нощ се извила буря и огромните вълни потопили тежкия от натовареното злато кораб. В суматохата пиратът не успял да спаси нито кораба си, нито сандъчето, нито живота си. Минало много време и тази легенда била забравена, но баба ù успяла да я запише и съхрани в царската библиотека. Младата русалка вече знаела, че някъде на дъното на морето лежи загубеното сандъче, а златното ключе, което намерила в бездната, сигурно отключвало точно него.

                                                               ***

               Морската синева се къпела в светлина и рибките плували щастливи на воля. Коралия все по-често започнала да излиза на повърхността на водата със своите приятелки-русалки, за да изпращат с песни слънцето. На най-близкия бряг морето разбивало пищните си вълни в огромни бели камъни. Морската сила проправила път и сътворила дълбоки пещери. Там, сред разчупените зелени палми по крайбрежието, се издигал голям и красив дворец. От него се разнасяла навред чудна музика. Това бил домът на принц Грант, който бил господар на тези земи.

               Веднъж морето се разбунтувало, силна буря се извила и гръмотевици озарили черното небе. Грант бил притеснен за корабите си. На сутринта, след като се прояснило, той веднага отишъл да провери дали всичко е наред. Утрото било свежо и топло. Наоколо вече нямало и помен от преминалата буря. Всичко било наред и принцът решил да се поразходи. Тръгнал към белите камъни и се радвал на слънчевите лъчи. Скачал безгрижно от камък на камък и изведнъж в далечината му се сторило, че нещо блести като слънчево зайче. Грант тръгнал бързо към него и  видял сред камъните златно сандъче. Младият принц гледал и не вярвал на очите си. Пред него стояло изхвърлено от морето съкровище. Взел го и го отнесъл в двореца си.

             – Какво ли има вътре? – мислел си принцът.

               Бил много развълнуван и любопитен да го отвори. Внесъл сандъчето в стаята си и започнал да го оглежда.

             – Ще го отворя веднага, сигурно в него има голямо богатство! – опитал се да надигне капака.

                Сандъчето било здраво затворено и заключено. Грант започнал да използва всякакви средства, за да го отвори. Но нито този ден, нито много други изминали дни не успял да се пребори с него. Като че ли сандъчето било омагьосано. Принцът отчаяно се опитвал да разбие ключалката, но нямало резултат.

              –  Може би има ключ! Къде ли се е изгубил? – зачудил се той.    

              – Сигурно вълните са го отнесли в дълбините – отчаяно продължавал да размишлява принцът и оставил сандъчето да си почине от изтезанията. 

                 Една топла вечер, когато огромното слънце се скривало в далечината и изгаряло в огненочервено морската шир, Грант се разхождал по белите камъни и гледал залеза. Тогава чул нежна мелодия, която идвала откъм водата. Вгледал се навътре в морето и видял красиви русалки, които пеят. Останал заслепен от тяхната хубост и омагьосан от гласовете им. Тази невероятна гледка го пленила и той започнал да идва всяка вечер на това място.

                Коралия и нейните приятелки с всеки изминал ден се доближавали все по-близо до брега. Обожавали да се любуват на слънчевия заник и да вдишват свежия въздух с ухание на палми и цветя. Всяка вечер очаквали с нетърпение да изгрее ослепителната Луна. Принцът  смело избирал най-удобното място навътре в морето, за да може да бъде по-близо до русалките.  Погледът му се спрял върху прелестната Коралия. Зелената светлина, която бликала от очите ù, го заслепила. Сърцето му забило лудо. Той бил пленен от красотата на тази удивителна морска сирена. Стоял вкаменен в едно с белите камъни и не можел да си поеме дъх. Заслушан в песента на русалките, той се слял с морето и небето. Това било невероятно чудо за него. Те пеели и плискали с опашките си вода наоколо. Радвали се на живота и се опитвали да впечатлят изумения принц. Докато се вглеждал в Коралия, той забелязал, че на врата ù виси окачено на сноп от водорасли златно ключе. В главата му нахлули объркани мисли и в този миг се сетил за сандъчето си. Протегнал ръка към русалката, за да я докосне, но точно в този момент тя се гмурнала и изчезнала в дълбините.

                Коралия заплувала бързо към двореца и не спирала да мисли за случилото се. Човекът от брега бил изключително красив за нея. Харесвало ù как я гледа, възхищавала се на спокойствието и силата, които излъчвал. Тя ходела да пее там заради него. Искала да му достави удоволствие с песните си.

                На другата вечер русалките отново се приближили до каменния бряг. На фона на нежната музика от двореца те запели. Чудните им гласове ехтели по крайбрежието и галели слуха на принца. Грант тичал по белите камъни, за да открие своята русалка. Зеленият ù поглед се бе впил в мислите му, а удивителното златно ключе измъчвало любопитството му. Той решил да поговори с нея и да ù поиска ключето. Отишъл до пеещите сирени и потърсил с поглед своята зеленоока красавица.

               – Не се страхувайте! Не искам да ви сторя нищо лошо. Аз се възхищавам на песните ви! – гласът му се биел в морските вълни.

                 Русалките го гледали и разбирали всичко. Тогава Коралия доплувала до принца и му казала:

               – Ние много харесваме музиката на земята! Тук, близо до брега, ни е изключително приятно и затова пеем. Пеем за теб!

               Грант се зарадвал, че те му отвърнали и решил да не губи време. Усмихнал се дружелюбно и попитал русокосата си избраница:

            –  Красавице, бих искал да знам какво отключва това ключе?

               Коралия докоснала врата си и откачила златното ключе.

            – Това ли? – попитала тя. – Това ключе го намерих в тъмната бездна. От книгите на баба знам, че има сандъче, което е изчезнало отдавна в морските дълбини, изгубено от страшен пират. Може би отключва точно него.

                Принцът се навел  и казал с мек глас на Коралия:

             – Знаеш ли, прекрасна русалке, аз открих това сандъче. След една буря то бе изхвърлено от бурното море тук, на брега. Взех го и го отнесох в двореца си, но не можах да го отворя.

             – Вземи тогава това ключе и го отключи! Аз си отивам, защото слънцето залязва вече. Утре вечер ние пак ще бъдем тук и ще пеем за теб, а аз ще те чакам – сбогувала се русалката и изчезнала в морето.

               Грант грабнал ключето и се върнал в двореца. Бързо влязъл в стаята си и взел сандъчето. Поел въздух и пъхнал внимателно ключето в ключалката. Завъртял го съвсем леко и капакът се отворил. Принцът погледнал вътре и видял златна пръчица, украсена с червени рубини. Харесала му, но цялото богатство се изчерпвало с нея. Тя била единствената скъпоценност, която се намирала вътре. 

               На другата вечер Грант седнал на брега на морето и зачакал русалките. Той мислел за Коралия и се надявал да я види отново. Нямал търпение да сподели с нея своето откритие. Тази вечер била топла и му станало приятно да съзерцава залеза. Луната изгряла и с цялото си великолепие изпращала огненото Слънце. Морето било спокойно, а веселите рибки игриво подскачали по гладката повърхност. Те блестели като сребърни звезди, посипани по водата. В далечината се виждали русалките, които плували стремително към брега. Щом приближили до принца, те запели. Тази песен била най-пленителната от всички, които изпели досега. Водните обитатели затихнали и се струпали около морските сирени като на концерт.  Гларусите заплували наоколо и заслушали. Всички се любували на тази красота. Дори вълните се разбивали нежно, така както звучала песента. Грант потопил погледа си в зеления океан на изумрудените очи на своята любима. Светът за него започвал и свършвал тук, на брега, близо до русалката на сърцето му. Коралия се зарадвала като видяла принца. Доплувала до него и с усмивка го попитала:

             – Е, какво стана, отключи ли сандъчето?

               Грант бил много развълнуван. Протегнал ръка и докоснал мокрите ù коси. Нямал търпение да бъде с нея.

            – Да! – извикал той. – В него открих само една красива пръчица –  извадил я небрежно от пазвата си и я показал.

               Принцът нямал вид на човек, който се интересува от скъпоценната находка. Той гледал русалката с много нежност и любов.

              Коралия се чудела дали да му каже истината за тази пръчица. Грант продължавал да я гали по косата. Тогава тя почувствала неговата искреност. Не се

колебаела повече и решила да сподели  тайната, която знаела. Погледнала Грант с топлите си очи и казала:

           – Това е вълшебна пръчица. Докосни с нея нещо, каквото и да е и си пожелай в какво да се превърне то. Тогава става чудото. Сега си отивам. Сбогом, принце! – рекла тя и се обърнала към хоризонта с намерение да си тръгне.

              Грант държал здраво ръката ù и не я пускал.

           – Щом е така, мила русалке, нека изпробваме заедно това вълшебство. Не си отивай! – помолил я той.

            – Но какво да сторим? – попитала го тя.

              Той я гледал с възхищение и сред мелодията на разбиващите се вълни отронил:

            – Искаш ли да дойдеш с мен в двореца и да живеем заедно, скъпа русалке! 

              Коралия се зарадвала, но същевременно и натъжила, защото не била човек, а русалка. Как би могла да отиде с принца като има рибена опашка. Дали имала смелост да напусне морето?!  Тя била запленена от красотата на Грант, от неговата честност и преданост.

           – Да, много бих желала да сторя това! Бих прекарала остатъка от живота си с теб, където и да си. С ключето, което ти дадох, ти отключи и моето сърце – казала тя и го погледнала с надежда и очакване.

              Грант допрял пръчицата до опашката ù и си пожелал любимата му русалка да получи от вълшебството изящни крака. Така Коралия придобила човешки образ. Принцът я повел към двореца. Те били много щастливи, че са заедно.

          – Това е чудо! С тази пръчица ще можем да правим всичко, каквото си пожелаем. Ако ти стане мъчно за подводния свят, ще ти върна опашката. За мен също ще поискаме рибена опашка, за да бъда винаги с теб, където и да си – говорел ù той и я прегръщал.

              Коралия се чувствала прекрасно сред палмите и земните прелести. Двамата се обичали безкрайно и заживели своите вълшебни дни. Те дарявали щастие на всичките си приятели, като изпълнявали желанията им.

              Пръчицата правела чудеса, защото била в ръцете на добрите Коралия и Грант, които обединили живота във водата и на сушата и го направили много, много щастлив.