РОМАНЪТ НЕ Е ДОВЪРШЕН! ОСТАВА ОЩЕ ДОСТА РАБОТА ОТ НЕГО, НО ВАШЕТО МНЕНИЕ ЩЕ МИ ПОМОГНЕ ДА ГО ЗАВЪРША!

 

                                                             I

 

  

 

 

 Името ми е Джони Саба. Но не е необходимо да ви разказвам биографията си, тъй като нямам особено добри черти, с които да се похваля. Все пак ще научите част от моята история; поводите, поради които днес ми се ще да не съм живял.

 Беше краят на май 1873. Поредния ден, в който трябваше да отида до ранчото на Хувър за да й занеса вода.

Хувър беше една от малцината почтени дами в цяла Аризона.

Тя бе богата и изискана жена, която притежаваше цял чифлик и почти сама се грижеше за него. Не бе омъжена. Единственото, което се знаеше със сигурност, е че много отдавна осиновила момче, което в момента завършило учението си в северен САЩ и скоро щяло да идва. Това момче, или по-скоро този мъж, никога не го бях виждал, но още щом разбрах, че ще идва, ми стана ясно – загубвам работата си при Хувър. Тя няма да иска да плаща на някого, след като ще има мъж вкъщи, който да върши тежката работа.

Преди няколко дни госпожата ме бе настанила да спя в конюшната на ранчото, за да не се разкарвам до него и обратно всеки ден. Сбогувах се с конете, сбогувах се с „удобното” сено и започнах да си събирам оскъдния багаж.

-   Къде така? – запита Анджелина (Анджелина Хувър)

-   Знам ли! Нали…Нали синът ти ще дойде! – смотолевих.

-   И какво от това! Нали, не съм те освободила? Хайде, Джон, не се притеснявай! Остани! Какво ще правиш докато пуснат баща ти от затвора?

  Не казах нищо, но с някакъв жест я уведомих, че не мога да остана.

     Може би се питате какво е станало с баща ми?

Баща ми или дон Саба бе долнопробен мексикански разбойник, който обаче успя да се „изкачи” до нивото на дребен мафиот. След като разграби няколко църкви по границата, изгори две села до основи и изнесе 25 тона оръжия за Колумбия, той най-сетне бе заловен от властите. За съжаление, присъдата му бе само за разбойничество и не изтрая и 7 години. Бях на 19, когато го хванаха. От тогава се движех с една банда местни разбойници, но от една година парите от грабежите не стигаха и ми се наложи да работя. Като се замисля, да вдигнеш по няколко тежки предмета на ден, не е толкова трудно, колкото непрекъснато да участваш в престрелки, но свикнеш ли с прозвището на бандит, е много мъчително да се откъснеш.

-        Поне до утре! – дочух, отново гласа на г-жа Хувър.

-        Какво „до утре”? - направих се на ударен.

-        Ами, остани поне до сутринта и после отивай където желаеш!

-        Налага ли се?

-        Да, защото ще ти дам още работа за този следобед.

 Каква работа щеше да ми даде, след като нямаше какво повече да се прави. Тя, просто, не искаше да си тръгвам. Не разбирах защо държи толкова на мен.

Захвърлих си нещата на пода и последвах Анджелина.

-        Защо ме следиш? – попита тя, след като усети стъпките ми. Изненадах се:

-        К… как? Нали, щеше да ми намериш работа?

-        Ооо! Ами, да ти кажа, завъртя ми се главата и отивам да си легна.

-        А работата?

-        Зарежи!

-        Признай си най-после, че не искаш да си ходя, защото не ти се стои сама!

-        Това няма никакво значение.

-        Да, но като дойде синът ти ще ме изпъдиш набързо!

-        Не се вълнувай толкова! Ела насам! – и тя започна да ми шушне нещо. – Знаеш ли, ти много ми напомняш на Джими.

-        Кой е Джими?

-        Прословутия ми син. И така…

-        И как...?

-        … Имаш някои от неговите черти. Може би затова ми се струваш като… Е, както и да е! Той ще е тук утре по пладне.

Стори ми се, че Анджелина нещо премълчаваше. Започна да се държи странно. Но това го забелязах в по-късен етап, тъй като нещото, което най-много ме дразнеше, бе това, че ме възпираше да си тръгна.

 Аз не обичах да се задържам дълго на едно място. Ходех на различни места с различни хора; скитахме и денем и нощем. Казината бяха любимото ни място, но откакто заборчах не можех повече да залагам. И последната ми банда се разпадна, баща ми влезе в затвора, изгориха домът ми в Мексико и т.н. Добре, че се хванах на работа и не останах съвсем сам без нищо, иначе вече бих бил мъртъв.

 Изгубих следобеда си в глупаво лежане, след което, изнервен от бездействието си, станах и започнах да се разхождам в кръг. Понеже по това време г-жа Хувър стоеше в къщата и нямаше как да ме чуе, тайно изкарах един от конете и реших да пояздя.

Пустошта не бе особено приветлива към мен. Климатът все още беше горещ, сух и тежък. Тревите едвам потрепваха от лекия ветрец, който на всичкото отгоре беше южен. Червените и охрени пътеки нямаха край. Тази шир бе толкова безкрайна, че сякаш виждах овала на Земята. Конят запрепуска бързо през това еднообразие и скоро картината около мен се размаза. Само от време се спъваше в пясъка и забавяше скоростта си. Препусках на югоизток. Не знам какво, но нещо ме караше да отида до реката. Когато я стигнах, слънцето вече бе започнало да угасва зад равната пустош, само силуетът на един строен орех стърчеше по средата на залеза. Постепенно вятърът се усили и започна да навява пясък върху оголените камъни. Течението в реката създаваше неописуем шум, подобен на отмерване на ритъм. На небето изплува само едно скромно облаче, което се оцвети в розово и оранжево. Земята беше суха. Чувствах как се напукваше под дланите ми. От ръба на речната дига се откъсваха цели буци скала и пръст и падаха с бясна скорост устремени към водата. Замаях се от скучния, на пръв поглед, но наистина красив пейзаж и не след дълго задрямах. Сигурно дълго съм спал, защото се събудих, когато въздухът бе добил ужасяващо ледена роля. Вече не усещах горещина и задух, а сковаващ ме сух студ. Всичко това долових в просъница и в този миг скочих, буквално, на крака. „Господи! Луд ли съм! Заспал съм насред пустинята, докато Анджелина се е побъркала от притеснение!” – казах си. Бързо се качих на коня и тръгнах да се връщам треперещ от студ в непроницаемия мрак.

 Сутринта беше хладна. Събудих се рано, още на развиделяване. Явно съм се докопал до ранчото едва-едва, защото бях се сгромолясал пред самите порти. ''Какво ли ще стане сега?'' – помислих си. Минах през страшно нелепи преживявания тази нощ, но нямам ясни спомени, тъй като чувствувах единствено проникващия до кости сух пустинен студ.     Анджелина сигурно вече знаеше, че ме няма, ала навярно смяташе, че съм си отишъл, понеже така настоявах. Честно казано в този момент умората до такава степен ме бе повалила, че нито това ме интересуваше, нито,че съм изгубил коня.

Тъкмо отварях портата, когато на врата си усетих топлина от  издишване. Сякаш зад мен се появи някакво присъствие. Обърнах се с рязко заплашително движение (по реакция, защото не предполагах, че е възможно да има посетители толкова рано). ''Господи!'' – възкликнах наум. И съм сигурен, че и човекът срещу мен бе изненадан по същия начин.

 Аз стоях лице в лице със своя двойник. Не можех да повярвам! Та, аз дори загубих способността си да разсъждавам в този миг!Той притежаваше моето лице, моите ръце, цветът на косата, на очите ми – всичко! Не вярвах! Чувствах непреодолима изненада, процент радост и донякъде гняв. Да чувствам! Аз – безскрупулният да усетя подобни емоции. И аз и човекът до мен се гледахме втрещено, до момента, в който той сякаш нищо не бе видял, просто протегна ръка и изрече следното:

-     Здравейте! Аз съм Джим Хувър, син на г-жа Хувър! Предполагам тя...

-     Изобщо не те разбирам, който и да си! – връхлетях го аз. – Как може да си толкова спокоен! Нима си сляп? Да не би да не забелязваш, че аз и ти сме като две капки... – и млъкнах, съзнавайки, че правя глупост.

-      Хич, не ми пука, миризливецо! Как смееш да ми крещиш така в лицето, а! Аз просто исках да се запознаем! Нещастник! – развика се той на свой ред. Крещеше по-силно и от мен.

Останахме така известно време. Около пет минути се взирахме един в друг като идиоти, а реакциите ни малко по малко започнаха да придобиват по-човешки вид. Накрая се поотпуснах леко и зграбчих ръката на своя близнак в шепите си.

-      Джони. Джон Саба. От Ню Мексико съм. – казах, ала моят събеседник продължи да не откъсва втренчения си поглед от мен, и не издаде и звук.

След малко чух, тропот на коне зад нас.

-        А, Джони, ти си се върнал! – каза със съвсем нормален тон г-жа Хувър. – Помислих, че си си тръгнал, но явно съм сгрешила. О, виждам, че вече сте се запознали с моя прекрасен Джим.

 Имах чувството, че тя говореше нарочно така, сякаш искаше да ме дразни. Затова не й отвърнах по никакъв начин.

-        Да влезем, майко! – предложи Джим.

-        Синко, не мислиш ли, че аз съм тази, която трябва да кани?

По всичко личеше, че веселото настроение на уважаемата г-жа беше напълно преиграно. Тя криеше дълбоко в се бе си нещо, което с всички сили се мъчеше да подтисне. Нещо, което далеч не бе толкова „розово” и прекрасно.

  Вече се бяхме настанили на удобните кресла, а трапезата бе толкова богата, сякаш  Бог щеше да ни слиза на гости. Едно не можех да разбера. Почти никога не бях влизал в голямата къща. Моята работа се въртеше все около обора и Анджелина не би ме поканила в този вид у дома й. Да, но сега го направи. За миг си рекох: „Вероятно, безкрайната скука ме кара да виждам нещата различни!” Подсъзнанието ми обаче не мислеше така.

-        Анджелина, сега разбирам защо държахте толкова на мен! Та, аз съм близнак на вашият син. Което не може да рече, обаче, че вие сте ни майка. Аз смятам, че и двамата сме злочести сираци. – казах с абсолютно спокоен тон. По- спокоен и от този, с който тя ми говореше отвън.

-        Как смееш! – нахвърли ми се като куче, нейният „син”.

-        Хайде, Анджи, разкажи ни някоя историйка за това! – продължавах да разпалвам огъня.

-        Не! Спри! Ти… - скочи към мен противният Джими.

-        Спрете! – Изкрещя с цяло гърло Анджелина. – Моля ви! Вижте, наистина има нещо, което трябва да знаете…

-        Ти си му казала!Той знае! – като бебе се лигавеше Джим. Той знае нещо, което аз не знам. Знаех си! Ти не си моя майка! Ние дори не си приличаме!

-        Той нищо не знае… - извика отново г-жата. - … просто е по умен от теб и повдигна въпроса пръв. Как можеш да си помислиш, че ще имаш живо копие, с което нямате нищо общо!

Той стоеше и гледаше, и не смееше нищо да каже, сякаш си бе глътнал езика. Дори не помръдваше. Аз бях скандален тип, признавам си. Но в този случай исках само да узная истината.  Нe  мога да не я забележа, затова няма смисъл тя да бъде крита от мен. Може би точно това ми помогна да приема нещата такива каквито са, без да изпадам в престорени състояния.

-    Вие… - започна г-жа Хувър. - … бяхте още невръстни хлапета. Не можехте да помните още. Нямахте четири, когато майка ви почина. Аз я познавах. Тя беше една от прислужниците, които покойният ми съпруг бе наел за имението. Кристина забременя от един каубой, който по-късно беше убит. За нещастие Кристи роди близнаци, които не можеше да издържа сама. Аз и помагах докато можех, но след като Маклауд (моя мъж) почина ми стана все по-трудно. Още повече, че скоро се наложи да уволня цялата прислуга, тъй като ня можех да им плащам. От жал оставих Кристина на работа, но не и давах почти нищо в замяна. Казах ù, че ако се наложи аз ще гледам децата, но да не прави нищо с тях без мое знание. Аз истински ви се радвах. Маклауд си отиде много млад и не можахме да си направим деца, а после бях в такава криза, че не ми бе по силите да се влюбя повторно. Бях готова да ви отгледам и двамата, но както винаги не извадих късмет. Кристина, естествено, бе направила точно обратното на това, което ù казах. Една вечер, без мое знание, беше продала…теб Джони, на един мексикански мафиот. За другия ù бе дожаляло, защото по същото време бе болен от шарка. Като разбрах много ù се разгневих и го взех аз, а нея изпъдих завинаги. После разбрах от хорските приказки, че умряла от цироза. Тя пиеше много. И така…   Всъщност вие сте Джим и Джон Уолтър, а вашата майка се казваше Кристина Уолтър.

                                                                       

                                                                        

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                          II

 

 

 

Утрото бе приветливо. За пръв път от четири месеца не бе падал такъв хубав напоителен дъжд.

 Станах много рано тази сутрин, още докато валеше, и излязох. Бог знае защо! Мотах се един час навън, мокрейки главата си, която толкова се ''радваше'', че най-после е видяла вода. Когато настана изгрев слънце реших да се отбия в къщата. Анджелина, обикновено, вече бе будна по това време. Потропах на вратата, очаквайки тя да ми отвори. След малко вместо г-жата пред мен се озова Джим. За миг се стреснах.

-     Събуди ме! – възкликна той.

-     Къде е тя? – нахълтах вътре.

-     Събуди ме! Няма ли да ми се извиниш? – заинати се Джими.

-     О, я стига ти да не си жена! Пусни ме да мина! Трябва да говоря с г-жа Хувър.

Той не каза нищо повече, просто отстъпи и ми направи път да мина. Стигнах до трапезарията, но там нямаше никой. Странно Хувър, по принцип, стоеше тук всяка сутрин. След миг усетих дишането на моят двойник зад мен.

-    Тя е болна. – продума той.

-    Как? Какво и е? Вчера нищо и нямаше! – запитах.

-    Има температура.

-    Да, ясно, треската пак се е развърлувала.

-    Винаги ли си мислиш най-лошото! – дочух някакъв вид хулене от моя събеседник.

От този разговор между двамата можеше да излезе нещо, но той, естествено, го развали. А що се отнася до мен, аз просто се оттеглих.

 Джим отиде при Анджелина. Той още си въобразяваше, че му е майка. Понякога се питах дали изобщо ще прогледне. Аз нямаше какво да правя затова се опитах да подслушам дали тя ще каже нещо.

-    Къде е Джон? – попита го тя, но гласът и бе някак немущен, паднал. Личеше си, че е болна.

Не се сдържах и отидох.

-    Тук съм! – уведомих я.

-    О, Джони, ти сигурно си разбрал...

-    Да, да, вече знам.

-    Ще отида да повикам доктора. – изведнъж рече Джим и се разкара.

-    Джони, искам да знаеш, че не съм толкова зле колкото изглеждам. Сигурно, имам грип. – продължи Анджелина.

-    Ти си силна ще се оправиш!

-    Не ме притеснява това, обаче. Вие с брат ти не си говорите, защо?

-    Виж, трудно ми е да го нарека свой брат. Освен това той ме презира. Смята се за... Наперен е и това не ми допада.

-    Е, но след като вече ще живее тук, ще трябва да му покажеш някои номера с конете.

-    Да съм му учител не ми пречи, но просто не ме карай да го харесвам. Това, че е мой биологичен брат не значи нищо! – казах на свой ред и излязох.

-    Не ставай жесток, Джони! – продължи Хувър.

 След известно време близнакът ми се завърна заедно с лекаря. Срещнах ги на двора, отивайки към обора. Изкарах конете и ги подготвих за маневрите. Обяздих, като за начало, част от тях (тези които не бяха яздени от седмици). В този момент се появи Джим. Аз слязох от коня и с някакъв жест му посочих да се качи той. Погледна ме изпод рамо и продума:

-   Как се казва той?

-   Коня се казва Дарт и е най-кроткият от всички тук.

-   Много си хубав, Дарт! – говореше той на коня.

-   Ще яздиш ли, или да те науча на някакъв номер с конете? – попитах го тихо.

-    Научи ме да яздя с препятствия!

-    Защо ти е пък това! – сопнах му се. – Тук никой не се състезава. Конят не е за забавление, а за нужда!

-    Да, но на север всички се състезават! – отвърна той също толкова троснато.

-    Нима, че се връщаш във Вашингтон?

-    Няма да ти липсвам!

 Отново се умълчахме. Замислих се на какво се дължеше това презрение по между ни, но не можах да си отговоря. Незнам точно какво, но нещо ме накара да изрека, вътрешно, думата ''брат''. После погледа ми се отправи към човека, който носеше това призвание.

 Джим бе висок, като мен, но беше по-строен; ръцете му бяха бели, а не загрубели като моите, но в лицето бяхме еднакви. Очите – сини и дълбоки, косата – светло кафява, а носът беше равен, или, по-точно, леко чип.

 Той се почуди защо се взирам толкова в него, затова дръпна юздите на коня и тръгна да обикаля. Аз се отърсих от това състояние и го последвах. Колкото и да се опитвах да го скрия, честно казано, бавно започнах да изпитвам братска привързаност към близнака си.

-    Колко трябва да ти плащам за уроците? – провикна се от коня Джим.

-    Нищо! – отвърнах.

Той се завъртя и спря до мен.

-   Престани да се правиш на благороден! – каза ми. – Казвай колко да ти плащам нямам време за губене.

-   Нима! – прекъснах го – Какво толкова ще правите, господине, че нямате време за губене!

-   Имам работа!

-   Сериозно! А, аз се мислех за най-работливият тук!

-   Нямам време и за подигравки, Джон.

-   Аз съм единственият, който няма време! Нямам време за теб, но все пак  угаждам на разглезения ти задник! – развиках му се, незнайно защо. Не си струваше да го правя.

-    Е, хубаво, Саба, тогава...

-    Вече не съм Саба, нито пък ти Хувър. Приеми го! Ние сме братя и не виждам защо трябва да се преструваме. – отвърнах, вече спокоен.

-    Защо не спреш да се правиш на велик! Ние сме като деня и нощта... – продължаваше да дудне Джими, а аз просто спрях да го слушам и се захванах за работа. Изгубих желание да се опитвам да го приема, а той не се и мъчеше да ме опознае. С две думи почти нямаше начин да се побратим. Само при някакви специални обстоятелства това би било възможно.

 Запътих се да видя как е Анджелина. По пътя срещнах доктора. Той каза че щяла да се оправи. Била хванала грип.

 Вечерта бе тиха и монотонна. Хувър беше малко о-добре и вечеряха с Джим в трапезарията. Г-жата покани и мен, но аз отказах. Отидох в конюшната да напоя конете, а после си егнах. Дълго не можах да заспя – дали защото легнах рано, дали защото бях разтревожен, или просто днес много се вълнувах. Аз рядко изпитвах прилив на емоции, но в този ден усетих. “Колко е сложно и, в същото време, колко е просто всичко!” – мислех си.  – “Как бих могъл да предположа някога преди, че ще имам брат близнак? И той да е толкова еднакъв с мен и толкова противоположен!” – После тези размисли ми се сториха токова скучни и повърхностни, че за миг ми се поиска да си ударя шамар. Дълбоко в се бе си знаех, че не точно това ме вълнува, обаче нямах сили да търся отговори, затова се опитах да заспя. Заспах. В сънят ми тичаха коне. Много коне. Хиляди. Джим стоеше на един от тях и крещеше името ми. Викаше ме, сякаш за помощ, а после...После конете изчезнаха, превръщайки се в пламъци.

 Тази сутрин се успах. Към седем и половина моят брат близнак ме събуди. За “уроците”, естествено. Изкарах една кобила и го поканих да я възседне.

-        Къде е Дарт! – запротестира Джим.

-        Дарт е моят кон. – напомних му.

-        Да, но вчера аз го яздих!

 Ненавиждах мрънкането на Джими, подобаващо само на пет годишно разлигавено момченце, затова не му отговорих. Той видя, че няма да стане неговото и се отказа.

-        Конете трябва да бъдат уважавани по равно. Така ще ти е много по-лесно да се оправиш с тях. – започнах да му обяснявам. – Аз започнах да се грижа за много коне от както работя тук, преди това се грижех само за собствения си кон.

-        Аз нямам намерение да се занимавам със стада.

-        Да, може би си прав! – казах с доста ироничен тон. – Ти глупак ли си! Ако ще живееш тук има само два начина да оцелееш – ако си каубой (занимаваш се със стада), или си бандит(убиваш и ограбваш).

Джими ме погледна изпод вежди, след което подкара коня.

-     Няма ли да слушаш това, което ти казвам? – провикнах се.

Близнакът ми смънка нещо под носа си, което аз не разбрах, но все пак реагирах.

-        Колко дълго мислиш да се мусиш и да хленчиш! Никой не те кара да проявяваш симпатии към мен! Аз, просто, имам задължение към теб и го изпълнявам.

След това се случи нещо много неочаквано. Джим сря слезе от коня и бавно закрачи към мен. Като ме стигна сложи ръка на рамото ми, демонстрирайки приятелски жест.

-        Аз не искам да те обиждам. Ти си ми брат и аз не мога да променя този факт. Ако ме презираш не прехвърляй вината върху мен. Моля те!

Това бе най-дългата реч, която бе излизала от устата му някога. Останах леко стреснат. Не знаех какво да мисля. Тази проява бе неестествена за своенравния до фанатизъм Джим, затова предпочетох да сметна, че по-скоро е опит за някакъв вид подмазване. Трудно ми беше да повярвам, но май наистина в гърдите на моя двойник напираше слабо чувство на вина.

-        Не се прави на толкова изненадан, Джони. Нима, ти успя да ме превъзмогнеш? Не, не би го направил дори и заради г-жа Анджелина. Видях изражението ти, когато тя разкри нашата история. Нито една жила не трепна на лицето ти. Твоето сърце е от камък, Джон! Но все пак искам да ти се извиня. 

Той подаде ръката си, но аз не се вързах и бързо отдръпнах своята.

-        Няма за какво! – възкликнах – Както казах на Хувър, това че сме биологично свързани не бива да ни кара да се преструваме.

-        Аз не се преструвам. – продължаваше да настоява Джим.

Вече не можах да издържа на напрежението, което започна да ме обзема. Чудех се на кой да вярвам – на се бе си или на него, затова се качих на коня и отпраших на където ми видят очите.

 Винаги правех така, докато работех при Хувър. Кокато се чувствах изнервен, вземах Дарт и заедно с него се разхождахме из прерията. Така гневът отшумяваше доста по-бързо.

 Този път, обаче, не успях да се измъкна. След като се бях отдалечил малко от ранчото, дочух тропот от копита зад се бе си. Беше Джим. Спрях коня под едно дърво. То хвърляше приятна шарена сянка върху нагорещените ми плешки, а под прошарената му корона тук-там можеше да се открие зелено стръкче трева. Камъните, върху които падаше неговата сянка бяха студени и обагрени в хладни цветове, а не отразяващи слънцето и нажежени като желязо. Тази хладина бе доста гостоприемна към мен, затова се отказах от “гонитбата”.

 Слязох от гърба на Дарт и седнах на тревата, обегнат на твърдото стъбло. След минута до мен спря Джими.

-        Защо ме следиш? – попитах го.

-        Няма ли да се връщаш в чифлика?

-        Ще трябва да се върна все някога, нали! – отвърнах с лека ирония. – А ти защо дойде?

-        Май, трябваше да продължим. Няма ли да се занимаваш повече с днешния м урок!

Не можах да подтисна гнева, с който ме изпълни досадното му, и най-вече, високомерно държане.

-        Ще ти дам един урок на тебе!  Ти може да си мислиш, че си много повече от мен, но ако не можеш да държиш оръжие, например, тук си никой!

В този миг извадих револвера си и изстрелях във въздуха. Конете се подплашиха и избягаха. С моят брат близнак останахме сами насред пустошта.

 

                                                                    

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                       III

 

 

 Наближаваше около пет сутринта. Вървях сам към ранчото. Не знаех къде е отишъл Джим, а и дълбоко не ме интересуваше. Когато наближих чифлика ме обгърна обилна вълна черен тежък дим. Затичах се. Къщата гореше.''Господи!'' - обзе ме силна изненада.

-     Хувър! – виках, тичайки навътре през двора.

Доближих се до входната врата много шумно и невнимателно. Подпрях се там. Задъхан и изплашен се чудех какво да предприема. В този миг някой ме сграбчи за яката и ме задърпа в ъгъла.

-     Тихо! – беше Джим.

-      Защо ме караш да мълча? Пусни ме! – запротестирах аз, дърпайки се като агне, което го подготвят за колене.

-      Глупак ли си! Тихо! Всичко ще ти кажа, само мълчи, моля те! – продължаваше да шепне Джими.

-      Знаех си! На теб доверие не може да се има! Ти си го направил!

-      Луд ли си! Не бих искал да направя подобно нещо, а и не бих могъл да се справя!

-      Ще ти пръсна черепа! – насочих пистолет към главата му.

-      Стига, братко, полудяваш вече!

След този изказ, определено, успях да се умиротворя. Просто не очаквах от устата на Джим да излезе думата ''братко'' и трябва да призная, че ме бе изпреварил в това отношение.

-      Добре, вярвам ти, не си ти. Какво стана? Как... – успокоих тона си, но все още бях някак задъхан.

-       Съжалявам! Стигнах тук твърде късно! Вече бяха разграбили всичко (главно парите) и подпалили къщата!

-       Говори по-спокойно! – заповядах. – Кои те?

-       Банда...Бях тук, когато отвлякоха Анджелина, но не успях да направя нищо. Признавам не ме бива с оръжие, а и те бяха много.

-       Отвлекли са Хувър! Къде са!

-       Трима тръгнаха заедно с нея,  оставиха двама тук да стоят до сутринта!  - силно улавях вълнението, с което говореше Джим, макар че шепнеше. Приличаше на безпомощно дете, уплашено до смърт, само дето не ревеше. Изневиделица се сетих, че пожарът ще се разрасне и ще стигне до кошарите. Хукнах да пусна конете. Пуснах всички, а те се разбягаха на различни посоки и скоро ги нямаше, после освободих останалия добитък. Когато се върнах, дадох пушката на своя брат.

-      Ще влезем вътре! Негодниците, сигурно са там някъде! Ти ще ме прикриваш! Ако усетиш друго присъствие, освен моето стреляй! –  ''инструктирах'' го.

После бутнах вратата и влязохме.

 Гледката беше зловеща. Не бе останал и помен от предишната атмосфера, която имаше в тази къща. Цялата бе обгърната от пламъци и пушек, и бавно се превръщаше в пепел.

Огледах всички стаи една по една, но там нямаше никой. И логично – огънят се разрастваше толкова бързо, че скоро целият етаж щеше да се срути. Слязох да видя в мазето. Деветдесет и девет процента бях сигурен, че нещастниците се укриваха там; единственото място, което не би “успяло” да изгори. Още от входа усетих влагата, примесена с обилно количество отровен дим. Така дишането ми ставаше още по-затруднено. За миг ми се стори абсурдно крадците да стоят в тази отрова, но после осъзнах, че това място щеше остане единственото непокътнато от пожара.

 Изстрелях веднъж с револвера и се притаих в ъгъла. Зачаках. След известно време видях да се появява една сянка. Без много да му мисля, изневиделица изскочих.

-        О, Джони! – чух човекът срещу мен да произнася името ми с доста подигравателен тон. Самият аз бях много изненадан, от къде той знаеше името ми. После като се загледах, по-внимателно, и аз го разознах. Беше Джеси Стоун – наемен убиец. Рикардо Саба (моят осиновител) го бе наел да организира обирите. Без компромис той наистина бе добър стратег и отлично знаеше къде и как да атакува. С него сме обикаляли заедно цели четири годни, макар че аз бях аматьор сравнение него. А и той бе с  цели петнадесет години по възрастен от мен. Не го бях виждал отдавна. Сега си беше пак толкова висок, но ми се стор леко изгърбавен, а брадата му си стоеше все така дълга, но вече посивяла.

-        Радвам се, че се виждаме отново! – продължаваше да ме дразни, помествайки си устните в широка лукава усмивка.

-        Ти си го направил! Как не се сетих по-рано! Трябваше да го очаквам!

-        Не се коси, Джони, ти просто ще ми помогнеш малко, нали?

-        Дума да не става! Ти си негодник, Джес! Винаги си бил негодник!

-        Така ли, ще се заяждаме, значи? От както си тук си станал много примерен! – смееше се Стоун.

-        Това място и Хувър значеха много за мен, а ти съсипа всичко! Знаеш, че рано или късно ще си отмъстя! – заплаших го.

-        С мен може и да се справиш, но ако бях сам!

И в този момент от дясната врата в ъгъла излезе още един брадат мъж.

-      Кой е този? – непознатият зададе въпрос към Джеси.

-      “Този” е тук, за да ви види сметката! – озъбих се и насочих револвера си към телата им.

Двамата мъже оставиха всички оръжия на земята и отново подзеха.

-       Няма нужда да се стига до бой, достатъчно е само едно!

Очевидно ставаше дума за някакъв тип изнудване.

-        Предполагам изнеженото ти братче, ти е казало, че Хувър е още жива. От теб зависи колко ще продължи нейният живот. Не искаме много! Дори не го искаме в банкноти. Достатъчно е да намерите за нас злато на стойност 7 000 долара!

-        Това заплаха ли е, глупако!

-        Не – молба! Само дето от нея зависи човешки живот! – пак започна да се смее Стоун.

7 000 беше изключително много за нас. В тоз момент нямахме нищо нито аз, нито Джим. А и ако намерех толкова злато, бих предпочел да го оставя за се бе си. Заплахата, обаче беше сериозна, защото аз наистина много уважавах Анджелина. Човек като мен при много специални обстоятелства би се привързал към някого. Каквото и да предприемех в тази ситуация седемте хиляди си оставаха. Даже да убиех двамата грозници, другите щяха да се върнат за златото. А ако, случайно, посегна и на тях, с Анджелина щеше да  свършено. Човек, който се самоопределя като силен, трудно би успял да превъзмогне гнева в такова положение. При мен се налагаше. Просто замълчах и оставих противниците да минат покрай мен и да си тръгнат. Сигурно час стоях с наведена глава и водех безмислени размисли за това колко странно протича целият ми живот. Каквото и да мислех, каквото и да знаех, изходът беше един – с Джими, най-сетне, да бъдем заедно. Само ако се обединим бихме могли да направим нещо и да съберем въпросните пари. Ала дори и така нещата не стояха толкова просто. Джим не знаеше много за запада. Трябваше му подробно учение за това как да живее тук. От друга страна не му липсваше физическа сила, само трябваше обучение за нейното прилагане. Но дълг за дълг. “Аз щ помогна на своя брат да стане мъж, а той ще ми помогне за набавянето на дадените средства.”Във всички случаи трябваше да бъдем заедно!

 -    Какво стана? – попита ме Джими, когато ме видя да излизам.

Аз не казах нищо, а му махнах с ръка да дойде с мен.

-        Защо те нямаше толкова време? Реших, че са те убили. – говореше Джим, след като излязохме навън.

Аз го слушах, но не мислех за това, което ми казваше. Бях погълнат от задимената атмосфера, която, незнайно защо, в този момент ми се стори някак си ведра. Явно, бавно полудявах! Непрекъснато устата ми се свиваше в леки усмивки, докато наблюдавах как всичко се руши под силата на огъня. От друга страна тези усмивчици не бяха чак толкова налудничави. Те просто служеха за маска, която да прикрие изгарящата ме ярост. Все пак, това място бе единственото, което съм чувствал като свой дом, някога.

-        Седем хиляди!

-        Какво седем хиляди?

-        Седем хиляди долара. – поясних. – Искат злато на тази стойност в замяна на Анджелина.

-        Нима, тя е още жива! – светнаха очите на моя двойник.

-        Ако не намерим тези пари, скоро няма да е жива.

-        Това е подкуп! Не можа ли да направиш нещо?

-        Как? Единия от бандата ме познава. – оправдах се.

Истината е, че за първи път чувствах безсилие. Но бях сигурен, че скоро ще ми мине и най-малкото, ще набера сили да си отмъстя.

-        Можеш ли да стреляш? – запитах Джим.

-        Горе-долу.

-        Можеш ли да се биеш?

-        Зависи как.

-        Можеш ли да бягаш бързо?

-        Само с кон.

-        Можеш ли да живееш без да имаш дом и почти никога подслон?

-        Това вече е прекалено. – спокойно отвърна той.

-        Какво можеш, изобщо! – избухнах. – Имаш ли представа какви времена настъпват за нас! Знаеш ли нещо за живота в Аризона!

Вече не можех да сдържам насъбралия се в мен гняв.

-        Ех! – въздъхнах накрая – Аз ще ти помогна да научиш всички тези неща. А можеш ли да играеш покер?

-        Да. Това вече го мога. – отговори Джими с леко задоволство.

-        Е, в такъв случай не с съвсем обречен! – пошегувах се.

-        Направо ти се чудя, Джон! Как намираш сили да се шегуваш в такъв момент!

-        Ти не знаеш нищо за мен, братко. Преживявал съм много по-трудни ситуации. Моят гръб е носил едни от най-тежките товари на това време.

Това изречение се превърна в повод да разкажа някои от моите истории на Джим. А това, от своя страна, отвори начална страница на нашето сближаване. Нещо, което по-рано смятах за невъзможно.

                                                                  

                                                                         

 

 

 

 

                                                      

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                          IV

 

 

 С Джими вървяхме на изток. Там се намираше единствената гара в околията. Трябваше да тръгнем на север, където градовете бяха по-големи, имаше достатъчно казина и голяма плячка. Парите, които имахме, обаче, можеха да се окажат недостатъчни дори и за влака.

А ътят бе много дълъг, дори самият аз не знаех със сигурност къде се намираше града.

 През целия път до гарата с моят близнак не бяхме разменили и звук помежду си. Единственото, което се чуваше бяха леките стъпки на конете и пръхтенето им, от време на време.

-       Почакай! – реших най-сетне да смутя тишината.

Джим ме погледна учудено, но продължи да мълчи. Кривнах леко встрани от пътя и тръгнах да изкачвам един леко полегат хълм. Брат ми продължаваше да ме зяпа, без да откъсва поглед от мен. Стоеше „закован” на едно място, вероятно чакаше да се върна. Упорито карах коня към върха на възвишението, когато чух Джими да се провиква:

-      Къде отиваш, Джон?

Аз дълго не му отговарях, но долових с периферното си зрение, че започна да нервничи.

-        Сега ще видиш истинска красота, братко! – уведомих го.

-        Какво ще правиш? Луд ли си!

Спрях се и изкарах изпод устните си тънко продължително свирукане. Зачаках. След половин минута от всички страни заскачаха бели, черни, бежови и кафяви мустанги.

-      Това са моите коне! – извиках развълнуван.

Джим стоеше вцепенен, сякаш се намираше пред някакъв феномен. Стори ми се, че се опита да каже нещо, но не успя да го произнесе и само си отвори устата.

Множеството коне ме наобиколиха, после застанаха мирно около мен.

-        Липсвахте ми! – започнах да им говоря. – Колко хубави сте станали! От кога не съм идвал по тези места да ви видя!

След миг забелязах и новото попълнение в стадото – едно малко тъмнокафяво жребче. Само то се страхуваше от мен и бягаше насам-натам. Аз слязох от коня (който бях възседнал) и бавно се приближих към младото конче. Първоначално се дърпаше, после се опита да ме настъпи, но когато клекнах се умиротвори и подаде главата си. След известно време отново се качих на коня си и започнах да разглеждам мустангите от високо. Като плъзнах погледа си по първата редица се натъкнах на един черен питомен жребец. Без колебание разбрах, че това е Дарт. Беше избягал онази нощ с конете на Хувър. Извиках го по име, той изтича до мен и бутна глава под ръката ми.

-        Красавецо мой! – възкликнах.

Дарт бе моят кон, най-любим от всички. Той беше висок чисто черен жребец, чиято козина лъщеше като кадифе, опъната по масивните му мускули. Гривата му бе дълга черна и подредена, сякаш ресана по специален начин. Краката му – прави и издържливи, обагрени, също, в черно и само на краят им дълги бели ивици.  

 Освободих Камела (кобилата, която яздих, докато открия Дарт). Преместих седлото на широкия гръб на черния жребец, вързах юздите и го яхнах. В това време някакъв гръм подплаши останалите коне и те отново се изпокриха там откъдето бяха дошли.

-        Джим! – изкрещях. – Ти ли го направи?

-        Как мислиш? – това бе риторичен въпрос от негова страна.

Обичах да оставам насаме с природата, а моментите в които имах тази възможност настъпваха твърде рядко. Сега ме бяха изпълнили такава радост и милост, а може би и голям процент вътрешно удовлетворение, че бях бесен на Джим за разваленото ми спокойствие.

-        Защо го направи? – нацупих се.

-        Ти да не си малко дете, братко! Чака ни много път, а ти се чудиш с какво да се забавиш. – говореше съвсем спокойно двойникът ми.

-        Ако не намериш красотата в конете никога няма да се сработиш с тях. Трябва да ги обичаш поне малко! Истинско чудо е, че си се научил да яздиш!

-        Хайде, не искам да се караме пак! – предложи той. – Радвам се, че откри твоя кон. Той, май, много те обича, а и ти, струва ми се, много държиш на него. – опита се да потуши огъня моят брат, но аз просто замълчах и през целия път не продумах.

  Най-сетне до гарата „измършавели” от глад като вълци. Нощта вече отдавна спусна черните си дебри над света. Нощния пустинен студ ни изморяваше още повече. Привидя ми се жълтеникава светлина откъм железопътната линия. В същото време чух изсвирването на влак в далечината.

-      Влака, Джим! – извиках, след което потупахме конете да тичат по-бързо.

Отклоних и тръгнах към релсите.

-        Какво правиш, за Бога! – запротестира близнакът ми.

-        Ще го настигнем и ще го пресрещнем!

-        Ти си луд! Тъмно е. Ще ни премачка.

-        Влаковете тук не карат бързо. – провикнах се.

Продължавах да бързам към линията, докато не усетих, че Джим се спря.

-        Хайде! – приканих го. – Защо спря!

-        Заради теб изпуснахме влака, а на всичкото отгоре излагаш моя и своя живот на опасност!

Признавам, че от тези думи не ми бе станало много приятно, но този път реших да не влизам в пререкание.

-        Ех, добре тогава! – въздъхнах. – Ще хванем сутрешния влак...

Джими доби леко самодоволно изражение, което успя да отприщи гнева ми.

-        … Ако има такъв! – довърших с допълнителна доза раздразнителност.

 Трябва да споделя, че никак не обичах да става така, както не искам. Бях много, дори прекалено своенравен, за да се съобразявам с чуждо мнение. В тази ситуация се държах доста нелепо и лекомислено, само и само да не отстъпя. Дадох съгласието си напразно. Отново подкарах коня и затърчах пак към влака. Брат ми стоеше и ме гледаше отново някак втрещено.

 Не знам защо Джим ме зяпаше странно, когато правех нещо пред него. Дали ме смяташе за луд, дали се опитваше да ме опознае, или просто учеше от мен „какво не трябва да прави”.

На инат тичах след отминалия влак, макар че отдавна разбрах, че не мога да го настигна. Освен това почти не го виждах, заради димната завеса, която хвърляше над се бе си. През цялото време ми се струваше, че Джими ме наблюдаваше с някаква ирония. В крайна сметка умората надви тежкия ми инат и ме накара да се „покоря”. Аз отстъпих и се върнах обратно.

-        Е, Джони, по-добре направи! Все пак не си от стомана! – подигравателно подхвърли двойникът ми.

Знаех, че се налага да свикна с Джим, но с една негова черта не можех да се примиря. Именно с това да се държи надменно. Той, явно, така бе свикнал – разглезеното богаташче, което не може да приеме нищо на сериозно. Понякога подигравателния начин, по който се държеше прерастваше в леко подмазване или лицемерие, което, на мен лично, ми изглеждаше доста подло.

-        Да знам! Но все пак Анджелина ще страда, поради забавянето ни, не аз! – отвърнах със същата „захапка”.  – После да не кажеш пак, че аз съм виновен!

Спокойно наблюдавах каква ще бъде реакцията на моя брат. Искаше ми се да го подразня, но той по-скоро се обърка отколкото да се ядоса. Затова го оставих намира. Осъзнах, че е напълно безпредметно да се заяждаме като деца.

-        Искаш ли да тръгнем пеша след като починем малко? – попита той.

-        Защо, притесняваш се дали ще има влак сутринта?

-        Не, просто мисля че тя е доста далече.

-        Не е! Вече е почти утро. – съобщих.

-        От къде знаеш? – изненада се Джим.

Аз бръкнах в джоба си и извадих джобния часовник на Хувър. После внимателно му го подадох.

-        Пет часа! – разсея се. – Защо ми го даваш?

-        Ти имаш повече нужда от него, отколкото аз.

-        Напротив, аз имам, но ти не!

-        Е, това няма значение! Нали ще вървим заедно.

Джими първоначално се обърка повече, но после разбра, че това трябва да послужи за извинение от моя страна.

 Двамата доближихме до малката гара. Аз погледнах вътре, но беше тъмно и тихо.

-      Има ли някой? – извика Джим.

Отвътре се чуха стъпки и след малко навън се показа един пълен нисък старец.

-        Кои сте вие и какво търсите тук по това време на денонощието? – намръщи се нелюбезния старец.

-        Стига, Гънтън, наистина ли не ме позна! – възкликнах, когато видях лицето му отблизо.

 Наистина познавах стареца. Като бях дете той държеше кръчма в Ню Мексико, после се ожени в Аризона и оттогава не знам нищо за него.

Гънтън се приближи до мен и се загледа внимателно. Явно не успя да ме разпознае, затова се доближи повече. Светлината, която фенерът му хвърляше, освети ясно моето лице, така че, май, се досети кой съм.

-      Ти да не си малкия Саба! – възкликна. – Джони. Ех, Джони, колко ти се радвах като дете. Ти все идваше при мен, макар баща ти да не даваше.

Усмихнах му се.

-        Странно! Кой е този господин с теб? Като две капки вода сте! Да не сте братя! Ама… как?

-        Това е Джим. Близнаци сме. Дълга история! Оказа се, че Рикардо Саба ми е никакъв. Всъщност винаги съм бил Уолтър. Джон Уолтър.

-        Давайте по същество! Нямам време. – пак започна да хленчи “учтивият чичко”.

-        Стига, Гънтън, разбира се, че не сме дошли да си разказваме истории! – иронично извих очи към стареца. – Искаме да знаем кога ще има влак, нищо повече!

Гънтан започна нервно да тъпче, след което ни уведоми, че влакът пристига след час.

-        А имате и пари? Нали знаете, че няма да ви пусна безплатно!

От радост, че не сме изпуснали и последния влак, напълно забравих, че пътя няма да е безплатен. Изтръсках  джобовете си. Всичко, което изпадна от тях, бе твърде малко, но слава Богу, достатъчно за пътуването.

 След час влакът спря пред малката гара. С Джим, изправени пред железния кон, се сбогувахме с тези места. Трябва да призная, че ми стана много мъчно. За миг ми се прииска да остана, да се върна назад. Ала знаех, че там няма да открия нищо друго, освен руини. Домъчня ми и за моите мустанги. В момента имах само Дарт. А мустангите останаха разпилени някъде из прерията.

 Няколко секунди прекарах в размишления, после с Джими натоварихме конете и багажа в последния вагон и най-сетне се качихме и ние.

 Железният кон потегли!

                                                                  

                                                                       

 

 

 

 

                                                          V

 

 

 По пътя Джими не издържа и заспа. Аз, обаче, не успях – първо, защото нямаше как да заспя с празен стомах, и второ, няколко човека от пътуващите ме гледаха странно. Този път съзнанието ми не бе завзето от размишления, а остана някак празно. Умората имаше тежката дума и не ми позволи да мисля за миналото. Просто седях и съзерцавах пространството, без да търся нещо определено.

Най-сетне влакът спря на поредната гара. Вече се бе съмнало, така че, вероятно, се качваха повече пътници. Или така ми се стори! Изведнъж животинското ми блеене беше прекъснато от някакъв шум, подобен на тропот. След секунда някой се разкрещя. “Махайте се! Бандити!”. Отново запазих спокойствие, тъй като това не бе първият път, в който разбойници нападат влак. Но сед малко дочух същият глас да добавя: - “Конете! Оставете багажа и конете!”

След чутото безразличието ми се изпари и аз скочих, и започнах да бутам Джим.

-        Ставай! Как може да спиш като пън на този шум! – изкрещях.

-        Какво... Какво става? – измърмори той.

-        Глупак такъв, крадат багажа и конете!

Без повече да обяснявам слязох и се затичах към последния вагон (където беше нападението). Багажът ни бе разпилян по целия под, така че беше невъзможно да го събера. Слава богу, Дарт и конят на брат ми си бяха на мястото. Хванах ги да ги оседлая. В същия миг усетих, че Джими стои зад мен.

-        Какво чакаш? Вземай си коня! – заповядах му.

-        Ти да не полудя! – занервничи той. – Ами останалите вещи!

-        Няма време! Остави ги!

Двойникът ми се опита да се направи на инат, като стоеше така още няколко минути, но това само ме принуди да се разкрещя още повече.

-        Веднага!

Джим се метна върху гърба на кафявия си жребец.

-        Хайде, няма ли да тръгваме? – попита с треперещ глас.

-        Почакай малко! – помолих този път със спокоен тон.

Той се отдалечи и зачака. Аз извадих от джоба си кутийка кибрит и няколко намачкани страници от вестник. Драснах една кибритена клечка в кутийката, подпалих намачканата хартия и захвърлих настрани.

После яхнах оня и тръгнах. Когато стигнах до Джими, огънят се бе разразил из вагона и скоро целият влак пламна.

-        Какво направи? – прошепна близнакът ми. – По-точно, защо го направи?

-        И без това нямаше да тръгнем. Онези бандити щяха да разграбят всичко. Затова никога нямаше да потеглим. – обясних. – Ще вървим пеша.

-        До къде ще стигнем пеша, ако не знаеш пътя от тук. – Джим продължаваше да ме разпитва, все така плахо.

-        Братко, братко, още ли си мислиш, че търсим определено място, на което да пребиваваме. Ние с теб търсим просто град. Малък град, където ще можем да припечелим достойна сума пари, по един или по друг начин.

-        Иии... – Джими започна да казва нещо, но не успя да го изрече.

Скоро, след това, потънахме в мълчание.

 Вървяхме доста дълго прегърнати от тишината, докато, изневиделица, брат ми проговори.

-        Няма ли да ядем някъде? До къде ще стигнем така?

Аз не отговорих.

-        Всичко това няма смисъл! При всички случаи ще убият Анджелина.

Продължавах да не говоря. Тези въпроси ми се струваха твърде глупави за да отвърна.

Сетне слънцето разпери огнените си лъчи над света и стана почти невъзможно да се върви. Забързахме конете, макар и те като нас, да бяха на ръба на силите си. Пейзажът, който скоро се размаза, не навяваше надежда за нещо ново – различно от пустош. Е, вярно, че там където имаше присъствие, то най – често беше индианско, но поне където стояха индианците, се знаеше, че има и храна.  Най- после открихме, горе-долу, добра сянка, където можеше да се спре. Когато се проснахме върху изсушената трева, Джими отново замрънка.

-        Защо трябваше да спираме тук? Какво ще ядем, по дяволите!

-        Просто няма да ядем. – отвърнах. – Ще пийнем малко.

-        Какво?

-        Сок от кактус, ако не възразяваш. А и да не искаш ще се наложи.

Джим направи физиономия, а заедно с нея добави:

-        Кактусите скоро ще свършат, защото отиваме все по на север, нали знаеш!

Просто се отказах да правя повече компромиси. Не желаех да изразходвам още усилия, да се разправям със разглезения си брат. Поведението му бе като на третокласник, което ме отврати от всякакъв вид разговор.

 Отидох да отрежа малко от един кактус. Растението, което в първия момент сметнах за кактусово, се оказа друг вид – непознат, ала нямахме избор, освен да пием. Дарт не би ми се подчинил по никакъв начин, ако трябваше тепърва да търсим вода.

 Впрочем не бях свикнал да гледам прекрасния си кон такъв: отслабнал физически и психически, изцапан и преуморен от адската жега. Дори ми се струваше, че кадифеното му тяло бе загубило своята лъскавина.

 Изстисках от непознатия сок в устата си, а останалото занесох на Джими. След като го изпи си легна и се опита да дремне. Никой от нас, за сега, не се беше отровил, но аз останах „на пост”, дялкайки си едно дърво. Направих го във форма на конска глава. Трябваше да служи за дръжка на нож.

 От време на време, преди да си легна, се занимавах с такива работи. Изработвах орнаменти от кожа и кост, освен от дърво. Но всичко, което правех, си оставаше за мен. С времето прецизността ми изчезваше и все по-рядко се занимавах с тази дейност. Въпреки, че винаги съм харесвал богато изваяните, дори претрупани малки пластики и дърворезби. Накратко, едно от малкото неща които ми доставяха удоволствие беше приложно-декоративното изкуство, наред с природата и конете.

 Събудих близнакът ми, преди слънцето да залезе. Вече трябваше да тръгнем.

-        Знаеш ли на къде се движим? – попита той, когато потеглихме.

-        Да. – отговорих. – Към Невада.

 Тази нощ стомасите ни пак останаха празни. А на всичко отгоре се наложи да не спим.

 След тази тежка нощ отново настъпи утрото. И то пак бе все така слънчево и усмихнато, разкривайки красотата на ранобудната прерия. Небето се бе обагрило в оранжево-розови нюанси. Тревите с трепет се полюляваха под въздействието на вятъра, а земята, сякаш, всяка секунда все повече и повече изпръхваше, щом слънцето я докоснеше.  

 С Джим бяхме истински щастливи, защото в далечината  доловихме някаква постройка. Представляваше малка къщурка , но спретната. По външните й белези разбрах, че нейният собственик, явно, не е толкова беден.  Доближихме се. Най-после късметът застана на наша страна. Оказа се, че сме се натъкнали на мексиканска хасиенда. Накарах двойникът ми да отиде да поиска малко храна.

-        Защо не дойдеш и ти? – изненада се той.

Истината е, че имах план. Подъл план, който само показваше, че все още се налага, както казват хората, да „лижа трохите”.

 Казах на Джим да поиска храна – това бе въдицата за която трябваше рибата да се хване. В случая рибата бе мексиканецът, стопанин на това ранчо. „Той най-спокойно ще изслуша брат ми, ще го съжали и ще се впусне да му услужи с каквото може(А, нищо чудно и да го покани да влезе!), а през това време аз ще заграбя „мексиканските” му жребци.” – Не, че тази моя мисъл бе наивна, просто знаех, че мексиканците са доста наивни, особено от този тип. Това са някогашни златотърсачи, които, за нещастие, не открили нищо и се установили да живеят тук. Единственият поминък им станали говедата. Така, преждевременно, се превърнали във обикновени фермери, без никакви качества на бойци. За такива хора в дивия запад се казва – „Бог да им е на помощ!”

 Истински се наслаждавах на конете, докато избирах кои да взема. Всички бяха породисти и то не от какви да е породи. Преобладаваха чистокръвните тороубреди, чистокръвен кабарда, или пък нониус, но най-прекрасни бяха хафлингерите. Те притежаваха омаен чар.  Очите им се свиваха приветливо, когато погалвах русата им грива. Те, също, бяха известни с добродушния си кротък нрав. И някак напомняха на русо момиче, което се ласкае от хубостта си. Липсваше им, единствено, грация, нещо, което природата бе забравила да им даде. Затова не бяха най-добрите ездови коне.

Всички тези породисти създания ми напълниха душата с любов.  Е, не отричам, че не конкурираха моя Дарт, нито по красота, нито по ум, макар, че още не ги познавах достатъчно. Черният красавец, просто превъзхождаше всяко друго животно, с което се запознаех. И за мен неговата порода беше най-специална. Принадлежеше към хановерските: черен хановерски.

 Планът ми беше доста необмислен и спонтанен. Но си дадох сметка, че нямаме друг изход – „ако искаме пари трябва да започнем отнякъде”. А в случая нямахме вариант, който да не е обвързан с кражба. Знаех, че когато брат ми разбере, отново ще се нацупи, но от друга страна, така печелехме двойно - хем, щяхме да си доставим пари, хем, храна.

 Освободих избраните коне, закачих един с ласото и го подкарах. Така не след дълго и другите затичаха след мен.

 Когато разбра какво става, Джим се хвърли на гърба на жребеца си и побягна. След няколко секунди се чу мощен изстрел откъм ранчото. Едно от малките кончета бе простреляно. Ясно, че „бившият” му стопанин стреляше по нас, но без да иска уцели него.

-        По дяволите! – изпсувах, като се отдалечихме и спряхме. – Не трябва да губим малките!

-        Защо? Не разбирам?

-        Точно те ще ни докарат най-много пари. Не можеш ли да се сетиш, празноглавецо!

-        Не ме разбра. Имах предвид, че не разбирам какво правиш! – разгневи се на свой ред Джими.

-        Какво правя ли! Трябват ни пари, нали така! Спомни си! Сигурно е много трудно да си спомниш защо сме тук! Пак започваш да ме съдиш, макар, че ти си виновен за цялата тази история!

-        Няма смисъл! Анджелина вече, сигурно, е мъртва. – оправда се моят близнак.

-        И какво? И ние да умираме ли? Осъзнаваш ли, че нямаме нищо. Започваме всичко отначало!

Като се поуспокоих, реших да доизясня нещата.

-        Когато стигнем в града, ще продадем конете на някой по-заможен каубой. Следователно той ще ни плати солидно за всички (понеже са породисти). Това ще бъде основата. А ще видим как ще съберем останалите пари. – обясних.

Джими стоеше и внимателно слушаше всяка моя дума. По едно време ми се стори, че идеята ми му допадна, тъй като сви устните си в лека усмивка.

 

 

 

 

                                                        VI

 

 

  Колкото по на север се движехме, толкова повече всичко около нас добиваше зелен цвят. Пролетта все още не отстъпваше от фронта, макар че скоро юни щеше да си каже тежката дума. Питах се кога ще се окажем в полупустинната Невада и тази магия ще спре. Не мога да скрия, че тук разнообразието преобладаваше и от това доста се дразнех , тъй-като релефа се променяше на всяка крачка. Никак не ми се искаше да напускам тази, макар и скромна, зеленина. Горещината, обаче, не се променяше. Тя най-нахално си остана на предишната ''позиция''.

 Внезапно Дарт стана неспокоен. Няколко пъти се опита да ме хвърли, нещо което абсолютно никога не бе правил. Джим изоставаше зад мен, но когато ме настигна, дори неговият безстрашен жребец се запъна като магаре. Ясно ми стана, че ни дебнеше някаква опасност, но ми трябваше време да разбера каква. Помъчих се да накарам коня да върви, но той упорито отказваше. За пръв път се бе изплашил до такава степен, че даже започна да цвили. В миг спря да скача и да се бунтува, ала вместо това застана като закован. Със сигурност добре познавах психологията на това животно и в такъв случай, нещата не отиваха в добра посока. Забелязах, че едно от жребчетата (от стадото, което откраднах) също не помръдваше, а погледът му бе забит във високите треви под него. Слава Богу, че останалите коне кротко си пасяха, не забелязвайки опасността. Една змия, вероятно гърмяща, се извиваше в спираловидни движения, придружени от противно съскане. Бързо грабнах револвера, но тъкмо когато се прицелих във влечугото, конят на Джим препречи пътя ми.

-   Махай се! – прошепнах, за да не раздразня змията, но брат ми не ме чу. Една секунда забавяне бе достатъчна на пълзящото създание да нападне малкото конче. То изцвили от болка, след което се опита да повдигне задните си крака, но само ги провлачи. Парализиращата отрова на змията бързо го порази, ала то продължи с опитите да се избави, от неизбежната смърт. Най-накрая тялото му се предаде с последно стенание. Дори майка му, явно, не беше наблизо в този момент. Сигурно не бе никоя от нашите кобили.

 Следобедът бързо ни настигна, погубвайки и последната ни надежда, че днес ще стигнем до някъде. Слънцето се смъкна ниско и разпери нажежените си крила още по-нашироко. Огнената му сила сякаш придърпваше безоблачния небосклон и скоро земята и небето почти ни притискаха, не стига че клетите ни тела бяха изкльощавели от глад. Наблизо, дори, нямаше сянка, макар и шарена – по слоговете се издигаха само низки и пършиви храстчета.

  Но по-добре да спра дотук. Защото ако продължа с това описание има опасност то да се превърне в хленчене, подобно на хленченето на Джими.

 Вече половин час с него спорехме за тялото на мъртвото жребче.

-    Защо не го изядем? – продължаваше да настоява той.

Трудно ми бе да взема подобно решение. Конете ми бяха най-голямата слабост и когато станеше дума за тях истински се размеквах. Знаех, че няма да издържим дълго без храна но въпреки всичко не отстъпвах. Като се замисля не рискувах толкова своя живот, колкото живота на брат ми, тъй като аз бях свикнал на далеч по-сурови условия, но не и той.

-        Няма да го изяждаме! – беше крайното ми решение.

-        Стига, Джон! Вече пет минути те чакам да размислиш, а ти пак не се отказваш. Толкова ли си твърдоглав?

-        Ти си по-твърдоглав, струва ми се. – отвърнах с някакво пренебрежение.

 Постепенно започнах да осъзнавам, че за пръв път Джим бе прав, а аз се държах ужасно глупаво. Убитата апалуза така и така нямаше да се върне от отвъдното, единствено щеше да стане храна на койотите, вместо на нас.

-    Добре. – предадох се накрая.

В този момент на лицето на близнакът ми процъфтя несдържана усмивка. Ала аз бързо успях да я погася. Бръкнах в ножницата си и извадих най-едрия ловджийски нож, после го бутнах в ръцете на Джими. Той преглътна, за кратко, и замлъкна. Няколко секунди ме зяпаше объркан. В очите му притъмня, а лицето му плувна в още повече пот.

-    Ръцете ти треперят! – поденах с леко злоблив тон.

-    Не... – преглътна пак – просто не знам какво трябва да направя.

-    Успокой се, драги ми братко! – изсмях се. – Няма да се дуелираме. Просто отрежи два бута от мъртвото животно.

 Но Джим продължи да стои като вкаменен, сякаш се намираше пред гилотина. Търпението ми внезапно се изпари и пред очите ми падна завеса. Двойникът ми успя да предвиди, че съм на път да избухна, заради това се размърда. Той мълчаливо пристъпи напред, приближи мъртвото туловище и посегна с ножа към него. В това време на моето лице се изтегна лукава усмивка. С дяволски поглед наблюдавах как ръцете на глезения ми брат се обагрят в кръв. Скоро алената течност бликна на фонтани изпод стоманеното острие. Джим преряза единия бут и бавно премина към другият. По лицето ми пролазиха леки тръпки на погнуса, но той не си позволи да затвори очи. Не се сдържах и изпуснах тънък от устата си. След минута Джими завърши “тежката си задача” и пое дълбоко въздух.

-        Е, най-сетне ще се нахраним! – подиграх се.

-        Моля те, спри! – прошепна близнакът ми, сякаш всеки момент ще повърне.

-        А ти какво очакваш, да ти съчувствам ли?

-        Не съм свикнал да правя такива неща и ти го знаеш!

-        Знам и тъкмо сега е времето да се научиш как се живее тук.

Той извърна глава към отрязаните бутове, а после, правейки се на разсеян, смени темата.

-        А тях какво ще ги правим? – посочи ги.

-        Ще ги нанижем на шишове, но това остава за мен. Хайде, ти си отдъхни! – пак го загледах подигравателно.

-        Ще отида да накладя огъня. – отвърна той, вече сериозен, без да обръща внимание на моите подигравки.

 Вечерята се оказа доста солидна, макар че изглеждаше недостатъчна. С Джим най-сетне, от три нощи насам, си легнахме сити.

 Полагаха ни се, едва, три часа за сън, след което отново трябваше да тръгнем по своя път. По-късно забелязах, че съм изгубил компаса си, затова предпочетох да отложим тръгването за сутринта.

 Нощната прерия трептеше. Полюляваха се тревите, а отнякъде долиташе мирис на полски цветя. Странно, колко красива можеше да бъде тази пустош. Тази огромна прерия, дето някъде преминаваше в полупустиня, обагрена тук-там в зелено, тук-там в охрени багри, или огнено жълти пясъци, през деня. Щурците надават хармонично свирукане изпод високите треви, а нощните пеперуди прелитат с трепет. Конете спокойно заспиват под въздействието на ухайния вятър и само пръхтенето им, понякога издава че са тук.

 Цяата нощ преминаваше някак ритмична. Аз не спях. Наблюдавах как и времето, и всичко продължаваше трепетно напред!

 

       

 

 

 

 

 

 

 

 

                                            

                        

 

      

 

  

 

                                                       VII

 

 

 Понякога събитията се стичаха така, че почти забравяхме за присъствието на червенокожите ни братя. Тези обитатели на дивия запад, които достигаха пределите на своите сили за да пропъдят белия си съперник. Белият пък, от своя страна, изобщо не се притесняваше от натрапността си и ставаше все по-дързък и непредпазлив. Затова жестокостта на индианеца надскочи всякакви граници. Често новозаселници се сбогуваха със своите скалпове, или биваха безпощадно изгаряни, разчленявани след култов акт и т.н. След края на войната, обаче, белите получихме надмощие над цветнокожите. Това бе и причината, която ги разяри още повече.

 Беше рано сутрин, може би на развиделяване.Очите ми едва долавяха чистото небе. Бяха посипани с някаква прах, а от далечината се дочуваше писък на граблива птица. За миг ми се стори, че съм в отвъдното. Главата ми се въртеше и някак всичко бе изкривено, сякаш гледам през лупа. Чувствувах се като пиян, защото пред очите ми на пресекулки, падаше черна завеса, а когато нея я нямаше долавях мирис на дим. Обаче надали тези емоции бяха просъществували след пиянска нощ, тъй като не бях изгубил спомените си. Една злокобна тръпка пролазяше през тялото ми и дълго ме караше да мълча, така както се мълчи в храм. Безкрайната тишина не предизвестяваше нищо добро. Тя бе нарушавана единствено от мухата, която непрестанно ми жужеше в ухото. “Къде отиде вчерашният ден?”- несъзнателно започнах да се питам. И тъкмо в този момент рязко излязох от състоянието в което бях, състояние подобно на транс. Открих, че нито Джими, нито конете бяха около мен. Нямаше ги. Сякаш бях потънал в дън земя, или, просто, всичко се бе изпарило. Ощипах се да видя дали не сънувам, но уви – всичко беше действително. По-късно осъзнах, че не лежа във високата трева, където бях заспал снощи, а съм проснат на някакъв сух и едър пясък. Слънцето вече изгряваше и скоро, големият му ореол щеше да обсипе света със силна светлина и жар. Крайниците ми бяха привързани със здрави въжета, а отгоре покрити с листа от най-различни растения.

“Господи!”- изкрещях в ума си. – “Индианци!”- Постепенно си върнах разсъдъка. Сетих се, че само сиусите (индианско племе) покриват телата на жертвите си с разноцветни билки. По този начин набелязваха кой да убият, чрез своите ритуали. В този миг за пръв път ме обгърна неузнаваемо чувство на безпомощност.

Почувствувах се съвсем безсилен и обезоръжен.

-        Джим! – извиках, а гласът ми се повтори от едно много странно ехо.

Не страхът от вероятната смърт, а страхът от тишината, накара силният ми зов да се пръсне из долината. Ясно – бях съвсем сам, оставен да изсъхна под безмилостните лъчи на слънцето. Разбира се, знаех, че сиусите няма да ме оставят да умра така, а ще измислят далеч по-мъчителен начин да ме унищожат. Но, също така, бях убеден, че няма да умра. „Много пъти съм се забърквал с червенокожи. Сега може пак да съм техен пленник, но още не съм мъртъв.”

-        Джими! – извиках втори път.

Вместо отговор, от страна на брат ми, получих отговор множеството сиуси, които очаквах. Те наскачаха, внезапно, над мен, издавайки пискливи звуци, подобни на хиенски лай. Докато се осъзная, един от тях привърза кожена каишка около врата ми и със всичка сила я затегна. Скоро, почти не можех да дишам и прокашлях за да мога да си поема поне малко въздух. Дългокосия сиус, обаче, все по-ожесточено ме душеше и бях принуден да се откажа. Най-неочаквано, някакъв мъжки глас се провикна на непознат за мен език. Гласът бе слаб и гърлен, сякаш говореше някакво старче. В същия момент червенокожия спря да ме душим, погледна лукаво и се оттегли встрани. Братята му ме сграбчиха, придържайки ме в право положение. Повдигаше ми се. В гърдите ми напираше адска ярост, която бях безсилен да изразя. Висящата ми глава се клатеше наляво-надясно, докато се давех и измъчвах да задишам отново. Още усещах силното стягане, от което очите ми се стисваха. Най-сетне, изплюх една обилна кървава слюнка и отново поех въздух. Като вдигнах погледа си нагоре, забелязах, че пред мен стои вождът на племето – единственият, който не ме гледаше враждебно.

-        От къде идваш, бледолики? – запита ме той.

Учудих се от факта, че говореше английски толкова добре, сякаш бе общувал предимно с американци.

-        От Невада. – излъгах.

-        Значи си тукашен? Тогава как така попадна в нашите земи, бели?

-        Излъгах. – признах на свой ред. – От Аризона.

-        За мен няма никакво значение от къде си.

Изненадах се.

-    Ела на сам! – привика ме вождът, отнасяйки се с мен някак приятелски.

Неговите сиуси ме избутаха пренебрежително напред и аз паднах на коленете си.

-        Ти ни донесе прекрасни коне, бледолики. – продължи червенокожия вожд.

Малко по-малко започнах да разбирам защо съм бил отвлечен, и то докато спя: Причината са били моето придобито стадо прекрасни коне. А що се отнася до майсторлъка в отвличането, само индианец би могъл да отвлече някого, докато спи. Сиусите, особено, наред арапахите и апахите, са най-изкусните майстори в това начинание.

 В случая мълчанието ми се оказа по-ценно от това да кажа нещо, затова дълго не продумвах.

-    Имаш право да говориш, да се защитаваш, щом поискаш, светли ми братко. – уведоми ме сиуския предводител, който се държеше с мен, все по-мило.

-    Защо сте ми взели конете! – изръмжах в контраст на държанието на вожда.

-    Или ти, или жребците ти? Избирай! – обади се още един индианец, говорещ моя език.

-    Къде е брат ми? – изпълних се с дързост.

-    Жив е. В лагера е. – отвърна сиуския господар.

-    Хайде, да се договорим: вие освобождавате моя брат, а аз ви оставям част от стадото.

-    Господарю, този американец става все по-дързък! Не стига, че е бил в нашите земи! Защо ни е да го помилваме?

 Вождът направи някакъв жест, с който нареди на своя съплеменник да замълчи.

-        Ти си ценен за мен, синко, както и онзи, дето външно е досущ като теб, тъй като донесохте голямо злато при нас. Ала този твой брат, тъй лекомислено се опълчи на законите ни, затова милостинята ми го подмина.

-        Не ме ли разбра, цветнокожи? Няма да оставя и кон, преди да освободите близнакът ми!

Думите ми никак не го смутиха и той продължи да говори, сякаш не разбираше какво му казвам, сякаш не чувствуваше нападките ми.

-        Ще те отведа в селището ни и за награда ще те оженя за най-хубавата си дъщеря.

Не бих могъл да си се представя женен за индианка. Би било по-болезнено дори от това, да ме разчленят на четири части.

-        Не съм съгласен с това условие! – възразих.

-        Ти решаваш, бледолики. Помисли, никой друг от твоите хора не би получил подобен шанс.

-        Ние нямаме проблем ако толкова искаш скалпа ти да украси нашите щитове. Даже предпочитаме! – лукаво се подсмихна по-младият индианец.

После заповяда да ме завържат отново и отведат. Този път, пищно украсеният му господар, не го възпря. Нито една жила не трепна на лицето му, макар все още да не ме гледаше като враг. Съзнах, че в един и същи миг слънцето изгря и залезе за мен, ала най-важното бе, че страхът ме напусна и надявам се, завинаги.

                                             

                                         ***

 Сиусите ме отведоха в лагера си. Двамата червенокожи, които ме държаха, ме изтласкаха с всичка сила напред, след което се сгромолясах по средата на една висока и тясна шатра. Джим седеше, със завързани крайници, върху кожа от антилопа с гръб към мен.

-        Джим! – прошепнах.

Брат ми се обърна мълчешком и кимна с глава към левия си крак.

-        Проклетниците разрязаха крака ми. – едва промълви той.

Довлачих се и застанах по-близо до него, хвърляйки състрадателен поглед.

-        Кой е той? – забелязах, че в дъното на палатката стои едно индианско хлапе.

-        Тук е за да ни пази.

-        Казвам се Раху-ма-мано. – продума детето на английски. – Сиреч – Бяло Крило.

-        Защо си тук, Бяло Крило? – поинтересувах се.

-        Моята задача е да ви пазя, да не избягате.

-        И без това няма как да избягаме.

-        Все пак! – внезапно черните му очички се стрелнаха към изхода.

-        Какво има? – попитах.

-        Гледам дали идва някой. Ако видят, че разговарям с бял, моята съдба ще е по-пагубна от вашата.

 Не можех да си представя, че ще намери смелчага, който би отнел скалпа на това момченце, украсен с коси идеално прави, гарваново черни, спускащи се чак до кръста му.

 Между другото, ме учуди отсъствието на истинска стража. Защо ли сиусите бяха оставили едно десетгодишно хлапе да ни пази?

-        Защо се страхуваш от своите хора, малкия? – към „разпита” се включи и Джим.

-        Това не са моите хора. – смотолеви хлапето.

У нас настъпи чувство, подобно на объркване и докато се осъзнаем, момчето отговори на въпроса, който и без друго щяхме да му зададем.

-    Аз принадлежа на друг народ, ала сиусите ме плениха. Вече две години съм техен верен слуга. Забравих татко, който много ме обичаше, а братята ми бяха жестоко избити.

-    Кое ли е това племе, което се противопоставя на жестоките сиуси? – смънках под носа си, но индианчето, явно, ме чу.

-    Апахите. Аз съм от тях. За тях се знаеше, че са единственият индиански народ по-силен от сиусите.

-    Да. Доста наши погубиха! – изсъсках.

-    Не, господине, те вече не воюват с белия човек. Затова другите племена толкова ги мразят. Затова ме отвлякоха. Нарича се предателски дълг.

 Залисах се от историята на малкото апахче и съвсем забравих за раната на Джими, докато той, отново, не напомни за нея чрез своите тихи стенания.

-        Можеш ли да ни развържеш? – обърнах се към детето.

-        Не знам, бледолики. Много ще си патя ако го направя.

-        Помисли за неговата рана. – посочих към близнакът ми. – Помисли за това, че можеш да спасиш цели два човешки живота.

Подкупния ми поглед се нахвърли върху наивното хлапе, малките му ръце затрепериха и в очите му пламна искра.

-        Тогава искам нещо в замяна. – подсмихна се дяволитото момче.

-        Какво?

-        Когато избягате да ме върнете обратно при моя народ.

Детското му лице сякаш се озари от мисълта, че има шанс да се върне при своите. Обаче, никак не бе лесно да носиш дете на ръце, и то докато бягаш от разярените сиуси. При това, моят расизъм не позволяваше да изпитвам кой знае какво състрадание към червенокожи дечурлига, затова везната клонеше повече към отказ.

-        Хайде, Джон, съгласи се! – Джим успя да ме отметне от окончателното ми решение.

Съгласих се, заради сериозната му травма и това да се измъкнем със скалпове на главите си.

 Апахското дете се приближи и извади от нашарения си пояс една, леко завита в единия край, кама. Преди да пререже въжетата, то излезе за кратко за да се увери, че наблизо няма сиуси. Като се върна освободи първо ранения Джим, а после и мен.

-        Сега трябва да се махаме! – радостно рече индианчето.

-        Не можем още. – припомних му. – Подай ми игла и конец.

Момченцето дълго търси конец, но не намери. Вместо това бутна в ръката ми няколко кожени нишки.

-        С това ще стане ли? – учудих се.

Дългокосото дете кимна.

Двойникът ми провлачи крака си близо до мен и стисна очи. Гледката бе отвратителна. По крака преминаваше надлъжен прорез, от коляното чак до глезена. Съсирената кръв покриваше почти целия крак и се белеше, щом я докоснеш. За късмет нямаше прекъснати нито вени, нито артерии, само едно сухожилие. Раната бе достатъчно дълбока за да причини силна болка и достатъчно плитка, да не засегне жизнено важни кръвоносни съдове.

 Джими стискаше яростно зъби, докато промушвах иглата между месата му и пристягах шевовете.

-        Ще мога ли да ходя? – разтревожено попита той.

-        Не съм лекар, но се съмнявам.

-        Как тогава ще се измъкнем?

-        С кон. – намеси се досетливото апахче. – Знам къде са конете ви. Ще отида да ги доведа. Никой няма да забележи, че съм аз. Сиусите ще помислят, че е някое от техните деца.

-        Знаеш, че не мога да ти се доверя. – уведомих цветнокожото момченце.

-        Повярвай, бледолики, знам от къде трябва да преминем!

Апахското дете говореше доста внушително, като за такъв мъник. Никак не ми се вярваше точно то да ни отърве скалповете, но се наложи да се преструвам на доверчив. В противен случай имаше опасност да ни издаде, нищо че принадлежеше към друг народ, нали във вените на всеки индианец тече отмъстителна кръв.

 Докато още се колебаех хлапето беше изчезнало, без дори да дочака отговора ми.

С Джим стояхме и чакахме. Мина се известно време и отвън долетя детски писък.

Около четиридесет коня тичаха в галоп, след апахското момче, предвождани от един млад, но сбръчкан сиус. Мустангите газеха всичко по пътя си, като ураганен вятър. Всякакви шатри и ритуални съоръжения бяха сравнени със земята. За да не ме забележи сиусът се притаих обратно в палатката. Огледах наоколо за оръжие, ала открих само една празна пушка. За щастие, Джими посочи къде са скрити нашите револвери.

-        Нима, не са ги взели? – погледнах изненадано.

-        Не, оставиха ги.

-        Странно!

Грабнах единия, заредих го и се върнах навън.

-    Ела, момче! – приканих апахчето като забелязах, че          се е хвърлило встрани.

То се запъти към мен, ала в този момент един сиуски куршум разпука черепа му.

 Хлапето нямаше време дори да проплаче. Слабото му телце се просна върху изгорялата трева и се обля в прясна кръв. Дългата му черна коса се разпиля на различни посоки, а после потъна в прахта.

                                                                                

                                         ***

 Джими вече ме очакваше. Изражението му се смрази и доби изплашен вид, когато видя потта да капе от челото ми. Той долови разочарованието, което ме беше изпълнило, затова и не попита за случилото се.

-        Свършено е с нас, нали? – предположи.

-        Не се предавай толкова рано!

-        Значи е време да се сбогуваме със скалповете си?

-        Не. – отвърнах му твърдо. – Боли ли те още?

-        Не, раната не ме боли, но от мисълта за това, което ни очаква, вътрешно ме заболява.

 Като се замисля, всичките ни жокери, вече бяха използвани. Можеше, единствено да чакаме идването на сиусите. За пореден път заставахме лице в лице със смъртта, но сега тя се оказа по-нахална от всякога.

 Брат ми остана втренчен в празния ми поглед, измъчвайки се да открие някаква надежда. Вероятно очакваше пак да измисля нещо откачено само и само да отърва кожите ни. Обаче, аз не успях да предприема нищо. От умора мисълта ми замръзна, както река, която замръзва през зимата и вече не може да тече.

 В този миг моят близнак забеляза белега, който от много години „красеше” шията ми.

-    Този белег ми е от шайените. – поясних. – Беше много отдавна. В опита си да вземат гръкляна ми, ме прободоха в гърлото, но, в крайна сметка, не успяха да ме погубят. Казах ти да не се предаваш само заради случилото се сега. Аз нося белези от почти всяко индианско племе и никога не съм се отказвал.

 Тези мои думи сякаш вдъхнаха надежда на Джим. Той отвори широко очи и загледа в подробности стария ми белег.

-        Странно, как дупката се е затворила! – учуди се моят събеседник.

-        Да. Имах добър приятел, който разбираше от рани, тъй като беше ветеринар. Той ме заши.

-        С какво са те проболи, тези кучета! – изсъска Джими през зъби, представяйки си картинно това, което му разправях.

-        Шайените държат на хладните оръжия. И са най-изкусните бойци, когато ги носят.

 Брат ми в захлас слушаше следващите истории, които му разказвах, вживяващ се във всяко мое изречение, все едно му чета книга.

 Времето сякаш бе спряло, а атмосферата, отървана от напрежение, остана застинала и кротка като вкаменелост.       

 

   

 

 

 

 

 

                                                VIII

 

 

 С Джими отлично знаехме какво ни очаква. Не се бе минало много и сиусите дойдоха за нас.

 Сега отново лежахме върху горещата земя, докато слънцето пържеше голите ни тела, разсъблечени от индианците. Пукнатините в пръстта сякаш се разтваряха за да ни погълнат. Като че ли само това би могло да ни избави от мъчителната смърт, която червенокожите щяха да ни причинят.

Дишането на Джим беше тежко и бавно, сякаш някой бе притиснал гърлото му с крак. Горкичкият и не предполагаше какво го очаква по-нататък. Засега, един сбръчкан сиус ни нанасяше удари с някакво въже, подобно на ласо, само че от кожа.

 Не бе присъщо за индианците да измъчват по метода на светлоликия. Този вид наказание, явно, имаше символистично значение, което не успях да разчета. Ала в нашия случай уталожването на нещата, надали щеше да донесе някакъв смисъл.

 Джими непрекъснато се мяташе и крещеше, а по изпотения му гръб оставаха дълги червени ивици. Аз, обаче, бях твърде замислен за да обърна особено внимание на болката. Все още не помирисвах смъртта затова нямах намерение да падна в краката й. Мълчаливо понасях силните удари, макар, от време на време, някоя спонтанна сълза да пропълзяваше скулите ми.

 Всички сиуси, като бесни кучета, се приближаваха в кръг около нас и леко подскачаха, издавайки своите вълчи звуци. С непрестанните си движения хвърляха пръст в лицето ми и вероятно, то бе заприличало на техните лица.

 Жилестият индианец внезапно спря да ни налага и рязко ни обърна по корем. Болката, за кратко, престана и най-сетне отворихме очи. Погледите на тълпата се бяха вперили в прашната далечина. Внезапно целият този шум изчезна и настана необяснима тишина. Староликият вожд изрече нещо на индиански, след което един нисък як сиу се провикна, раздирайки въздуха със силния си глас. Неговите братя, първо, наскачаха на различни посоки, после залегнаха зад по високите треви. Ние с брат ми останахме в същото положение, без шанс да разберем какво всъщност се случва. За кратко почувствувах полъх, който ми подейства като обезболяващо, и се отпуснах, изхвърляйки хаотични дихания. Двойникът ми сякаш бе наполовина мъртъв: ту лежеше неподвижен, почти без да диша, ту наддаваше тъжни стенания, в опита си да се изправи.

 Мина се мнута и аз, също като масата от сиуси, забих поглед в неясната шир. Маранята караше въздуха да танцува над охренозеленикавата прерия, така картината все се изменяше и човек трудно би доловил нещо определено. Но все пак, мернах някакви неясни образи, които често изгубвах поглед.

-    Джим! – прошепнах, когато започнах да долавям сиуетите на прближаващите се ездачи.

Джими хвърли безнадеждно поглед към мен и отново запъшка, без дори да направи усилие, да прошепне нещо в отговор. Само леко подмести ранения си крак встрани, после пак затвори очи и изпадна в несвяст.

 Той не бе свикнал с болката. Нито със скотския живот; с непрестанната игра на гоненица между живота и смъртта. Духът му бе твърде слаб, но с малко амбиция можеше да се подхрани. Уви, точно тя у него липсваше, затова се притеснявах, че психически той не ще оцелее. Физическите му болки се смесваха с духовните – това бе потвърждение за неговата слабохарактерност.

От друга страна пък: Какво преследваше той тук? Нищо. Аз бях в ролята на подтикника, който в опита си да помогне, по-скоро, убиваше.

-    Джим! – повторих, след което пак вперих ледените си очи в далечината.

 Сиусите не потрепваха, стояха безшумни притаени, като мъртъвци. Те не изпускаха нещото, което аз ту виждах, ту ми убягваше, а именно – приближаващите се сиуети. Ала сега сиуетите сякаш бяха спрели, не се движеха.

-        Може би са само диви мустанги. – песимистично рече Джим, като вече бе забелязал какво следят погледите на всички ни.

-        Не, там има някой! – прошепнах.

-        Стига, Джон, не ставай глупав! Ако искаш да се уверим, нека извикаме!

-        Ако можех да те ударя, щях да ти счупя черепа! – изръмжах бясно. – Как може да ти хрумне подобно нещо? “...да викаме...” Ами ако там има индианци, макар и да са от друг народ... Бас ловя, че ще скалпират първо нас, а после себеподобните си!

Брат ми отстъпи от спора и отново запъшка досадно.

 В този момент един кльощав сиу скочи от храста, зад който се бе скрил, и тихо се плъзна към хоризонта, клечейки. Размитият му, от маранята, образ все по-бързо се губеше, сякаш преминаваше през някакъв магически портал. Не се мина много и рогът, поверен му от неговите хора, изсвири с невероятна мощ. Една група индианци изтичаха тихо по посока на силния звук, а другите останаха невидими в своите скривалища. Тичащата групичка стигна донякъде и спря, после пак залегна в тревата. Настъпи кратък миг на пълна тишина. Даже, вятърът, сякаш по нечия команда, спря да вее.

 Джим лежеше като труп, примрял от страх, без да очаква нищо ново, докато аз пулех очи от любопитство какво ще последва.

 Настана силен пукот. Мощни изстрели разцепваха въздуха и се вдигаше кафява прах. Пясъчна мъгла обзе равнината и скоро картината заприлича на бойно поле.

 Брат ми, най-после развълнуван, втренчи поглед в непроницаемите облаци от пясък, опитвайки се да мерне нещо. Прахта се полепи върху потните ни тела и скри пресните белези, оставени по тях.

 Множеството сиуси, които до скоро лежаха скришом, вече бяха наскачали и взели позиции за отбрана на своя “фронт”. Каквото и да бяха намислили, явно че сетне бе провалено. От непрекъснатите им бързи движения имах усещането, че земята се люлее, а прашните обаци продължаваха да се сгъстяват и след малко се чувствувах като затворен в стъкло. Погледът ми съвсем се разконцентрира, шареше хаотично, долавяйки само разпокъсани образи. Ала за пръв път вътрешно останах напълно спокоен. Душата ми бе равна като спокойно море, без да се вълнува, поставяйки ме в неловки положения. Тя просто изчакваше бурята да отмине, с надежда да не я порази.

 Когато облаците се разкараха и димната завеса падна, започнах да мяркам някакви фигури. Забелязах, че повечето червенокожи бяха нападали, като круши, а дори да бе останал някой жив, вероятно вече беше избягал. Не че индианците не биха могли да победят петима бледолики, просто сега те не бяха подготвени за това нападение.

 Петимата ездачи бавно се приближиха до нас, обиколиха ни три пъти и после се върнаха обратно.

-        Гадни копелета! – изругах след тях.

-        Стига, Джон! Те ни спасиха живота. – едва измърмори Джими.

-        Ами, да се върнат, да ни развържат, тогава! – иронизирах.

Отново се опулих в трептящата далечина за да разбера накъде отиват “спасителите”. Един от тях обърна коня си и се запъти обратно към нас. Не можах да зърна лицето му, тъй като бе закрито, до половината, от кафеникава кърпа, а горната половина не виждах, заради черната шапка. Обаче този човек изглеждаше доста странен. През цялото време остана маскиран, мълчейки, без да прави резки движения. В същия миг стоеше гордо на красивия си жребец и от време на време хвърляше високомерни погледи върху мен и близнакът ми. Ръцете му ми се сториха някак нежни, като ръце на жена, които леко придържаха юздите, без особена грация. Чудноватият странник стоя така още само няколко секунди, след което се оттегли встрани.

 Не успях да разпозная породата на коня, който яздеше, ала не бих пропуснал да спомена две, три думи за него. Бежовата му козина изпотена лъщеше, като светло кадифе, а тъмнокафявата му, почти черна, грива се мяткаше нагоре-надолу от появилия се вятър. Мускулите на силния му врат се изпъваха, когато извърташе главата си, а в тъмните му очи бе изписана същата гордост като в очите на стопанина му.

 След известно време и останалите четирима се завърнаха. Единия (вероятно най-стария, тъй като косата му бе прошарена) скочи от седлото и приклекна за да пререже въжетата, с които аз и Джим бяхме завързани. После се изправи и ни погледна шеговито.

-        Виж ти! Значи сме отървали близнаци! – рече той.

-        Да. – студено отвърнах.

-        Не ми приличаш на човек, който обича да го спасяват, младши? – продължи прошареният. – И без това нямаше да умреш. Защо ще им е на цветнокожите да украсяват с два еднакви скалпа!

Още веднъж погледнах мъжа изкъсо. Суровият ми поглед никак не отговори на закачките му.

-        Е, от къде идвате момчета? – той бързо подмени темата.

-        От Аризона. – шепнешком рече Джими.

-        Ето защо не познавате тези места. Но както и да е! Трябва незабавно да напуснем резервата, тъй като кръвожадните сиуси ще побързат да си отмъстят.

-        Джони няма да тръгне никъде, преди да открие коня си. – отново се обади Джим.

-        Какво ти е момче? Защо шепнеш? – загрижено попита старият каубой.

-        Нищо сериозно. Кракът му е порязан, но не се притеснявай вече е шит.

-        Ама здравата са ви понатупали червенокожите!

-        Очаквах го, но Джими не е свикнал на такъв живот. Той дълго живя във Вашингтон, където мира е преди всичко.

Двойникът ми ме изцеди злобно с поглед, въпреки че този път не говорех подигравателно.

-        Джони и Джими, значи? – подразбра новият ни приятел.

-        Уолтър. – продължих.

-        Били. Ала повечето ми викат Скитник.

-        Благодаря ти, Скитник! Брат ми беше прав, наистина отивам да намеря коня си.

-        Ти, май, много държиш на това животно, но по-добре първо се облечи и намери муниции и оръжия. Ние не сме предвиждали спасителна акция, така че носим само за се бе си.

-        Може и да си прав, приятелю, но аз дойдох тук с двадесет коня и не бих си тръгнал без нито един. – упорито настоявах, макар да знаех, че наистина няма време за губене.

-        Боже, дай ми сили! С какъв опърничав човек се забърках! От раните ти още капе прясна кръв, а ти мислиш за някакви си коне!

-        Как изглеждаше жребеца ти, другарю? – провикна се друг от бандата.

-        Черен, хановерски.

-        Сутринта видях един черен. Пасеше на около миля от тук. Не знам дали е бил твоя, на носа имаше бяло, както и на краката.

-        Дарт! – радостно светнаха очите ми.

-        Добре, момчета, ще тръгнем натам! Черният ни приятел, едва ли, се е отдалечил много. – предложи Били на висок глас, като видя усмивката, която се изтегна на лицето ми.

                                                                                

                                         ***

 Най-сетне, вече бягахме. Пътят беше дълъг и уморителен, но това не попречи на издържливите ни коне да ни изведат максимално бързо от резервата на сиусите. Междувременно, за пореден път открих Дарт, здрав и спокоен. Той веднага ме позна и макар да се бе смесил с прерийните мустанги, радостно изцвили щом ме зърна.

 Останах с впечатлението, че тук има повече пясък отколкото по крайбрежието на Калифорния. Дори прериите в Аризона бяха по-зелени от тези. Сякаш сетивата ми се объркаха, защото колкото по на север отивахме, толкова по-горещо и сухо ставаше.

-        Запознайте се с Невада, момчета! – рече Били като навлязохме в една пясъчна клисура, заобиколена от три страни с гористи хълмове, а от четвъртата й страна се издигаше едно сравнително високо плато.

-        Това е оазисът на долината. – добави водачът.

-        Предлагам да спрем тук? – продума един мургав каубой, на възраст, горе-долу, колкото мен, с дълга черна брада и коса привързана на опашка.

-        Ще спираме! – учудих се.

-        Да, приятелю, градът не е близо, а конете са вече изнемощели.

-        Добре, но нямаме храна, а мунициите ни са на привършване.

-        Храна лесно ще си набавим, но виж, за другото си прав! – намеси се Бил.

-        Човек без заредена пушка в прерията, може да се счита за мъртвец. – прибави мургавият, а аз високомерно кимнах в отговор.

-        Тогава нека се качим нагоре, към горите, където хем ще има дивеч, хем скривалища, при евентуално нападение! – заключи предводителят на групата, след което с общи усилия и с усилията на жребците ни, пришпорихме стръмния баир, осеян навсякъде с ронливи камънаци.

 Към привечер стигнахме малките гори, за които говореше Скитникът. Направи ми впечатление, че през цялото изкачване никой не обели и дума. Бандата-спасители не говореха много с мен Джим, особено онзи странник с нежните ръце и гордия поглед. Чудновато бе и това, че той за миг не свали кърпата от лицето си, сякаш искаше да остане със скрита самоличност.

 По-голямата част отидоха да насекат дърва, а аз и едно момче останахме да поддържаме огъня. Близнакът ми не правеше нищо, заради крака си, а този със скритото лице се зае с конете.

-        Общо колко човека сте? – опитах своя събеседник.

-        Пет. – погледна изненадано той.

-        Просто ми се стори, че един страни.

-        Чарлийн ли? Изобщо не и обръщай внимание, тя си е такава!

-        Какво? Той е жена! – не успях да подтисна объркването, което бликна в съзнанието ми.

Опитах да изкрещя само в мислите си, но уви, удивлението се оказа по-силно от мен.

 След минута дочух смеха на момчето, което се хилеше така, че гората звучно закънтя. По принцип мразех да ми се смеят, но в случая реакцията ми бе дотолкова първична, че и аз самият се засмях на се бе си.

-        Спокойно, повечето реагират така! – рече събеседникът ми и развали двойния хилеж, който заедно “възпроизведохме”. – Чарли смята, че като носи маска изглежда по-опасна. Когато не я маха, значи няма желание да говори с никого. Не се засягай, ама тя, май, изобщо не ви харесва.

-        Все едно! Къде е прословутият град?

-        В северозападна посока от тук. Вероятно рано сутринта ще потеглим.

Русокосият юноша се изправи от земята, заряза пръчката, с която разравяше жарта и плахо се оттегли. Сякаш моята компания му бе омръзнала, или просто се почувствува неловко, задето ми се смееше.

 Скоро всички се завърнаха, без странника-жена, и донесоха няколко заека.

-        Имаме храна за седмица, а утре се завръщаме в Сендитаун, момчета! – възкликна един, след което последваха множество смехове.

После изработиха шишове и нанизаха месото на тях, готово за изпичане. След вечерята всички налягаха около огъня с издути кореми и захъркаха в хор.

 Беше късно. Целият небосклон бе чист. Светеха само милиардите му очички, наречени звезди. Свежият горски вятър отпусна уморените ни тела, макар и да бе малко студен. Дървата, в горящия до мен огън, пукаха и се разместваха, а от тях изхвърчаха искри, които озаряваха пространството пред очите ми.

 През цялата нощ не заспах. Дълго мислех за това – откъде тръгнахме и до къде стигнахме... Може би, с брат ми трябваше да забравим за миналото и да започнем на чисто. Може би настъпи един нов изгрев!