Замисли се!

Какво?
Какво стана?
Замислял ли си се някога какво правиш? Ама наистина какво правиш. Замислял ли си се колко много не се замисляш, когато
правиш поредната глупост, породена от емоционалния колапс, настъпил в нервната ти система? Или колко много го боли
човека отсреща? Защото аз не се замислих...
- Е, айде бе, чак пък толкова!
Е не се замислих, реших да мисля по-късно... Пък то к'во стана...
Мисля си аз, че мога и с онази - хубавата, да пробвам... Е, можах и пробвах... и се прецаках... и ми писна от главните букви.
Писна ми и от това да се чудя как да подредя купчината от мисли в главата ми. Еми не мога, който успее да разбере всичко това,
значи е от търпеливите, ха-ха - благодаря за вниманието!
Та, питах се аз, вас питам тоест. Защото аз не се замислих и накрая изгубих всъщност най-ценното - любовта, ама не само
я изгубих, затрих я. Горкото момиче не можеше да ме погледне, а аз не осъзнавах какво губя - е, разбрах де, ама малко по-късно!
- Е, ти...
- Е, аз к'во ?
- Е, 'що така се получи?
- Е, слушай с'я.
Що т'ка се получи, ем щот тъпа работа, братче! Тя до мен 'сичко точно, и аз си викам, че оная пò ме кефи - ем да де, ама
накрая разбрах, че не ме кефи, ама съм тъп.
- Е как го разбра?
- Е, как, "как"? Ей така!! Тъп съм - пробвай ти шест месеца по-късно да си върнеш приятелката - не ставаааа!...
Аз пробвах... не стана и с'я сам си стоя и си приказвам - не стана... И си отговарям сам, това е лошото.
- Ивчо, братле, помисли си дали оная си струва, щот... не става!
Нищо, че сега, като я видя, светвам като ония, забранените крушки от 100 вата, направо засиявам - от енергото да ме видят, ауу страшна работа.
Като мине покрай мен, толкова студ ме лъха, че чак почвам да скърцам, ама после докторът каза, че било от артрита... 'ибаси живота!
Не бе, много си я обичам, ама късно го разбрах, така де, много късно. И ся вече трета година, братле, ми липсва... и все съм сам...
–Е...
-Е, ме, тва е, братле... ама късно.