- Говори ми - казва той.

- Какво искаш да ти кажа? - казвам аз.

- Нещо. Просто не обичам да е тихо - разсеяно мърмори той. После от съвсем леко розовите му устни излиза кълбо дим.

И аз започвам да говоря. Дори не мисля какво му казвам. Той и без това не слуша. Просто мразим да е тихо.

Стоим съвсем близо един до друг, но между нас няма нищо. Нищо. Освен въздух. Някога имаше едно такова топло и уютно... нещо. То понякога се мушваше в мен през дупките на пуловера,  загнездваше се някъде между ребрата ми и ме караше да потръпвам.

 Само защото го виждах. Той беше там, ясните му сини очи ме гледаха, целия миришещ на цигари (дори всички ментолови бонбони, дезедоранти и дъвки да се обединят срещу този мирис пак няма да го победят) и... това беше достатъчно за да се усмихвам. 

Сега между нас няма нищо. Само въздух. Студен, есенен въздух. Мъгла.

Нещото, което стоеше между моята ръкавица и неговите почервенели от студа пръсти си отиде отдавна. Но не помня точно кога. Отиде си някак мъгляво. Без точни очертания на бягството му.

Уморени сме. От другите, от себе си, от ноември, от мъглата, от времето...  ама не от температурата на въздуха или от валежите, а от онова другото, дето се измерва с часове, пък всъщност си тече кога както си иска.

Говоря му и си мисля за Преди.

- Когато избираш между някой, когото обичаш и друг, който те обича... колко точно е труден избора? Има ли такова число? Има ли такава мерна единица? И какво избираш ти?

- Аз избирам себе си.

- Беше реторичен въпрос. Да обичаш или да бъдеш обичан... все боли... а не би трябвало... защо никой не ме предупреди по-рано, че ще ме боли???

- Може би е писано някъде... Написано е с огромни лилави букви, но на някакво много прашно място... на някой таван претъпкан с кашони пълни с обезглавени кукли и скъсани палячовци... Може би е написано между редовете, а знаеш, че ние не можем да четем без лупа там.

- Когато трябва да избираш дали да нараниш или да си зашиеш устните... как избираш? Когато трябва да мълчиш, пред онзи, който те е научил да говориш... мълчиш ли? Когато хората умират преди да им кажеш всичко което е трябвало...

- Изобщо възможно ли е да кажеш всичко, което е трябвало преди да е станало късно?

- Когато трябва да избереш дали да се откъснеш от сладката тъга и да се усмихнеш... изобщо имаш ли избор? Дори с усмивка хората са тъжни... и единствения начин да не се удавим в болката си е да я обикнем... а то не е толкова трудно... особено за такива като мен. Защото изгнилите листа са красиви, а мама е най-красива със сълзи в очите и по бузите... И смъртта е красива. Защото всяка малка смърт, значи ново раждане.

- Заслужава си да умрем само ако сме сигурни, че ще се родим по-добри.

- Но ние всички сме лоши. Всички сме лоши. Не искаме да нараним, но раняваме. От страх да не ранят нас. Нанасяме първия удар, защото не искаме да ни боли. Мисля, че това никога няма да спре.

- Трябва да вървя.

- Отегчавам ли те?

- Не. Страх ме е. Не искам... не мога вече да те слушам, да те гледам... не мога. Вече не те усещам както преди.

- Защо толкова държиш да ме смачкаш, разгънеш, смачкаш, сдъвчеш, изплюеш и хвърлиш гневно в кошчето? - не опитвам да сдържа сълзите си - Боли. Защо го правиш?

- Сама го каза - за да спася себе си от болката.

Тогава той ми обръща гръб, тръгвайки по алеята. Последното, което чувам преди да се изгуби в мъглата е почти шепот:

- И пак ме боли. Заради твоята болка.