- Говори ми - казва той.
- Какво искаш да ти кажа? - казвам аз.
- Нещо. Просто не обичам да е тихо - разсеяно мърмори той. После от съвсем леко розовите му устни излиза кълбо дим.
И аз започвам да говоря. Дори не мисля какво му казвам. Той и без това не слуша. Просто мразим да е тихо.
Стоим съвсем близо един до друг, но между нас няма нищо. Нищо. Освен въздух. Някога имаше едно такова топло и уютно... нещо. То понякога се мушваше в мен през дупките на пуловера, загнездваше се някъде между ребрата ми и ме караше да потръпвам.
Само защото го виждах. Той беше там, ясните му сини очи ме гледаха, целия миришещ на цигари (дори всички ментолови бонбони, дезедоранти и дъвки да се обединят срещу този мирис пак няма да го победят) и... това беше достатъчно за да се усмихвам.
Сега между нас няма нищо. Само въздух. Студен, есенен въздух. Мъгла.
Нещото, което стоеше между моята ръкавица и неговите почервенели от студа пръсти си отиде отдавна. Но не помня точно кога. Отиде си някак мъгляво. Без точн ...